Бони и Клайд

• 
• Add new коментар

Гангстерският филм е един от традиционните жанрове на американското кино и е сред най-харесваните от масовата публика. По своята популярност и въздействие върху нея той не отстъпва дори на такъв типичен и любим за американците жанр, като уестърна. Разцъфтява по време на Голямата депресия в САЩ и за разлика от уестърна се отличава със своята документална специфика.
В самото начало отразява почти като в хроника случващото се в Америка в края на 20-те години на миналия век, когато така нареченият сух закон, а впоследствие и икономическата криза, спомагат за избуяването на престъпността.
Холивудските босове бързо схващат, че тази тема и по-специално образът на гангстера живо интересуват зрителите и започват производството на серия от гангстерски филми. Сред тях се открояват лентите, посветени на некоронования бандитски крал Ал Капоне, като „Малкият Цезар“ на Мервин Лерой (1930), „Обществен враг“ на Уилям Уелман (1931) и „Белязания“ на Хауърд Хоукс (1932), които предизвикват истински зрителски фурор.
Анализирайки съдържанието на ганстерските филми, американският кинокритик Ричард Грифит пише, че по онова време този жанр е своеобразно „огледало на недоволството, обхванало цялото американско общество”.
За да се тушира тази тенденция, започва кампания срещу самите гангстерски филми. Шефът на новосъздаденото Федерално бюро за разследване Едгар Хувър упреква Холивуд, че възхвалява престъпността. Различни реакционни организации също се обръщат към властите с искане да се прекрати снимането на филми, „проповядващи насилие“ и показващи открито „позора на Америка“.
В крайна сметка това води до приемането на прословутия кодекс на Хейс, съдържащ редица ограничения, с които трябва да се съобразяват създателите на филми. И макар че тези ограничения касаят главно сцените на насилие и секс, може би главната причина за тези забрани е страхът на властимащите от гангстерското кино. Те изпитват силно безпокойство от това, че то предизвиква масово неуважение към авторитета на държавата... Освен това гангстерските ленти представят в неблаговидна светлина банкерите, а също така адвокатите и въобще представителите на онези съсловия, на които традиционно се крепи властта.
На 22 септември 1934 година на излизане от чикагския кинотеатър „Байограф“ е застрелян от агент на ФБР Джон Дилинджър - един от героите на престъпния свят. По ирония на съдбата този неуловим дотогава гангстер, рискува сигурността си, за да може да гледа филма „Манхатънска мелодрама“ с Кларк Гейбъл в главната роля. Показателно е, че страстта му към киното на практика ускорява неговото залавяне.
Неговото отстраняване ознаменува не само началото на нов етап в борбата на правителството срещу престъпността, но и в еволюцията на гангстерските филми, които отново се появяват по екраните на Америка след близо двегодишно прекъсване. Но вместо върху престъпниците, акцентът вече е върху идеализирания нов тип полицай, наречен джи-мен, което идва от Government Man. Той е натоварен с необичайни правомощия да преследва гангстерите като врагове на обществото из пределите на цяла Америка, без да бъде ограничаван от местното законодателство на отделните щати. Само че създаденият от киното положителен образ на тези нови борци срещу бандитизма, намиращи се под юрисдикцията на ФБР, така и не получава особена популярност.

В края на 60-те и началото на 70-те години започва ново мощно обновяване на жанра след близо двайсетгодишен застой.
Особено се откроява филмът на Артър Пен „Бони и Клайд“ (1968), който преосмисля традиционната структура на жанра, фокусирайки вниманието не върху детективския сюжет, а върху психологията на гангстерите. Бони и Клайд са представени почти като Ромео и Жулиета на престъпния свят. Във филма знаменитите бандити не изглеждат като „врагове на обществото”, а по-скоро като негови жертви.
Без съмнение, тази творба романтизира и дори идеализира в голяма степен самотната фигура на гангстера и тази идеализация очевидно е сред причините за огромната й популярност сред младежката публика. Не случайно режисьорът Артър Пен в едно интервю споделя, че макар и действието да се развива през 30-те години, той всъщност искал да разкаже история, която да е близка и разбираема за младите хора, живеещи в края на 60-те години.
Впоследствие ганстерското кино се отказва да разказва биографии на реално съществували гангстери, насочвайки вниманието си към неосветения дотогава свят на нелегалните престъпни организации или така наречената мафия. 

Повратът започва с филма на Френсис Копола „Кръстникът“ (1972).
„Искаше ми се да покажа мафията като метафора на Америка", споделя знаменитият режисьор.
По повод втората част на своята гангстерска сага той казва и нещо много съществено: „Бях обезпокоен от мнението, че съм представил Майкъл в романтична светлина, докато всъщност ми се искаше да го покажа като чудовище. Поставих си за цел завинаги да разруша семейство Корлеоне и да покажа, че Майкъл всъщност е хладнокровен убиец.“
Но въпреки това през следващите години редица стойностни филми също се поддават на изкушението от романтизацията на гангстеризма.
И даже последният засега игрален филм на майстор на киното като Майкъл Ман „Обществени врагове” също не се е опазил от този грях и допуска известна романтизация на образа на прочутия със своята жестокост Джон Дилинджър.
Вижте откъс от тв-предаването "Другото кино", излъчено през юни 2009г. по VTV.