Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

КАН'2017: РУБЕН ЙОСТЛУНД - НОВОТО ЛИЦЕ НА ШВЕДСКОТО КИНО


17.07.2017  Текст:  Павлина Желева

РЕЦЕНЗИИ

   

От случващото се на фестивала в Кан зависи в голяма степен накъде ще се насочи съвременното кино. Затова ПАВЛИНА ЖЕЛЕВА започва поредица от рецензии за най-важните филми, които е гледала по време на неговото 70-то издание. Първата е посветена на "Квадратът", който бе удостоен със "Златна палма".

Когато разбра, че получава „Златната палма“ на 70-тия кинофестивал в Кан, 43-годишният Рубен Йостлунд с лекота предизвика действие, подобно на онези, с които е наситен филмът му „Квадратът“. След като се качи на сцената, той бързо поиска фестивалната камера да бъде насочена към публиката, за да покаже превъзбудените ѝ реакции, на практика дирижирани от него. Напомням този момент (интернет пространството продължава да го пази и всеки, който желае би могъл да го види), защото е показателен не само за експанзивния характер на нeстандартния швед, но и за метода му на работа, в който провокацията заема първостепенно място.

Но нека най-напред изчистя недоразумението с превода на заглавието на филма на български език. Минути след обявяването на наградата „The Square“ прибързано бе наречен „Площадът“. Вярно е, че думата може да означава „открито пространство в град, често включващо заобикалящи го сгради.“ Но може (всъщност, това е първото значение на думата) да означава и „четириъгълник с четири равни страни и четири равни ъгли“, което пък ще рече квадрат. Като се има предвид, че главният герой Кристиан (Клас Банг) е куратор в моден музей за абстрактно изкуство, то очевидно е, че със „square“ Йостлунд визира пространство за експозиции. Така че, оттук нататък няма да става дума за „площад“, а за „квадрат“. Ако някой ден този филм все пак се появи на български екран, нещо в което силно се съмнявам, то тогава българският разпространител, ако има такъв, ще каже последната си дума за онзи превод на заглавието, който най-добре би паснал на родната публика. Ако такава, разбира се, има.

И така „Квадратът“ е филм, направен с общите усилия на Швеция, Германия, Франция и Дания, заедно застанали зад оригиналния талант на Рубен Йостлунд. Същият се е появил на бял свят на миниатюрен къс земя (остров Стюршьо), заобиколен с вода и с постоянни жители, които все още не могат да достигнат бройката 2000. Йостлунд е по-скоро южен, отколкото северен швед. Както се убедихме, той не крие емоциите си и обича да ги демонстрира публично. А ако трябва да го опишем като „културен продукт“, то той е тясно свързан с интелектуалното пространство на град Гьотеборг, който пък от 1979-та насам поддържа един от най-симпатичните международни кинофестивали в Европа и самоотвержено „храни“ местното население с престижна филмова култура, често инспирирана от духа на Кан.

Ако името на Йостлунд е почти непознато у нас, то фестивалът в Кан внимателно е следил развитието на режисьора. По-ранни негови филми са показвани в програмата „Особен поглед“ (Un Certain Regard). Например – De ofrivilliga („Неволен“) през 2008-ма и Force Majeure („Форсмажор“) - през 2014-та, който е дори удостоен с Наградата на журито (Jury Prize). През 2016-та Йостлунд пак участва в Кан, но вече като член на журито на „Особен поглед”. Следователно, експресивният режисьор, който малко необичайно за швед не прикрива емоциите си, е добре познато име в света на киното.

Той определено притежава дарба и тя е в умението да бъде саркастичен, а когато се налага и безмилостен. Знае как да оплита протагонистите си във възли от ирационални страхове. Шведските тийнеджъри („Неволен“), туристите, отишли на ски ваканция във френските Алпи („Форсмажор“) или блазираните интелигенти („Квадрат“) имат всичко, но само докато са уверени в себе си. Случи ли се нещо непредвидено и неизяснено те губят почва под краката си и стигат до дъното на „физиологията“.

При Кристиан (акт. Клас Банг), който е куратор на престижен музей за (свръх)авангардно изкуство и е заобиколен от образовани хора нещата се движат в обичайното си русло. Институцията и той подготвят нов проект за художествена инсталация, който ще се нарича „Квадрат“. Целта е да се напомнят онези ценности, които винаги са били на особена почит в Швеция: добронамереност, толерантност, равноправие, търпимост към различното и най-вече доверие в другия. Водят се разговори, изслушват се концепции. Един ден, на излизане от работа, опитни джебчии успяват да отвлекат вниманието на Кристиан и да му задигнат портмонето и мобилния телефон. За човек, свикнал да живее в определена среда и по определен начин, липсата на пари и комуникации се превръща в катастрофа. От този момент нататък, стъпка по стъпка, главният герой на филма бавно, но сигурно пропада до дъното на социалната стълбица.

На места подреден, на други – протяжен, на трети - свободно случващ се във времето, филмът по особен начин нехае за нагласите на традиционния зрител. Режисьорът му обаче е крайно наблюдателен. Първата му грижа е да не спазва възпитаните норми за дължина на кадрите, а също и за краткост на диалозите. Актерите му говорят почти непрекъснато, а това, което си казват се случва (почти) в реално време. И въпреки това филмът се гледа с интерес. Защото реакциите на участниците са достоверни, но благодарение на Йостлунд изглеждат смешни и парадоксални.

Изтънченият музей, в който стабилно са се настанили удобни идеи с конюнктурно съдържание отдавна е загубил функцията си на храм на авангардизма. В неговите намислени „квадрати“ няма и следа от ожесточеността на някогашните бунтове против статуквото. Има скука и празни зали.

Ето защо, Кристиан иска да лансира новаторския си „квадрат“. Преди да влезе в неговото пространство всеки посетител ще има право да избере, към коя група да се присъедини - към тази, която няма доверие на хората или към другата, която има. Важно е обаче да се знае, че този експеримент Йостлунд го е пробвал в реалния живот. Като човек, преподаващ в Академията за изящни изкуства в Гьотеберт и притежаващ задълбочени познания и чувствителност към всякакви форми на изобразителното изкуство, той наистина е съградил такъв „квадрат“ в музея за модерно изкуство „Вандалорум“. Художествената инсталация наистина е съдържала въпроса: имате ли доверие в хората или не? Събитието се превърнало в интересен социален експеримент с неочакван край. Повечето от участниците заявили, че „имат доверие“. Но когато Йостлунд им предложил да оставят телефоните и портмонетата си на земята и да продължат без тях, никой не пожелал да го направи.

Всъщност, това са главните неща, за които Йостлунд ни казва: първо, че т.нар. изкуство на бунта отдавна е престанало да бъде такова и второ, че толерантни хора днес съществуват само на думи. В момента, в който загубят или им се отнеме нещо „тяхно“ те тутакси се прощават с добронамереността си.

Един от силните моменти на филма е скъпата вечеря в чест на богатите спонсори на музея. Общо взето, това са хора, които дават парите си за експериментаторство, стига то да не разбутва установения ред. По време на вечерята се прилага в действие нестандартна пиар идея на музея. В залата, насред тържествено декорираните маси влиза полугол имитатор на горили (Тери Нотари, участвал във „Войната за планетата на маймуните”). Той е част от друга художествена инсталация, в която, на крупен план демонстрира заплашителните си имитации, но на специално монтиран екран. Та, по време на вечерята, въпросният „образ“ нахлува в плът и кръв. Идеята е спонсорите да получат необичайна тръпка от съприкосновението с примитивната страна на живота. Само че „дивакът“ не се задоволява с предоставената му роля на атракцион. Тръгва по масите, чупи чаши и чинии, раздава шамари и ритници. Напада жена и зловещо я дърпа за косите. Настъпва тотален хаос. Изплашени, хората се разбягват. И естествено, никой не се сеща да помогне на жената. Оказва се, че богатството, което в „нормални“ условия предоставя спокойствие и сила, в този момент няма никакво значение. В ситуацията с развилнелия се примат парите не се оказват решение.

Друга силна сцена е пристигането на Кристиан (той е разведен и има две малки дъщери) в дома на млада журналистка. Целта на това, което предстои е ясна и то се нарича секс за една нощ. Кристиан очевидно има опит в кратките и необвързващи любовни авантюри, които в живота му са минавали и заминавали. Но не и този път. На дивана в хола, в естествен ръст седи маймуна. Не прави нищо, просто си седи. Но предизвиква ужасен дискомфорт у Кристиан, комуто предстои да извърши интимен акт. След неговия край русата красавица (Елизабет Мос) му поднася нова изненада: предизвиква го да ѝ даде вече ненужния презерватив, събрал спермата му. Той се дърпа, тя го напада. И така, до пълно изтощение.

Постепенно Йостлунд разгръща внушението, че липсата на доверие е предизвикано от примитивния страх, заложен у човека. Във всеки един момент този страх е в състояние да унищожи рутинния лукс, фалшивата любезност, изкуствените декорации, т.е. всички елементи на удобната за обществото фасада. От момента, в който Кристиан, свикнал да кара луксозна кола с електронно оборудване, да живее в модерно обзаведен апартамент и да работи на култово място, започва да се страхува, на преден план излиза някаква друга негова същност. На финала на филма той вече прилича на плъх, който сякаш никога не е бил човек.

„Квадратът“ е безпощаден филм. Режисьорът му показва отвращението си към проповядването на идеи без покритие в реалността, където нещата фактически се диктуват от личния егоизъм на всеки. В прав текст Йостлунд ни казва, че в Швеция, където културата на толерантност винаги е била една от най-развитите в Европа, нещата, които се говорят могат и да не съответстват на онези, които се случват.

И още нещо: по пътя си надолу Кристиан пресреща имигранти, чужди на културата му хора, които е свикнал да не забелязва. В началото на филма, неговият свят е един, техният – друг и в това, от негова гледна точка, няма нищо смущаващо. След като го ограбват обаче, той крадешком пуска заплашителни писма в пощенските кутии на вход в „чувствителен квартал“. И така се поставя в зависимост от „другия“ свят. Едно момче от арабско семейство започва да го преследва, тъй като заради писмото неговите родители несправедливо го обявили за крадец. Търси извинение. Но не получава такова.

Щеше ли Кристиан да постъпи така, ако не бяха го ограбили и ако статутът му бе останал непокътнат. Не, нямаше. Тъкмо обратното, думите, каквито и да биха били те, сами щяха да излитат от устата му. Достатъчно голямото разстояние от реалния проблем щеше да му дава необходимата сигурност. Но ограбен, ощетен и засегнат, Кристиан вече не може да бъде същият. На практика, той се превръща в това, което действително е - животно в тяло на човек.

„Квадратът“ е филм за интимния апокалипсис. За затворените пространства на привидността, за посредствеността, за социалния нихилизъм. За унижението. За падението. За срама.

Освен всичко друго, „Квадратът“ разголва и посредствеността на онези скъпоструващи интериори, които би трябвало да приютяват произведения на изкуството. Но такива, каквито ни ги показва Йостлунд, вече не са потребни никому…



Коментари (0)


Коментари

Публикувай нов коментар

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Анти-спам
Image CAPTCHA
Въведете символите (слято), показани на картинката.

     

  

ФИЛМ НА ФОКУС


    

Брошура

Запишете се за нашия ежемесечен Newsletter!

Разпространи съдържание