Премина първата половина от 63-ия кинофестивал в Кан и според наблюдателите досега не е имало филм, който да се открои със своите качества. С малки изключения, разбира се и то на заглавия, включени в паралелните програми.
И все пак това е кинофестивалът в Кан! Самото произнасяне на тези думи винаги е звучало като обещание за нещо изключително.
Всичко започнало през есента на далечната 1946 година, когато в курорта на Лазурния бряг се събрали най-прочутите кинематографисти на планетата с надеждата да поставят началото на нещо ново, невиждано дотогава в света на киното.
И действително с течение на времето мечтата им се сбъдва. Кан днес е най-притегателното място на света както за най-ярките звезди на киното, така и за най-големите майстори на седмото изкуство.
Миналата година там представи най-новата си творба 87-годишният Ален Рене, който преди половин век взриви Кан с легендарния си филм „Хирошима, моя любов”. Тогава „Златната палма” бе спечелена от друг французин – Марсел Камюс с „Черният Орфей”, а „400-те удара” на Франсоа Трюфо, заслужено бе отличен с награда за режисура.
През 1968 именно Трюфо, заедно с Жан-Люк Годар, който на сегашния 63-ти кинфестивал в Кан представя най-новия си филм „Социализъм”, бе в основата на протестите, предизвикали прекъсването на фестивала в знак на солидарност със студентските бунтове, бушуващи в Париж.
Преди 6 години Кан зае острокритична позиция срещу администрацията на Джордж Буш-младши, което се изрази в безпрецедентното награждаване със „Златна палма” на документалния филм „ФАРЕНХАЙТ 9/11” на режисьора Майкъл Мур. От днешна гледна точка решението на журито, председателствано тогава от Куентин Тарантино, като че ли изглежда прекалено тенденциозно, но тогава бе посрещнато с възторг от радикално настроените зрители и критици.
Преди 12 години журито в Кан пък се осмели за пръв път в историята да отличи една комедия, посветена на трагичната тема за нацистките концлагери, което бе нимислимо преди. „ЖИВОТЪТ Е ПРЕКРАСЕН” на Роберто Бенини обаче допринесе страшно много впоследствие за надигането на нова вълна от чудесни, напълно разкрепостени по дух филми на тази тема.
Но тук е мястото да отбележа, че за разлика от прекалено политизирания Берлинале, обвързаността с политиката на фестивала в Кан винаги е била индиректна, опосредствена от бляскави прояви на формално и стилистично новаторство. И по тази причина немалко решения, взети на Лазурния бряг са достигали измеренията на културно-исторически феномен. Главното достойнство на Кан е, че дори и когато е проявявал скандални предпочитания, винаги е съумявал да сондира най-надълбоко световния филмов океан, превръщайки се в законодател на филмовите моди и откривател на нови, непознати преди територии на киното. Много от така наречените регионални вълни всъщност дължат своето надигане именно на признанието, получено в Кан.

През 1999г. Дейвид Кроненберг шокира света с това, че в качеството си на председател на журито, връчи „Златна палма” на суровия, полудокументален филм „РОЗЕТА”, създаден от белгийските братя Жан-Пиер и Люк Дарден. Тогава тази творба, заснета с цифрова камера и нищожен бюджет, силно раздразни онези, които са свикнали да очакват от киното лесносмилаеми зрелища. Нейният успех обаче отвори пътя за нахлуването на престижните кинофоруми и на други подобни филми, чрез които бе съживена традицията на авторското кино.
През 2008г. именно това кино с неговия документален подход се завърна триумфално в Кан чрез брилянтното педагогическо есе на французина Лоран Канте. Този път обаче никой не се осмели да обвини филма „В КЛАСНАТА СТАЯ” (ENTRE LES MURS) нито треперещата камера, нито рехавата драматургия, а още по-малко за преклонението пред обективната реалност и той напълно закономерно се превърна в един от хитовете на сезона и дори бе прожектиран и у нас в рамките на Киномания.
Когато говорим за вълните, подкрепени и дори донякъде предизвикани от признанието в Кан, няма как да не отбележим румънския феномен в киното, отбелязал своето кръщение именно на Лазурния бряг. През 2005г. филмът на Кристи Пуи „Смъртта на господин Лазареску” получи главна награда във фестивалната секция „Особен поглед” и с това се постави началото на истинско румънското нашествие в Кан, довело две години по-късно до спечелването на „Златна палма” от Кристиан Мунджиу с филма „4 МЕСЕЦА, 3 СЕДМИЦИ И ДВА ДНИ”.
И на сегашния 63-ти кинофестивал в Кан румънското кино присъства осезателно. Не са малко критиците, които оценяват много високо новия филм на Кристи Пуи „Аврора”, който е представен отново в секцията „Особен поглед”. Те дори критикуват организаторите, че не са го включили в основната конкурсна програма. Така се случи и миналата година с най-новите творби на Мунджиу и Порумбою, които заслужаваха да бъдат сред основните претенденти за „Златна палма”, но попаднаха в секцията „Особен поглед”. Впрочем, според немалко наблюдатели, напоследък се налага впечатлението, че тази паралелна програма е много по-стойностна от главната. Тази година в нея бе представен новият филм (“Въображаеми любови”) на канадското момче-чудо Ксавие Долан, който също по общо мнение е имал шансове за най-престижното отличие. Но това са организационни проблеми, чието обсъждане тук едва ли е уместно.
Накрая ми се иска да се върна отново към темата за решенията на журито в Кан, но в случаите, когато то е било председателствано от французи (миналата година) и от американци (тази година).
През 1993г. председател бе френският режисьор Луи Мал, който тогава даде „Златна палма” на два филма – на китайския „СБОГОМ, МОЯ НАЛОЖНИЦЕ” и австралийския „ПИАНОТО”. Две години по-късно френската аткриса Жана Моро увенча с престижното отличие шедьовъра на Емир Кустурица „ЪНДЪРГРАУНД”, а през 1997-а, ръководеното от Изабел Аджани жури се осмели да лансира два скромни филма – японския „ЗМИОРКАТА” на Шохей Имамура и иранския „ВКУС НА ЧЕРЕШИ”, отбелязал апогея на „иранската вълна” в световното кино. Патрис Шеро през 2003-та отново предизвика смут със смелия, по френски изтънчен и малко спорен избор на победител. Разбира се, отличеният със „Златна палма” филм „СЛОН” (реж. Гюс ван Сант) е превъзходен, но мнозина тогава бяха убедени, че е бил несправедливо пренебрегнат новаторския „Догвил” на неукротимия датчанин Ларс фон Триер.
Миналата година Изабел Юпер не се поколеба да връчи „Златна палма” на своя любим режисьор Михаел Ханеке, чийто филм „БЯЛАТА ЛЕНТА” безспорно заслужава високата награда.
Тази справка показва, че когато е било председателствано от французи, главното фестивално жури не е проявявало особено пристрастие към френското кино. Но да не забравяме как през 1987г. Ив Монтан в качеството си на председател на журито, успя да се наложи при избора за победител на доста оспорвания тогава френски филм „ПОД СЛЪНЦЕТО НА САТАНАТА” (реж. Морис Пиала).
Не така стоят нещата обаче в повечето от случаите, когато журито е било оглавявано от американци. Така например през 1980г. Кърк Дъглас връчи „Златна палма” на американския филм „АХ, ТОЗИ ДЖАЗ” (реж. Боб Фос) и на японския „КАГЕМУША” (реж. Акира Куросава). През 1986г. Сидни Полак наклони везните в полза на филма „МИСИЯТА”, който се води британски, макар че е продуциран от холивудската компания „Warner Bros” и сред участващите звезди блестят имената на много американци начело с Робърт Де Ниро. През 1994г. Клинт Истууд съумя да се пребори с обструкциите на членовете на журито и да даде „Златна палма” на своя сънародник Куентин Тарантино за филма „КРИМИНАЛЕ”. А десет години по-късно пък самият Тарантино също в качеството на председател на фестивалното жури определи за победител тенденциозния документален филм на американеца Майкъл Мур „ФАРЕНХАЙТ 9/11”, пренебрегвайки шедьовъра на тайландеца Апичатпонг Вирасетакул „Тропическа болест” (Sud Pralad).
Сега отново председател на журито е американец. Това е ексцентричният режисьор Тим Бъртън, който ще има шанса да поправи грешката на Тарантино и да отдаде дължимото на гениалния тайландец за новия му филм „Чичо Бунме, който помни предишните си животи” (Uncle Boonmee Who Can Recall His Past Lives). Той обаче може също като гореизброените си предшественици да прояви национализъм, награждавайки единствения американски филм в конкурса „ЧЕСТНА ИГРА” (Fair Game) на режисьора Дъг Лаймън и с участието на Шон Пен и Наоми Уотс. Но нека изчакаме закриването на фестивала на 23 май и тогава ще коментираме неговия избор.
А сега ми се иска да ви предложа откъс от един от епизодите на моето предаване „Другото кино”, излъчен през май 2009г., който бе посветен на историята на кинофестивалите в Кан.

Източник: официалният сайт на кинофестивала в Кан