румънско кино

• 
• Add new коментар

За разлика от преди, този път предлагам три списъка, опитвайки се да направя разграничение между филмите, които съм гледал на големия екран и тези, които съм видял, благодарение на Интернет.
Най-лесно ми бе да отсея десетте най-добри заглавия, разпространявани в киномрежата на страната. Причината е в това, че стойностните филми, излизащи по кината, никога не са повече от десетина. Но по темата за обидно бедния филмов репертоар у нас ще говорим друг път.
Вторият списък включва филми, които съм гледал на голям екран по време на София Филм Фест, Киномания и So Independent, както и по време на фестивалите „Любовта е лудост“ и „Златната роза“ във Варна.
А третата класация отразява най-доброто, което съм успял да видя през 2012 година, благодарение на Интернет. 

ДЕСЕТТЕ НАЙ-ДОБРИ ФИЛМИ,
РАЗПРОСТРАНЯВАНИ ПО КИНАТА В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ 2012 г.

01. ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ В АНАДОЛА
(BIR ZAMANLAR ANADOLU’DA) – реж. Нури Билге Джейлан;
Гран При на 64-ия кинофестивал в Кан

За основа на сценария на филма е послужил реален случай, на който е станал свидетел един от актьорите, докато работел като лекар в Анадола. Джейлан обаче преплита много умело истинската криминална история с мотиви от разкази на Чехов. Многобройните, наглед несвързани детайли в неговия магнетичен филм, целят да осветлят не толкова извършеното престъпление, колкото вътрешните колизии на онези, от които се очаква да го разгадаят – полицейският комисар, следователят и докторът. Болката, извираща от всеки кадър, според мен, произтича както от осъзнаването на непреодолимите трудности в общуването между хората, така и от контраста между съвършенството на природната красота и несъвършенството на човешката природа. 

02. АВРОРА (AURORA) - реж. Кристи Пую;
Карлови Вари - East of West Award

Безпрецедентен опит да се изследват по непознат до момента за киното начин най-тъмните (и плашещи!) страни на човешката природа. Само че злото е показано по възможно най-незрелищен начин. За разлика от американските блокбастъри, проявяващи дяволска изобретателност в опитите си да удовлетворяват потребността на милиони зрители от апокалиптични развлечения, Кристи Пую категорично отказва да задоволява каквито и да било садистични (или мазохистични!) очаквания. Обликът на отрицателния му персонаж (всъщност положителен липсва в „Аврора“) не се откроява с нищо забележително.
Но именно това е най-страшното в този филм, който показва, че в сериен убиец може да се превърне едва ли не всеки от нас, попивал с години в себе си абсурда на реалния живот.

03. АРТИСТЪТ (THE ARTIST) – реж. Мишел Азанависиюс;
5 награди „Оскар“ (най-добър филм, най-добър режисьр,
най-добър актьор в главна роля, най-добра музика и костюми)

Удивително е как този френски филм успя да вдигне толкова много шум през годината, въпреки че е напълно ням и при това черно-бял. Главният му персонаж (Жан Дюжарден) е прочута звезда от немите филми, а неговата партньорка Пепи (Беренис Бежо) тепърва изгрява на небосклона, благодарение на навлизащия звук в киното. Но на фона на романтичната им история е разкрита дълбоката драма на Артиста, изпитващ панически страх от синхронния звук, който може да развали илюзията за истинност на немия му екранен образ. Не случайно за него е толкова ценна ролката с танцовата сцена, запечатала върху лентата истинските му чувства към Пепи. Мюзикълът се оказва спасителен пояс за кариерата му в киното, именно защото не го задължава да говори от екрана. Артистът намира своето място и в звуковото кино, отстоявайки правото си да изразява истинските си чувства без думи.

04. СЕДЕМТЕ ПСИХОПАТИ (SЕVEN PSYCHOPATHS) – реж. Мартин Макдона

И вторият пълнометражен филм като режисьор на прочутия британски драматург е блестяща черна комедия, пародираща мощно повечето от щампите на съвременното развлекателно кино и доставяща при това истинско удоволствие. В сравнение с него филмите на Гай Ричи бледнеят, а нашият „Пистолет, куфар и 3 смърдящи варела“ напомня вкуса на студени спагети. Дори не бих се учудил, ако в скоро време Макдона засенчи дори неподражаемия стил на Тарантино. Защото всичко в „Седемте психохати“ предизвиква искреното ми възхищение: великолепният хумор, прекрасната игра на целия актьорски ансамбъл начело с блестящия Сам Рокуел, разбира се, занимателният и непредвидим сюжет, великолепната режисура и не на последно място - музиката.

05. ПОТОМЦИТЕ (THE DESCENDANTS) – реж. Александър Пейн
"Оскар" за най-добър адаптиран сценарий

Предишните два филма на този режисьор („За Шмид“ и „Отбивки“) са сред любимите ми. Затова с огромно нетърпение очаквах да видя негова творба след цели 7 години. И не съм разочарован.
След Джак Никълсън и Пол Джамати, този път с главната роля се справя чудесно Джордж Клуни, който играе преуспял и влиятелен мъж, на когото се налага да преосмисли живота си след трагичната загуба на своята съпруга.

06. ХАВЪР (LЕ HAVRE) – реж. Аки Каурисмаки
Наградата на критиката (FIPRESCI Prize) от кинофестивала в Кан

Много обичам филмите на неподражаемия финландски майстор. Струва ми се обаче, че този път социалната му ангажираност е доста оголена и затова на места филмът звучи твърде морализаторски, но все пак, признавам, че успя да ме развълнува. Все пак много повече харесвам „Раят на Запад“ (Eden à l'Ouest) на Коста Гаврас, който е също с имигрантска тематика.

07. ЖИВОТЪТ НА ПИ (LIFE OF PI) – реж. Анг Лий

Един писател в творческа криза среща случайно човек, който твърди, че познава индиец, преживял нещо, надхвърлящо границите на въображението, след което няма как да не повярваш в Бог. Този човек е Пи, а историята за неговият живот е сред най-красивите, които сме виждали някога на екрана. Заслуга за това има безспорно операторът Клаудио Миранда (номиниран за „Оскар“ за „Странният случай с Бенджамин Бътън“), но на първо място Анг Лий, чиято изобретателна режисура превръща чисто приключенската история за оцеляването на едно момче и един тигър след корабокрушение във философска притча за природата на човека и звяра.

08. КЕШБОЛ (MONEYBALL) – реж. Бенет Милър

Добрите спортни филми не са никак много, но със сигурност още по-малко са тези от тях, които са посветени на бейзбола – най-популярният спорт в САЩ. Но творбата на Бенет Милър със сигурност се нарежда до класики като „Гордостта на „Янкис“ (The Pride of the Yankees, 1942), „Бий бавно барабана“ (Bang the Drum Slowly, 1973), „Дърамските бикове“ (Bull Durham,1988) и „Полето на мечтите“ (Field of Dreams, 1989).
Този интелигентен и дълбок филм се опитва да разбере природата на съвременния бейзбол, който е все по-малко спорт и все повече бизнес - средоточие на интересите на много влиятелни хора, всеки от които има своя представа за това: какво е успехът.

09. НЕДОСЕГАЕМИТЕ (INTOUCHABLES) – реж. реж. Оливие Накаш и Ерик Толедано

Това е вторият изненадващ френски филм за тази година, надминал дори световния касов успех на „Артистът“. При сравнително скромния си бюджет от 9.5 млн. евро, той донесе $420,7 млн. от триумфалното си разпространение по света.
За основа на този невероятно жизнеутвърждаващ филм е послужила историята на френския аристократ и бизнесмен Филип Поцо ди Борго, парализиран след нещастен случай на 27 юли 1993 г. Двамата режисьори се вдъхновявят за написването на сценария от автобиографичната книга на потърпевшия, озаглавена „Втори шанс“. Заслугата е изцяло негова и за превръщането на филма в комедия, а не в драма, защото не искал житейската му история да буди нечие състрадание. Първоначално за неговата роля е спряган прочутият френски актьор Даниел Отьой, но впоследствие изборът пада върху не толкова известния Франсоа Клузе. Но голямото попадение на филма е чернокожият Омар Си в ролята на болногледача, който дори побеждава Жан Дюжарден от „Артистът“ в надпреварата за „Сезар“ за най-добър актьор на годината.
Благодарение на прекрасните актьорски изпълнения и превъзходната режисура се е получила една от рядко срещаните в наши дни комедии, която ни кара да се смеем с онзи истински, пречистващ смях през сълзи.

10. LOOPER: УБИЕЦ ВЪВ ВРЕМЕТО (LOOPER) – реж. Райън Джонсън

Райън Джонсън, вчерашният вундеркинд, който след впечатляващия си дебют („Brick“, 2005) направи грешен ход с „Тарикатите Блум“ (2008), се завърна на големия екран с научно-фантастичен сюжет, еднакво прилягащ както на Филип К. Дик, така и на Кристофър Нолан. Впрочем, в новия му филм може да бъдат открити скрити цитати и препратки към повечето от най-добрите научно-фантастични заглавия в историята на киното. Но по-важно е не това, а новаторството, с което се е опитал да си играе с времето, размишлявайки върху вечните теми за младостта и старостта, самотата и саможертвата, свободата и предначертанието на съдбата.      

ДЕСЕТТЕ НАЙ-ДОБРИ ФИЛМИ
ОТ ПРЕДСТАВЕНИТЕ НА ФЕСТИВАЛИ У НАС ПРЕЗ 2012 г.

01. РАЗДЯЛА (JODAEIYE NADER AZ SIMIN) – реж. Асгар Фархади

Един от най-награждаваните филми в историята на иранското кино. Получи заслужено и „Оскар“ за чуждоезичен филм. Още на Берлинале през 2011-та предизвика фурор, спечелвайки всичките главни отличия – нещо, което не се е случвало в цялата история на този престижен кинофестивал.
Повечето от иранските филми, които през последните три десетилетия обират награди по международните кинофестивали, са посветени на интимните проблеми на жените, които в съвременен Иран не могат сами да избират своите партньори, ръководейки се от чувствата си. Но филмът на Асгар Фархади прониква по-надълбоко в колизиите на съвременното иранско семейство, отразявайки дълбоката морална криза в живота на обществото, принуденон да се подчинява на строгите закони на Шериата.
Това е една от най-увлекателните и въздействащи човешки драми, които съм виждал досега, а начинът по който е пресъздадена на екрана отрежда на Асгар Фархади водещо място сред съвременните кинорежисьори.

02. ФАУСТ (FAUST) - реж. Александър Сокуров
„Златен лъв” от кинофестивала във Венеция през 2011 г.

Превъзходен епилог на тетралогията на големия руски режисьор, посветена на природата на властта и безумието. Първите три филма в нея бяха за Хитлер ("Молох", 1999), Ленин ("Телец", 2001) и император Хирохито ("Слънце", 2005). 
Напълно споделям мнението на руския критик Антон Долин, според когото „Фауст” е не само шедьовърът в досегашното творчество на Александър Сокуров, но и най-сложният, най-парадоксалният, най-красивият, най-дразнещият, най-дълбокият и най-непроницаемият филм на този изключителен майстор  на киното.

03. СЕАНСИ (THE SESSIONS) – реж. Бен Люин

Вдъхновен от историята на поета и журналиста Марк О’Брайън, описана в автобиографичната му книга „Как станах човек: борбата с ограничените физически възможности за независимост”, филмът проследява сложните взаимоотношения между Марк и професионалната секс-учителка Черил Коен-Грийн, която съумява по възможно най-деликатния начин да пробуди у своя „ученик“ вярата в неговата мъжественост. Джон Хоукс е безупречен като парализирания Марк, но, според мен, „Сеанси“ дължи своето очарование най-вече на Хелън Хънт, която без излишен свян и с огромно актьорско проникновение допринася за превръщането на тази нетипична сексуална история в истински химн на любовта и споделената интимност.

04. БАРБАРА (BARBARA) – реж. Кристиан Пецолд;  
„Сребърна мечка“ за режисура от Берлинале ’2012 и награда за най-добра актриса на Нина Хос от 20-ия кинофестивал „Любовта е лудост“ във Варна

Този филм не отстъпва в нищо на отличения с „Оскар“ световноизвестен германски хит „Животът на другите“ (реж. Флориан Хенкел фон Донерсмарк), който също разкрива една от многото житейски драми по време на тоталитарното комунистическо управление в Източна Германия. Със своите лаконични, но запомнящи се диалози, недоизказани фрази и многозначителни погледи, представени на фона на една почти физически осезаема тревожна атмосфера, пронизвана през цялото време от истинско трилърно напрежение, „Барбара“ дори превъзхожда „Животът на другите“ по сила на внушението за античовешката същност на живота в бившата ГДР. С безспорното си режисьорско майсторство, проявено в подчертания визуален стил на повествованието и особено в неговия метафоричен финал, Кристиан Пецолд (един от най-известните представители на т.нар. Берлинска школа), по мое мнение, разкрива блестящо идеята, че истинската любов не само че няма нищо общо с преследването на личното щастие, но е и винаги дълбоко самопожертвователна.

05. АКАЦИИТЕ (LAS ACACIAS) – реж. Пабло Джорджели

Истински минималистичен шедьовър, чието действие се развива в кабината на товарен камион, превозващ дървени трупи от Парагвай до столицата на Аржентина. Неговият шофьор се съгласява да закара до там непозната млада жена с 5-месечното й дете… Да, това е типичен роуд-муви филм, в който обстоятелствата помагат за сближаването на напълно непознатите спътници.
В началото те почти не си обръщат внимание, но постепенно започват да откриват нещата, които ги обединяват. Тя има дъщеря, но няма мъж, а той има син, но, както сам признава, няма семейство. И двамата обичат кучета, но по-важното е, че са дълбоко чувствителни натури, еднакво нуждаещи се от човешка близост. Всичко това е само подсказано чрез погледи, жестове и движения, защото през цялото пътуване те почти не разговарят помежду си. Но отсъствието на външно действие ни дава възможност да се насладим на шума на мотора, на прекрасните детски усмивки и почти интуитивно да доловим едва забележимите промени в настроенията на мъжа и жената. Не е задължително да сме поклонници на т.нар. „бавно кино”, за да изпитаме удоволствие от видяното.
Пабло Джорджели, който освен режисьор е и съсценарист на този омагьосващ филм, успява да покаже по чисто кинематографичен начин пробуждането на чувства между двама непознати, при това го прави много убедително и красиво.

06. ЦВЕТЪТ НА ХАМЕЛЕОНА – реж. Емил Христов
„Златна роза“ за най-добър пълнометражен филм
на 31-ия фестивал на българския игрален филм

Журито с председател Иван Павлов аргументира по следния начин решението си да удостои с голямата награда режисьорския дебют на известния оператор Емил Христов: „Отличието се връчва за гражданската смелост, силата на сатирата и единството на идея, жанр и визия, с които е показана уязвимостта на обикновения човек във време на политически ужас и исторически абсурд“. 

Главният персонаж във филма (Руши Видинлиев) оцелява в условията на перверзната тоталитарна система само благодарение на хамелеонската си природа. Но оставен без надзор към края на тоталитарния режим, той се превръща в стряскащо подобие на Франкенщайн, което отмъщава по дяволски изобретателен начин на своите създатели, пренасяйки собствената си безличност върху „живота на другите“. Впрочем, това е само една от многобройните препратки към знакови заглавия от историята на киното. Подобно на „Бразилия“ на Тери Гилиъм, във филма на Емил Христов химерата на (анти)героя му катастрофира в култовия „Казабланка“.
Патосът на този блестящ постмодернистичен пастиш е насочен срещу деформиращата роля на тайните служби, които подобно на процеса в цинкографията превръщат всичко и всички в клишета на перверзни образци на поведение. Според собственото му признание, Емил Христов се е опитал да отговори на въпроса за причините, направили възможна чудовищната трансформация, засегнала толкова много хора по време на т.нар. демократичен преход в България.
Особено впечатляват находчивостта и майсторството, с които филмът не само балансира между популярни жанрове като мелодрамата и трилъра, но и подлагайки ги на иронично подронване, успява в крайна сметка да разкрие драмата на човешкото обезличаване. Парадоксалната конспиративна теория за прехода, предложена от създателите на „Цветът на хамелеона“, е всъщност сполучлива метафора на вторичното, безкрайно клиширано и абсурдно съществуване, което продължават да водят повечето българи дори и след края на соца у нас.

07. РУЖА (ROZA) – реж. Войчех Смарзовски

Изключително силен и майсторски филм, който разкрива нелицеприятни факти за престъпленията на „съветските освободители“ на територията на Полша след Втората световна война. В някои отношения ми напомня шедьовъра на Вайда „Пепел и диамант“ и според мен, напълно заслужено се нарежда сред най-доброто в полското кино, създадено след краха на комунизма в тази страна.

08. ЗВЕРОВЕТЕ НА ДИВИЯ ЮГ
(BEASTS OF THE SOUTHERN WILD) – реж. Бен Зайтлин
„Златна камера“ за дебют и наградата на критиката в програмата „Особен поглед“ на кинофестивала в Кан 

Изключително въздействащ с визията си филм, за който е трудно да повярва човек, че е дело на дебютант в игралното кино - младия режисьор Бен Зайтлин. Според Тод Маккарти от „Hollywood Reporter“ това е един от най-поразителните филми, дебютирали на кинофестивала "Сънданс", който е най-големият форум на световното независимо кино. Напълно споделям и написаното от Питър Дебрюдж във  „Variety“, сравняващ невероятната малка героиня от филма с глухарче (заради бухналата й коса), опълчила се срещу надигналата се водна стихия и фантастичните й създания в митична битка срещу модерния свят. 

09. ИСТОРИЯ НА ФИЛМА: ОДИСЕЯ
(THE STORY OF FILM: AN ODYSSEY) – реж. Марк Казънс

15-часовият документален филм, представен в рамките на последната Киномания, е задълбочено изследване на цялата история на киното, фокусирайки се върху неговата артистична природа, а не върху живота на кинозвездите. За разлика от историците, акцентиращи върху западното кино, неговият създател открива някои от най-мощните импулси за развитието на филма като изкуство в непознатите кинематографии от Азия, Африка, Индия, Средния Изток и Латинска Америка. Уникалният му подход е същинска революция в многосерийното документално кино, посветено на киноизкуството. Разбира се, Казънс е имал привилегията да си служи обилно с цитати от създадени от велики кинематографисти образи, които и до днес ни спират дъха, като Бъстър Кийтън, Карл Теодор Драйер, Фриц Ланг, Ясуджиро Одзу, Сатяджит Рай, Орсън Уелс, Ингмар Бергман, Федерико Фелини, Юсеф Шахин, Аньес Варда, Никълъс Рьог, Усман Сембен, Абас Киаростами и много други. 

10. МОМЧЕТО, КОЕТО БЕШЕ ЦАР - реж. Андрей Паунов
„Златен ритон“ от ХIX Фестивал
на българското документално и анимационно кино 

Въпреки все още малката времева дистанция, разделяща ни от управлението на Симеон Сакскобургготски, този превъзходен документален филм прави опит да демитологизира не само личността на „момчето, което беше цар“, но и народното обожание, с което този „цар“ бе посрещнат от наивните българи. И макар че бяга от каквато и да е генерализация на обобщенията, успява да създаде силно въздействащ образ на абсурдния живот и начина ни на мислене, формирани още във времето на тоталитарното управление на държавата.  

НАЙ-ДОБРИТЕ ФИЛМИ,
КОИТО СЪМ ГЛЕДАЛ ЧРЕЗ ИНТЕРНЕТ ПРЕЗ 2012 г.

01. ЗАД ХЪЛМОВЕТЕ (DUPA DEALURI) – реж. Кристиан Мунджиу;
награди за сценарий и най-добро изпълнение на женска роля от фестивала в Кан  

Спечелилият „Златна палма“ с „4 месеца, 3 седмици и 2 дни“ румънски режисьор демонстрира отново огромния си талант. За основа на сценария му е послужил реален случай, предизвикал широк обществен резонанс в цяла Европа. В малко молдавско село представителите на местна православна община убиват девойка, опитвайки се да изгонят бесовете, които според тях са се вселили в нея. Макар и да напомня за прочутия „Екзорсист“ на Уилям Фридкин, този филм прониква много по-надълбоко в дебрите на човешката душа, поставяйки под въпрос ...любовта. По силата на въздействието си, според мен, е сравним само с „Порейки вълните“ на Ларс фон Триер, който също се занимава с метафизиката на това най-човешко чувство.
И двата филма разискват въпроса: Какво е любовта и дали може да се нарече с тази дума всепоглъщата страст, тласкаща ни към тотално обсебване на любимото същество. И двата филма подлагат на съмнение способността на официалната религия да помага на хората да се научат да обичат истински.
В румънския филм дори е подсказано, че дори икогато са се освободили от оковите на политическата диктатура, хората винаги са застрашени да попаднат под друга, не по-малко жестока власт, експлоатираща невежеството им. В някои отношения тя дори е още по-страшна, защото се опитва да вкара всеки в капана на черно-бялото мислене, според което съществува само абсолютно добро (Бог) и абсолютно зло (Дявол). Само че там, където има любов, тези понятия са нещо относително – иска да ни каже Кристиан Мунджиу с нееднозначния си и изключително силен филм.

02. КОМПАНИЯ „СВЕТИ МОТОРИ” (HOLY MOTORS) - реж. Леос Каракс
03. ЦАРСТВОТО НА ПЪЛНОЛУНИЕТО (MOONRISE KINGDOM) - реж. Уес Андерсън
04. ЛЮБОВ (AMOUR) – реж. Михаел Ханеке
05. ДЪЛБОКОТО СИНЬО МОРЕ (TНЕ DЕЕP BLUE SEA) – реж. Терънс Дейвис
06. АНГЕЛСКИЯТ ДЯЛ (THE ANGELS' SHARE) – реж. Кен Лоуч
07. БЕЛЕЖКА ПОД ЛИНИЯ (FOOTNOTE) - реж. Йозеф Седар
08. КОСМОПОЛИС (COSMOPOLIS) – реж. Дейвид Кроненбърг
09. ЗАСНЕТО (CUT) – реж. Амир Надери
10. ТИРАНОЗАВЪР (TYRANNOSAUR) - реж. Пади Консидайн