Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

ХЕНГАМЕ ГАЗИАНИ: ЗАЩО ДА НЕ ОТВОРИМ СЪРЦАТА СИ?


08.09.2011  Текст:  Красимир Кастелов

СТАТИИ

   

ХЕНГАМЕ ГАЗИАНИ: ЗАЩО ДА НЕ ОТВОРИМ СЪРЦАТА СИ?

Повечето от иранските филми, които през последните три десетилетия печелят награди по международните кинофестивали, засягат проблемите на жените в това общество, подчиняващо се на строгите закони на Шериата. Те най-често произтичат от това, че иранките са ограничени в свободата сами да избират своите партньори, ръководейки се от чувствата си. Ето защо в интервюто, което взех във Варна от участващата в журито Хенгаме Газиани - днес една водещите актриси в иранското кино, се опитах да разбера нейното мнение по темата.
- Голяма част от това, което мисля и чувствам по този въпрос, се определя от историята и традициите, върху които е основано нашето съществуване. Твърде много от нещата, които се случват на хората, носят товара на миналото. Но ми се иска да акцентирам върху нещо, което е много важно, според мен.
Аз живея в същите условия, в същата атмосфера и в същата държава. Но вървя по пътя, който сама съм избрала, без да имам зад гърба си нечия височайша протекция, нито пък покровителството от мафия или бандити. Опитвам се да се справям с проблемите, играейки ролята на майка и баща за сина си, подобно на моята героиня от филма „Пауни без пера“. Съумявам не само да живея по този начин, без да отдавам значение на осъдителното мнение на хората за мен, но и да отгледам сина си, да му помогна да отиде да учи в университет и същевременно да бъда една от звездите на иранското кино, която е търсена от най-известните режисьори не само у нас.
А това е доказателство, че пречките пред жената в нашето общество не са толкова непреодолими, колкото им се струва на предубедените странични наблюдатели.
Това, разбира се, се отнася по-скоро до жените, живеещи в големия град. Но аз често ходя по селата, за да изучавам начина на живот на своите героини, поради което мога да кажа, че и там се срещат, макар и по-рядко жени, които успяват да се справят сами с житейските трудности...
Но що се отнася до любовта, нещата са много по-сложни. Бих искала обаче да направя уговорката, че не съм привърженичка на феминистичното движение, което, според мен, допринася за разпалването на мъжкия шовинизъм. Жената трябва да бъде жена, дори и когато е принудена да се справя сама като мен, без мъжка подкрепа. Но все пак, аз си оставам жена. Наблягам върху това, дистанцирайки се не само от феминистичната гледна точка, но и от управлението и законите, защото мисля, че не трябва да се вменява вина на държавава и нейното управление там, където отговорността пада върху обществото и неговите порядки, изграждани в продължение на векове.
Според мен, трябва да се полагат усилия за промяна в начина на мислене на хората за онези жени, които са останали сами в живота по една или друга причина. Повечето ирански мъже се стремят да си намерят млади момичета и гледат с лошо око на онези, които вече са били женени. Трудно би могло да има някаква промяна в обществото, ако това мислене не се промени.
- Всичко това навярно създава страхотно напрежение у жените в Иран и може би води до психологични проблеми при тяхното личностно изграждане?
- Така е, може би, защото аз досега не съм срещнала нито един мъж, който да гледа на миналото ми с уважение. Например като се качиш в таксито и кажеш, че си актриса, шофьорът не крие своето възхищение и сякаш искрено се радва, но след като слезеш пред някоя къща си мисли точно определени неща, дори и когато отиваш да навестиш майка си. Естествено е по-чувствителните жени, към които принадлежа и аз самата, да изпитват дискомфорт от това. Според мен, не само в Иран, но и по целия свят, жените, които страдат от погрешното разбиране на мъжете за тях, стават все повече.
Попитахте ме за любовта... Аз съм една успяла жена. Получавам награди, работя много, изградила съм си стабилност, за която мнозина мечтаят. Но се случва да ме връхлети мисълта: „А къде е любовта?“
С времето осъзнах, че и тя като птиците се нуждае от свобода. За съжаление, нашите мъже правят първо клетките и понеже аз не искам да живея в клетка, избирам да съм сама...
- Снимате се твърде рядко – пет филма са малко за близо 20 години в киното.
- Не е така, защото четири от моите филми не са излезли на екран и едва ли това някога ще се случи. Само три са разпространявани в кината, а два предстои да бъдат представени тази година на големите фестивали в Иран.
- Благодаря Ви, че разкрихте душата си пред българските филмови любители, което рядко се случва в подобни интервюта.
- Вижте, смъртта е толкова близо до всеки от нас. Никой не знае дали утре няма да му се случи някое непоправимо нещастие. Защо да държим затворени сърцата си и да се опитваме да се заблуждаваме взаимно, след като можем да споделяме истината за онова, което мислим и чувстваме.

Източник: моето интервю с Хенгаме Газиани във в. "ТВ Сага" от 08.09.2011



Коментари (0)