ИЗДЪХНА ЛЕГЕНДАТА НА ПОЛСКОТО КИНО - АНДЖЕЙ ВАЙДА 10.10.2016 Текст: Красимир Кастелов In memoriam
Анджей Вайда e родeн на 6 март 1926 година в град Сувалки, северна Полша, в семейството на офицер от конната артилерия и учителка.
Анджей Вайда бе едно от тези изключения. Той поставя началото „Ние имахме своя тема – това беше войната и ако мога така да се изразя „гласът на загиналите“ - казва днес Вайда, спомняйки си за началото на своя път в киното. „Ние говорехме за тези, коите сме загубили. Такава беше темата на нашите първи филми, с които заявихме за себе си пред света. А каква е темата на младите днес? Виждам, че странят от политиката.“
За разлика от Роман Полански, който рано напуска Полша и по тази причина неговото творчество е по-слабо познато на българските зрители, Вайда винаги е бил сред най-обичаните майстори на полското кино у нас - може би и поради това, че повечето му филми са разпространявани по нашите екрани. Отбягвайки принципиално щампите на масовото кино, той винаги е използвал филмовите средства, за да разговаря със зрителите за сложни, важни и нерядко изключително болезнени проблеми. Всеки нов негов филм е посрещан с неподравен интерес и последван от горещи дискусии и сблъсък на мнения. Така беше и с един от последните му филми „Катин“, излязъл по екраните през 2007 година. На мен лично ми направи много силно впечатление, макар че не бих го поставил наравно с ранните му шедьоври. Но бе закономерно това, че се превърна в истински обществен феномен, а впоследствие и в полска кандидатура за „Оскар“ за най-добър чуждоезичен филм на 2007 г. „Катин“ бе излъчен и по БНТ на 20 март 2010-а. Успяхме дори да изпреварим макар и с малко руснаците, които, все пак, се решиха да го покажат в началото на април същата година. Не се изненадах от последвалите реакции на част от руската критика, според която тази достойна кинотворба е образец на антисъветска лъжа. В една от тези "разобличителни" рецензии е акцентирано върху може би най-силната сцена в "Катин". В нея е показано как на един мост се срещат двете главни героини – едната заедно с момиченцето си бяга от немците, а другата (жена на полски генерал) се приближава с кола към нея и крещи ужасена: „Натам не бива – там са руснаците!!!” Явно силно засегнат от тази антируска, според него, сцена, авторът на рецензията обвинява Вайда в лъжа, защото бил премълчал за случилото се преди навлизането на Червената армия на полска територия. Не бил казал, че в резултат от Мюнхенското съглашение през 1938 година на Полша се е паднала част от Чехословакия - Тешинската Силезия. Премълчал е още и за това, че през 1939 година полското правителство отказало да пусне през своята територия части на Червената армия, които в случай на необходимост можели да нанесат удар по германската армия. Не бил казал, че съюзниците и покровителите на Полша – Англия и Франция – през лятото на 1939 година прекратяват сформирането на антихитлеристката коалиция, а после предават Полша, отказвайки й защита. Подминал бил истината и за трагичната съдба на близо двайсетте хиляди червеноармейци, пленени по време на съветско-полската война от 1921 година, в която „чакалите на Пилсудски”нападнали изнемощялата от гражданската война и международната интервенция Съветска Русия. Наистина много сложни са историческите противоречия между Русия и Полша. И те със сигурност се усложняват още повече, когато човек се зарови назад в историята. Но когато говорим за филм на Вайда, все пак трябва да имаме предвид, че става въпрос за художествено произведение, а не за исторически трактат. И като такова то призовава към едно по-трезво тълкуване на исторически факти като клането в Катинската гора, което безспорно е сред най-срамните страници от историята на бившия Съветски съюз. Защото не може да има спор, че Червената армия тогава е извършила брутално и нагло нахлуване на полска територия, служейки си с нечувана жестокост в името на политическата целесъобразност. (Вижте тук изказване на Вайда за "Катин") Но колкото и да е странно, именно за този филм Русия го удостоява със своето най-голямо отличие - Държавна награда на Руската федерация. Анджей Вайда винаги се е отнасял с респект към великата руска литература. Неслучайно създава великолепни творби по мотиви от произведения на Чехов, Лесков, Булгаков. А всичко най-важно за хората, за себе си и за света по неговото собствено признание научава, снимайки филми или поставяйки пиеси по Достоевски. За театъра и киното той режисира „Престъпление и наказание“, „Настася Филиповна“ по мотиви от „Идиот“, и е абсолютно обсебен от романа „Бесове“ – най-трагичното и сложно в идейно-философско отношение произведение на великия писател. По него Вайда снима филм („Бесове“, 1988), поставя многократно спектакли не само в Полша, но също в САЩ и дори в Русия. Подобно на всички големи дейци на изкуството и Анджей Вайда е не само необикновен режисьор-провокатор и философ, но и опозиционер спрямо всяка авторитарна власт. В много отношения прилича на своите герои – повечето от които са романтични идеалисти, противопоставящи се открито срещу всяка потисническа система. Те нерядко загиват, но никога не изневеряват на своите убеждения. След "Катин" Вайда прави още 4 филма, сред които се откроява биографичният "Валенса: Човек на надеждата" (2013). Две години преди да го заснеме той споделя следното в едно интервю за „Российская газета“ от 5 март 2011 г.: „Валенса е човек на победата. Той е човекът, който създаде „Солидарност“. Разбира се, там имаше и други, но без Лех Валенса това, което се случи в Гданск през 1980 г. не би било същото. Най-важното е, че Лех през цялото време настояваше това да си остане напълно мирна акция. И има голяма заслуга за онзи разумен диалог с властта, довел до нейното отстъпление. А толкова лесно би било да бъде провокиран конфликт. Ние сме му задължени за онова, което имаме днес. Не ми харесва, че част от политиците и журналистите се опитват да омаловажават неговата роля. В политиката рядко се появяват хора като Лех и затова снимам за него филм.“
Коментари (0)
Други
Подобни публикации |
ФИЛМИ НА ФОКУС |
© 2009-2010
|