Камен Калев бе член на журито на 15-ия София Филм Фест. Веднага след края на фестивала, той се съгласи да си поговорим за новия му филм и за перспективите пред авторското кино.
- За втори път след кинофестивала в Токио участваш в жури. Как ти се отрази гледането на толкова много кино след работата по монтажа на новия ти филм?
- Ами всъщност това ми помага да изляза малко от него и дори си мисля, че не би било лошо да имах тази възможност още в процеса на монтиране, което разбира се е лукс, който не мога да си позволя. Имам предвид, че би ми се искало да имах повече време за монтаж, да речем пет-шест месеца. В крайна сметка разполагахме с около три месеца и половина, но всъщност за същинската, творческа част от работата имах едва месец и нещо. Това я направи по-напрегната, отколкото очаквах, но датските монтажисти Оса Мосберг и Микел Нилсън са големи професионалисти, с голям опит. Мосберг, която е шведка по произход, е работила върху„Антихрист“ на Ларс фон Триер, а Нилсън е монтажист на „Реконструкция” на Кристофер Бое, спечелил „Златна камера” в Кан преди няколко години.
- Как се добра до тях – по твоя инициатива или това бе решение на чуждестранните копродуценти на филма ти?
- Изцяло по мое желание, разбира се. Единственият начин да се ориентирам сред многобройните професионалисти в тази сфера, бяха филмите, които в последно време са ми харесали – „Антихрист“ на Ларс фон Триер, „Пророк“ на Жак Одиар, „Аквариум“ на Андреа Арнолд и др. Въпреки напрежението, монтажът в Копенхаген заедно с Оса и Микел, ме обогати много като опит и нови идеи.
- Доста се изговори около участието на Летисия Каста във филма ти, но за мен е изненада, че си успял да ангажираш и такава култова фигура в световното кино, като Алехандро Ходоровски, създателят на „Свещената планина“, Къртицата“ и др.
Това влизаше ли в първоначалния ти замисъл или в процеса на снимките реши да го привлечеш?
- Не, предварително бях мислил по този въпрос. Защото съм голям фен на неговото творчество. Но историята, свързана с участието му във филма, е доста забавна. На кинофестивала в Токио, запознавайки се с Алехандро Гонсалес Иняриту, който тогава бе председател на журито, му казах че освен него много харесвам още един мексикански режисьор. Имах предвид Алехандро Ходоровски. Иняриту ми каза, че всъщност той е чилиец по произход, но е работил в Мексико. И добави, че дори мога да го намеря в Париж, където живее от 30 години и се занимава с гледане на карти таро в едно кафене. Бях много приятно изненадан, защото дори не знаех, че е още жив.
Затова първото нещо, което направих, когато отново отидох в Париж, бе да потърся Алехандро Ходоровски. Не е толкова лесно човек да се добере до него, защото са твърде много желаещите да им гледа на таро. В крайна сметка срещата с Ходоровски намери важно място в сценария на „Островът“, който започва именно със сцената, в която тази митична личност гледа на карти таро в едно парижко кафене. Трудно обаче го убедих да участва, защото вече не му се занимава с кино, но в крайна сметка успях и в самия край на продължилия около осем седмици снимачен период, заснехме сцената с него, която иначе е първа във филма.
За мен бе много важно Ходоровски да играе себе си точно в същото кафене и на същото място, където хората са свикнали да го виждат. Слава богу – така и стана! Затова в определен смисъл Алехандро Ходоровски се превърна в кръстник на филма.
- А той гледа ли ти все пак на таро и какво ти предсказа?
- Да, гледа ми.
- Лицето ти светна, щом заговорихме за това, което ме кара да си мисля, че те е обнадеждил. Така ли е?
- Да, в неговия си неподражаем стил той ми каза доста интересни неща. Излязоха три карти – първата бе справедливост, втората трансформация, тоест че искам да променя нещо чрез идеята за справедливост и третата карта, която предизвика и неговото любопитство да разбере какво толкова ми се иска да трансформирам – беше светът. Тогава той се засмя и ми каза да не се притеснявам, защото светът така или иначе се променя...
- Казват, че правенето на втори филм след като първият е имал успех, винаги е голямо изпитание за един режисьор, поради всеобщите очаквания за нещо по-добро. Изпитваш ли притеснения в тази връзка?
- Ами няма как да не изпитвам и те навярно се отразяват по някакъв начин върху филма. Но това, което ме спасява, е заложеното в него, което е по-важно от евентуалния му успех или неуспех. Знам, че много хора са вторачили погледи към филма, от което зависи неговото послание. Едно е, ако попадне в селекцията на предстоящия кинофестивал в Кан, а друго – ако не влезе в нея. Ще му бъде далеч по-трудно да стигне до зрителите. И затова изпитвам известно притеснение...
- Как си обясняваш интереса във Франция към новия ти филм? Сп. „Кайе дю синема“ дори го нареди сред най-очакваните през тази година, заедно с новите проекти на Спилбърг, Скорсезе, Кроненбърг и др.
- Ами може би с това, че те много харесаха „Източни пиеси“. Френската критика му даде високи оценки. Макар и да нямаше голям зрителски успех, филмът бе добре разпространен във Франция, където сега излиза и на ДВД. Представяйки го, „Кайе дю синема“ дори пусна едно интервю на три страници, което е рядкост за това списание.
- Кой е твоят най-голям съдник. Има ли човек, на чието мнение много държиш и с когото се съобразяваш каквото и да правиш?
- За мен това е Стефан Пирьов, с когото сме заедно още от детството си в Бургас. В моментите, в които съм склонен да се откажа от нещо, той ми подсказва, че има още какво да се направи, че не бива да се отпускам и да правя компромиси, отклонявайки се с неща, които не са важни за основната идея на филма.
Освен копродуцент на „Островът“ чрез Waterfront Film, Стефан Пирьов е и най-близкият ми артистичен сътрудник в процеса на работата.
- Големият успех на „Подслон“, „Стъпки в пясъка“ и „Правилата на ергенския живот“ на 15-ия София Филм Фест доказа отново безспорния факт, че има пробуждане в българското кино. Какво мислиш в тази връзка? Как ще се развият нещата по-нататък?
- В България това пробуждане не е свързано с някаква тенденция, с определена група кинематографисти, споделяща сходни творчески принципи и идеи, както е в Румъния или Турция, например. А също и в Иран. Тук всеки от тези творци, имащи потенциал да се развият и да се съизмерват със световното равнище, работи индивидуално.
Според мен, малко от онова, което се говори в тази връзка, е истинско и полезно.
Разбира се, хубаво е да се поощрява новото, да се говори за тези творци, да не се спира енергията, която напира, но за мен е изключително важно да има задълбочена творческа критика. Трябва вече да се изхожда от по-строги критерии при оценяването на новото в българското кино, което засега става само на международната сцена. Но още са рядкост родните заглавия, появяващи се на тази сцена и особено тези, привличащи вниманието на сериозната критика, която си служи с реални и задълбочени критерии при оценяването им. За съжаление, у нас традицията на това по-задълбочено вникване е прекъсната.
Още сме на етапа, на който хората са доволни от факта, че българското кино е живо, което съвсем не е достатъчно.
- Хареса ми онова, което каза на пресконференцията с журито на 15-ия София Филм Фест за твоя критерий при оценяването на един филм...
- За мен е най-важно, след като гледам един филм да се почувствам по някакъв начин различно. Излизайки от прожекцията да ми се струва, че стъпвам върху друга земя вследствие на преживяването, което съм изпитал.
- Какво ти е мнението за филми, като турския „Мед“ и тайландския „Чичо Буунме си спомня своите няколко живота“, спечелили най-големите награди на Берлинале и в Кан? Това опит на фестивалните журита да лансират нови тенденции ли е или наистина става въпрос за изключително добро кино?
- За „Мед“ не бих казал, който макар и да е добре направен, не казва по нов начин нещо принципно ново. Сещам се за „Антихрист“, който въпреки противоречивите оценки, които получи, определено е нещо принципно ново, каквото не сме гледали до момента. И това се случва всеки път с Ларс фон Триер. Когато отиваш да гледаш негов филм, очакваш че ще видиш нещо различно, каквото не си виждал никога преди това.
- Отишло ли си е времето на монументалните екранизации от типа на „Гепардът“, „Тенекиеният барабан“, „Двадесети век“, които се опитваха да осмислят историята и мястото на човека в нея? Има ли бъдеще това кино или то принадлежи на филмите от типа на „Мед“ и „Чичо Буунме..“?
- Това ново кино, което се задава или поне филмите, които на мен ми правят силно впечатление, успяват да дават оригинални трактовки на вече познати проблеми. Това, което е интересно, според мен, е да се покаже със средствата на киното тази ускорена и радикална трансформация, която се случва с човешките индивиди под влияние на новите възможности за свързване помежду им. Големите обществени промени изискват други визии и други подходи в правенето на авторски филми. Ако това не стане, киното, което има претенцията да е нещо повече от развлечение, ще отстъпи пред настъплението на комерсиалното изкуство.
- Ще бъде ли завършен новият ти филм преди кинофестивала в Кан?
- Да, надявам се, че през април ще мога да го предложа на селекционната комисия на фестивала.
- Пожелавам ти успех!
Интервюто взе Красимир Кастелов
.png)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
