Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

КАН – ПОГЛЕД ВТОРИ (за ставащото и оставащото)


06.01.2017  Текст:  Павлина Желева

Тони Ердман

   

Всяка година това се повтаря: фестивалът в Кан изсипва необятно филмово съдържание. Дневните програми на участници и потребители сe настройват на макс – твърде много се случва за твърде кратко време.
По(д)лудяването по време на този фестивал изостря сетивата и ги прави свръх чувствителни. Реакциите на приятно възбудените хора (били те звезди, режисьори, търговци, продуценти, критици и всички останали по веригата) стават значими. Хиперболата се възпроизвежда при собственото си произвеждане и става задължителна. Новината, мълвата, светкавичната реакция, необузданото трупане на филми, мигновеното им класиране – всичко това превръща прякото свидетелство в изкусителен императив. Колективната еуфория се превръща в гигантска емоция.
За публиката Кан е еманацията на изненадата. Филмите са това, което й се разказва, че са. В момента. В този момент.

И така вече 69 години! Фестивалът консумира превъзбудата
към харесваните от него филми и поддържа перфектния си образ.

Познавам тази тръпка доста добре. Е, не от 69 години, но примерно – от 25. Разказвала съм за филмите, когато са били съвсем горещи, час или два след първата прожекция за журналисти. Знам отлично, какво и защо съм или не съм харесвала, в момента, в който се е случвало. Знам също така, че конкретният контекст винаги е бил на фона на конкретна емоция.
Преди години фестивалът отправи покана към голям брой акредитирани журналисти да го информират, дали и кога филмите от конкурсните програми излизат в търговско разпространение в техните страни. Въпросът е логичен, тъй като филмите получават истинската си реализация след премиерите си в Кан. Тя продължава или опровергава уникалния им фестивален миг. Във всички случаи обаче „разграждането“ на филмите във времето и пространството се случва по доста разнообразен начин.
Та, затова реших да си припомня някои от заглавията на 69-тия Кан сега, когато е минало достатъчно време и когато е постъпила нова информация. Да възстановя някои фестивални усещания и да ги съпоставя с последвалите събития. Получават се интересни размествания. Или намествания.

Безспорният любимец на последния фестивал в Кан
бе „Патерсън“ на Джим Джармъш.

Видяхме седем прекрасно-смешни дни от живота на един не особено деен шофьор на автобус (Патерсън) и свръхенергичната му съпруга (Лора). Те се случват в миниатюрното им жилище в град Патерсън (Ню Джърси), където, според самия Джармуш винаги е имало талантливи поети. Младият мъж педантично записва стиховете, които съчинява преди да подкара автобуса. През това време жена му неограничено увеличава количеството черно-бял дизайн вкъщи. Едно домашното куче също е част от безграничната идилия. То ще наръфа тетрадката със стиховете и ще разбие сърцето на господаря си. Целият фестивал, и моя милост също, се влюбихме в изящното филмово хайку, преседяло над двадесет години в едно от чекмеджетата на Джармъш. И в удивителните актьори Адам Драйвър и Голшихте Фарахади, прекрасно великодушни един към друг.
Филмът на Джармъш се възприе, както го искаше самият той - като единствената възможна антитеза на един пределно агресивен вид (американско) кино. Знаейки точно, за какво става дума, чувствителната аудитория се размечта: няма как журито да не връчи „Златната палма“ на най-прелестния малък филм от голямото кино. Това обаче не се случи.

„Палмата“ обаче получи друг филм - „Аз, Даниел Блейк“ на Кен Лоуч.

По-голямата част от критиката, в това число и аз, приехме подминаването на „Патерсън“ като незачитане на определен тип творческо светоусещане. Това на (само)иронията. Негласно спорехме с журито: да, Кен Лоуч е един от най-взискателните британски режисьори, уважаван ветеран на световното кино със „Златна палма“ за епичния си „Вятърът в ечемичените ниви“. Да, Лоуч е пронизан от болка към обедняващите и безработните, да, ненавижда бруталната социална система, защото тя съсипва човешки съдби. Повечето от нас произнесоха и написаха добри и много добри думи за английската социална драма, но имаше и крайни мнения, отричащи социалния критицизъм на Лоуч, с аргумента, че подхождал повече на миналия век, отколкото на сегашния. Та, искам да свидетелствам, че в онзи момент масовият възторг от екстремните житейски казуси на безработен дърводелец и безпарична майка с две деца не беше чак толкова категоричен.

Волно или неволно, колективното (под)съзнание на Кан по време на Кан, в повече или по-малка степен застана на прилично разстояние от (прекомерно) директната битка между слабия индивид и силната система. В онзи забързан момент не си задавах въпроса, от къде идва тази въздържаност. Сега, като се връщам отново към неестествената (пре)възбуда на фестивалното ежедневие, си давам сметка, че е могло да бъде заради … какво ли не. Например, заради охранителните бариери, притискащи хората отвсякъде или задължителното пребъркване на чантите, изнервящо почти всяко влизане във филмовата зала. Една принудително прикривана досада от драконовските мерки за сигурност може да предизвика интерес към възвишеност, хармония, поезия и съпротива към психическо напрежение „като в живота“? А защо не ? Особено, когато става дума за колективни възприятия…

Към онзи момент обществените нагласи още не бяха се фокусирали изцяло върху възможното случване на Brexit. „Препоръчителният“ референдум от 23 юни, 2016, който помете надеждите на проевропейски настроените британци, все още не беше станал факт. Но когато, за всеобща изненада резултатът от гласуването тласна страната на Лоуч към самоизключване от ЕС, значимостта на „Аз, Даниел Блейк“ порасна. Започна да натежава мнението, че филмът за старомодния „малък“ човек, припечелвал хляба си с почтен труд, но, изпаднал в нищета, е „изстрел в главата на британската социална система“. Постепенно се затвърди убеждението, че с този свой филм Лоуч бе усетил, онова, което имаше да се случва. И международното жури даде рамо на интуицията му.
(Никой от гледащите кино в Кан в онзи момент не можеше да предположи, какво още предстои: кървав атентат с камион убиец в Ница в средата на лятото, отвратителен негов зимен „римейк“ в Берлин, убийство на свещеник в малка провинциална църква в Северна Франция, окървавяване на музикален фестивал в Германия, серия от ужасни атентати в Турция… изпитвам вътрешна съпротива да ги изреждам всичките …)

Не толкова заради „палмата“, колкото заради гръмотевичния отзвук на Brexit в Европа моралната цена на „страстта за справедливост“ на „Аз, Даниел Блейк“ тръгна да расте. Времето помогна да се осъзнае, че председателят на международното жури, австралиецът Джордж Милър, е имал сериозни основания за решението си. Явно, доста преди май 2016, повече от други хора, той е бил наясно за състоянието на духовете във Великобритания. Колкото и формално да изглежда Австралия все пак е част от Общността на нациите (Британската общност). Всъщност, Лоуч и Милър имат една и съща кралица и тя се казва Елизабет II.
Смятам за напълно нормално административни, политически и други близости да имат значение за възприемането на едно или друго явление. Към днешна дата съм склонна да мисля, че Милър пожела да отправи послание към участниците в предстоящия референдум във Великобритания. Оттам нататък беше ред на самия Лоуч. „Палмата“ му даде възможност да говори и той се възползва. Непосредствено след официалната церемония по награждаването си, за пореден път, Лоуч разкритикува официалните институции на страната си и тези на Европейския съюз. В онзи момент обаче думите му звучаха повече като общи постулати. Въздействието им се засили след фактическото решение на Великобритания да излезе от ЕС.

Неоценяването в Кан на тоталния „копнеж по поетичното“ на „Патерсън“ и последвалите събития с глобално значение (президентстките избори в Щатите) на практика изолираха филма от фокуса на световния интерес. Чаровната „безполезност“ на филма и удивителната му „слабост“ потънаха във водовъртежа на една всеобща грубост. По ирония на съдбата, американците си избраха за президент човек, натрупал огромното си богатство благодарение на адаптивността си към онази развлекателна индустрия, към която Джармъш изпитва дълбока ненавист … Ето защо, признанието за неговия филм дойде най-вече от американски и европейски критически асоциации и от онези групи зрители, които успяха да го гледат на екран в Щатите, Франция или Германия.

През есента „Аз, Даниел Блейк“ бе разпространен в няколко европейски страни и бе подкрепен от публика, в повечето случаи социално ориентирана. На фестивала в Локарно през август 2016 стана фаворитът на зрителите. Пет месеца след шоковия избор в полза на Brexit и мъчително заглъхващото ехо в страните от Европейския съюз той се нареди и сред номинираните заглавия за наградите на Европейската Филмова Академия. Но не можа да се сдобие с авторитетно отличие, подобно на която и да е награда от фестивала в Кан. Ето едно от възможните обяснения: когато, в самия край на годината, каймакът на европейската филмова индустрия се събра в полския град Вроцлав, горчивият хап на „безумния“ британски избор бе вече някакси преглътнат. Действаше ефектът на обидата. Задъханото желание на Великобритания, напускайки „потъващия европейски кораб“, да спаси себе си, не бе посрещнато ентусиазирано от европейските политически среди. (Според статута на Европейската филмова академия наградите се определят след масово гласуване на нейните членове. Механизмът е достатъчно демократичен и е представителен за нагласите на момента). Може да се направи необичайната, но нелишена от основание аналогия: чрез своите най-видни представители в киното „единна и обединена Европа“ подмина „Аз, Даниел Блейк“ на Лоуч подобно на начина, по който международното жури в Кан подмина „Патерсън“ на Джармъш.

Това, което все пак проработи бе популярността на филма сред младата публика. В продължение на месеци преди търговското разпространение на филма тази публика беше агитирана в полза на принципната позиция на авторите на „Аз, Даниел Блейк“. В този смисъл, отличаването му с новоучредената Европейска университетска филмова награда на Европейската филмова академия е разбираемо (гласуваха студенти от 13 университета в 13 европейски града, уви, без нито един български…). Лоуч отново говори публично, този път пред Генералната асамблея на Европейската филмова академия. Според очевидци, той намекнал, че с някои свои действия в полза на големи финансови корпорации, а не на обикновените хора, Европейският съюз фактически е подтикнал Великобритания да пожелае да го напусне. Интересна е и представата му за типа филми, който според него не трябва да задоволяват европейските кинаджии, а именно „хуманните, вежливите, изобретателните, състрадателните и грижовните филми“. Те вече „не са достатъчни“ – смята Лоуч. „Европейците трябва най-сетне да се изправят вътре в собственото си кино, но което е по-важно, трябва да се изправят извън него! За миг си представих: ако Джим Джърмъш беше европейски режисьор, как ли би реагирал? Та неговият „Патерсън“ е и хуманен и вежлив, и изобретателен, и състрадателен, и грижовен… С това не бих искала да противопоставям мисленето на двама големи творци. Просто си давам сметка, че нещата са толкова генерално объркани, че не само политиците, а и интелектуалците понякога се „загубват“ в превода.

Но нека се върна там, откъдето бях тръгнала – 69-тият международен кинофестивал в Кан. Изненадващо, „Тони Ердман“ на немската режисьорка Марен Аде се превърна в неговия хит. Публиката в Кан не спираше да се смее на този не винаги и не толкова смешен филм и изпитваше неприкрито удоволствие от нелюбезните закачки на прясно пенсионирания учител по музика Уинфрид. Мястото на действие? Много по-малко в немското провинциално градче, където е домът му и много повече в Букурещ, където единствената му дъщеря Инес гради корпоративна кариера. След дълга раздяла бащата решава да посети дъщеря си. В този момент започват търканията.
Разхвърляното бохемство на бащата се превръща в досадна пречка за изчисления кариеризъм на дъщерята. Двата свята се оказват далеч един от друг и търсената емоционална близост не се случва. Но Уиндфрид не е готов да се предава. Решава да опита с нарочно нелепо поведение и безвкусно облекло. Стига до там, че в един момент надява огромен кукерски костюм. На Инес също не ѝ е леко, баща й я злепоставя пред началници и колеги и буквално подритва бъдещата й кариера. Ден след ден, минута след минута, тя мъчително се бори със себе си. Обърква се и стига дотам, че на рождения си ден посреща шефа и колегите си гола. Следва шок, който я кара да преоцени спомените от детските години, когато главното действащо лице е бил баща ѝ. Иронията над корпоративния патос на филма, изнесена от актьорската двойка Сандра Хюлер и Петер Симонишек до такава степен въздейства на критиците в Кан, че те му дадоха най-ценната си награда (ФИПРЕССИ).

Но и „Тони Ердман“ остана в списъка на „незачетените“.

Голямото жури не му даде нищо и тази „присъда“ изглеждаше окончателна. Когато обаче излезе на пазара, нещата бързо започнаха да се променят: първоначалният бокс офис на филма се качи близо три пъти над вложените в производството му три милиона евро. Оттам нататък, продажбата му на Sony Pictures Classics, най-могъщата компания на глобалния пазар, занимаваща се с търговската реализация на европейски филми (в момента разпространява „Хулиета“ на Педро Армодовар и „Тя“ на Пол Верховен, също два филма от Кан) нещата станаха кристално ясни: „Тони Ердман“ е на път да се превърне в световен хит. Направен от жена, класифициран като комедия, с провокативен сюжет и достатъчна доза пикантерия, той доказа, че може да прави пари. В същото време, неотдавна успя да се пребори за наградата „Lux“ на Европейския парламент и веднага след това спечели петте най-важни награди на Европейската филмова академия (приятно допълнени от номинация за наградата „ Златен глобус“).

Не само аз не бих могла да открия причината за този успех в художествените качества на „Тони Ердман“. Сами по себе си те не са смайващи. Но точно намерената от Марен Аде (която не е нито Спилбърг, нито Лукас, нито дори Алмодовар) пропорция между умереното бунтарство, душевния мелодраматизъм и пределно комуникативния разказ превръщат филма в социален феномен. Адмириран и от европейските депутати, и от елитните представители на европейското кино, и от международната филмова критика и от световните разпространители. Очевидно е, че винаги неудобните черни обувки и вечно стягащите бели блузки на живеещата като по часовник Инес, безупречното й поведение в лабиринта на трудовите взаимотношения, бездушието, лицемерието и изкуствеността на корпоративния свят са разпознаваеми от голям брой хора по света. И че те не си падат по задължителния бизнес климат и съответстващия му дрес код. А поведението на Уиндфрид, свободно присмиващ се над съмнителния корпоративен морал им действа ободрително.
„Тони Ердман“ зарадва активно работещите хора, задължени да живеят на високи обороти и да „издържат“ така всеки ден. Те обаче няма как да говорят за това. Този филм го прави вместо тях.
Интересното в цялата тази ситуация е, че първоначално селекционерите на Кан са виждали мястото на „Тони Ердман“ само в паралелната програма „Особен поглед“. Ден преди крайния срок те променят решението си и включват филма в официалния конкурс.
Добре преодоляното колебание тогава им носи щедри дивиденти сега.

През този месец май фестивалът в Кан ще празнува 70 години от създаването си. Предполага се, че по(д)лудяването ще бъде още по-впечатляващо. Сигурна съм, че много хора желаят да видят прочутия Boulevard de la Croisette, такъв, какъвто винаги са го познавали и обичали – без задушаващите охранителни бариери и въоръжена полиция.
А себе си – без тежките фобии на изминалата година!

_______________________________
Още по темата от Павлина Желева: "КАН’2015 – (ПРЕ)МОДЕЛИРАНЕ – ПОГЛЕД ОТВЪТРЕ"  

 



Коментари (0)


Коментари

Публикувай нов коментар

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Анти-спам
Image CAPTCHA
Въведете символите (слято), показани на картинката.

     



 

Други



 

Подобни публикации

  

ФИЛМ НА ФОКУС


     

Повече по темата може да прочетете тук.
 

Брошура

Запишете се за нашия ежемесечен Newsletter!

Разпространи съдържание