награда на София

• 
• Add new коментар

Клаудия Кардинале, която бе специален гост на 15-ото издание на Международния филмов фестивал София филм фест, получи снощи в зала 1 на НДК Наградата на София за своя изключителен принос към изкуството на киното.
Няколко часа по-рано на пресконференция в зала „Мати’Д“ тя каза, че представянето на филм като „Гепардът“, в който е участвала преди 48 години, не поражда у нея носталгия, защото това чувство не й е присъщо.
Прочутата актриса разказа накратко за миналогодишната прожекция на реставрираната режисьорска версия на филма в Кан, на която е присъствал и Ален Делон, който през цялото време плакал и накрая казал: „Не помнех, че сме се целували толкова много".
Клаудия Кардинале сподели, че била силно изненадана, когато разбрала, че Висконти е избрал американската звезда Бърт Ланкастър за главната роля в „Гепардът“. Тогава си казала: „Какво, каубой в ролята на принц, това е невъзможно!“
Но още по-изненадана останала от резултата, защото Ланкастър се справил блестящо. Според нея неговото изпълнение във филма е наистина фантастично, което тя отдава донякъде и на това, че големият актьор направил всичко, за да попие атмосферата на Сицилия, където се развива действието. За тази цел той пристигнал в Палермо много преди началото на снимките.
Клаудия Кардинале изрази и своето възхищение от великия режисьор Лукино Висконти, добавяйки, че му е много благодарна за това, че й дал възможност да участва в един от най-хубавите си филми.
„Снимах по цял свят - това беше моя мечта, която се сбъдна. Никога не съм правила компромиси - ако не ми харесваше сценарият, просто отказвах. За щастие никога не съм търсила работа - винаги са ме канили“, каза още Клаудия Кардинале пред журналистите.

След церемонията по награждаването на знаменитата актриса зрителите в почти пълната зала 1 на НДК видяха в пълния му блясък „Гепардът“ – филмът, който според Мартин Скорсезе е крайъгълен камък в историята на киното.
Действието му се развива през 60-те години на ХIX век. Дон Фабрицио ди Салина наблюдава как порядките от неговото време отстъпват пред тези на новото. „Аз принадлежа към класа, която си отива. Нямам никакви илюзии и не се самозалъгвам — казва той. - Ние сме гепарди. А тези, които идват на наше място – хиени“.
Лукино Висконти пренася по превъзходен начин на екрана идеите на едноименния роман на Лампедуза, създавайки истински филмов шедьовър. Протяжен и дълбок, залагащ на индиректното внушение, той принадлежи към все по-рядко срещаните в наше време филми, които успяват да внушат важни неща за хората и тяхното място в историята само с помощта на чувства, жестове, погледи и най-вече чрез самата атмосфера.
„Гепардът“ е един от малкото филми, за които казваме, че са успели прекрасно да уловят духа на времето.