Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

ИЗДЪХНА ЛЕГЕНДАТА НА ПОЛСКОТО КИНО - АНДЖЕЙ ВАЙДА


10.10.2016  Текст:  Красимир Кастелов

In memoriam

   

Новината за смъртта на легендата на полското кино бе съобщена най-напред от всекидневника Gazeta Wyborcza и от частния телевизионен канал TVN24, а впоследствие потвърдена и от агенция Франс Прес. Според думите на режисьора и сценариста Яцек Бромски, напоследък Вайда бил болен и преди няколко дни постъпил в болница. 

Анджей Вайда e родeн на 6 март 1926 година в град Сувалки, северна Полша, в семейството на офицер от конната артилерия и учителка.
От 1946 до 1949 година Вайда следва в Академия за изящни изкуства в Краков, а през 1953-а завършва Държавната висша филмова, телевизионна и театрална школа в Лодз.
Дебютира с филма "Поколение" (1954), но се прочува с "Канал" (1957)
и "Пепел и диамант (1958), за които е удостоен с престижни фестивални отличия, в това число със специална награда от Кан и с наградата
на международната критика (FIPRESCI Prize) от Венеция.

 През 2000 г. Вайда е удостоен с почетен "Оскар"
за приноса си в световното кино.

През годините четири от творбите му са били номинирани за "Оскар"
в категорията "Най-добър чуждоезичен филм".
За "Човекът от желязо" печели "Златна палма"
от кинофестивала в Кан през 1981 г.
Наскоро Вайда представи последния си филм, озаглавен "Послеобрази" (Powidoki), който ще представя Полша в предстоящата надпревара за наградите "Оскар" в категорията най-добра неанглоезична продукция. В него е разказана историята на художника Владислав Шчемински, който се опълчва срещу социалистическия реализъм и търпи ужасяващи последствия от това свое смело решение. 

 

Анджей Вайда бе едно от тези изключения. Той поставя началото
на нова „полска школа в киното“ и неговите филми от половин век съпровождат поляците по техния път към свободата. „
Пепел и диамант“, „Всичко за продан“, „Обетована земя“, „Човекът от мрамор“,
Човекът от желязо“ - от тези киношедьоври човек може да си създаде представа за образа на Полша и поляците с тяхното, 
според самия режисьор 
„особено национално самосъзнание“.

„Ние имахме своя тема – това беше войната и ако мога така да се изразя „гласът на загиналите“ -  казва днес Вайда, спомняйки си за началото на своя път в киното. „Ние говорехме за тези, коите сме загубили. Такава беше темата на нашите първи филми, с които заявихме за себе си пред света. А каква е темата на младите днес? Виждам, че странят от политиката.

Творчеството на Анджей Вайда е много високо ценено по целия свят. Той е носител на почетен „Оскар“ за приноса си в киноизкуството, филмите му са отличавани многократно с награди от най-значимите международни кинофестивали.

За разлика от Роман Полански, който рано напуска Полша и по тази причина неговото творчество е по-слабо познато на българските зрители, Вайда винаги е бил сред най-обичаните майстори на полското кино у нас  - може би и поради това, че повечето му филми са разпространявани по нашите екрани.

Отбягвайки принципиално щампите на масовото кино, той винаги е използвал филмовите средства, за да разговаря със зрителите за сложни, важни и нерядко изключително болезнени проблеми. Всеки нов негов филм е посрещан с неподравен интерес и последван от горещи дискусии и сблъсък на мнения.

Така беше и с един от последните му филми „Катин“, излязъл по екраните през 2007 година. На мен лично ми направи много силно впечатление, макар че не бих го поставил наравно с ранните му шедьоври. Но бе закономерно това, че се превърна в истински обществен феномен, а впоследствие и в полска кандидатура за „Оскар“ за най-добър чуждоезичен филм на 2007 г. 

Катин“ бе излъчен и по БНТ на 20 март 2010-а. Успяхме дори да изпреварим макар и с малко руснаците, които, все пак, се решиха да го покажат в началото на април същата година. Не се изненадах от последвалите реакции на част от руската критика, според която тази достойна кинотворба е образец на антисъветска лъжа. В една от тези "разобличителни" рецензии е акцентирано върху може би най-силната сцена в "Катин". В нея е показано как на един мост се срещат двете главни героини – едната заедно с момиченцето си бяга от немците, а другата (жена на полски генерал) се приближава с кола към нея и крещи ужасена: „Натам не бива – там са руснаците!!!” 

Явно силно засегнат от тази антируска, според него, сцена, авторът на рецензията обвинява Вайда в лъжа, защото бил премълчал за случилото се преди навлизането на Червената армия на полска територия. Не бил казал, че в резултат от Мюнхенското съглашение през 1938 година на Полша се е паднала част от Чехословакия - Тешинската Силезия. Премълчал е още и за това, че през 1939 година полското правителство отказало да пусне през своята територия части на Червената армия, които в случай на необходимост можели да нанесат удар по германската армия. Не бил казал, че съюзниците и покровителите на Полша – Англия и Франция – през лятото на 1939 година прекратяват сформирането на антихитлеристката коалиция, а после предават Полша, отказвайки й защита. Подминал бил истината и за трагичната съдба на близо двайсетте хиляди червеноармейци, пленени по време на съветско-полската война от 1921 година, в която „чакалите на Пилсудски”нападнали изнемощялата от гражданската война и международната интервенция Съветска Русия. Наистина много сложни са историческите противоречия между Русия и Полша. И те със сигурност се усложняват още повече, когато човек се зарови назад в историята.

Но когато говорим за филм на Вайда, все пак трябва да имаме предвид, че става въпрос за художествено произведение, а не за исторически трактат. И като такова то призовава към едно по-трезво тълкуване на исторически факти като клането в Катинската гора, което безспорно е сред най-срамните страници от историята на бившия Съветски съюз. Защото не може да има спор, че Червената армия тогава е извършила брутално и нагло нахлуване на полска територия, служейки си с нечувана жестокост в името на политическата целесъобразност. (Вижте тук изказване на Вайда за "Катин") Но колкото и да е странно, именно за този филм Русия го удостоява със своето най-голямо отличие - Държавна награда на Руската федерация.

Анджей Вайда винаги се е отнасял с респект към великата руска литература. Неслучайно създава великолепни творби по мотиви от произведения на Чехов, Лесков, Булгаков. А всичко най-важно за хората, за себе си и за света по неговото собствено признание научава, снимайки филми или поставяйки пиеси по Достоевски. За театъра и киното той режисира „Престъпление и наказание“, „Настася Филиповна“ по мотиви от „Идиот“, и е абсолютно обсебен от романа „Бесове“ – най-трагичното и сложно в идейно-философско отношение произведение на великия писател. По него Вайда снима филм („Бесове“, 1988), поставя многократно спектакли не само в Полша, но също в САЩ и дори в Русия.

Подобно на всички големи дейци на изкуството и Анджей Вайда е не само необикновен режисьор-провокатор и философ, но и опозиционер спрямо всяка авторитарна власт. В много отношения прилича на своите герои – повечето от които са романтични идеалисти, противопоставящи се открито срещу всяка потисническа система. Те нерядко загиват, но никога не изневеряват на своите убеждения. 
За филма си „Човекът от желязо“ (отличен със "Златна палма" в Кан през 1981 г.), който навремето става причина за неговото анатемосване в т.нар. социалистически лагер, Вайда разказва, че е бил просто заставен да го заснеме от самата политическа ситуация в Полша. „Аз осъзнавах, че съм длъжен да го заснема. Това бе първият и единствен път в моя живот, когато филмът ми се оформяше от самия поток на историческите събития и се променяше едновременно с тях самите. Ние още не знаехме как всичко това ще свърши, когато „Човекът от желязо“ практически започна своя живот“. 

След "Катин" Вайда прави още 4 филма, сред които се откроява биографичният "Валенса: Човек на надеждата" (2013). Две години преди да го заснеме той споделя следното в едно интервю за „Российская газета“ от 5 март 2011 г.: „Валенса е човек на победата. Той е човекът, който създаде „Солидарност“. Разбира се, там имаше и други, но без Лех Валенса това, което се случи в Гданск през 1980 г. не би било същото. Най-важното е, че Лех през цялото време настояваше това да си остане напълно мирна акция. И има голяма заслуга за онзи разумен диалог с властта, довел до нейното отстъпление. А толкова лесно би било да бъде провокиран конфликт. Ние сме му задължени за онова, което имаме днес. Не ми харесва, че част от политиците и журналистите се опитват да омаловажават неговата роля. В политиката рядко се появяват хора като Лех и затова снимам за него филм.“

Анджей Вайда (1926-2016):
"Цялата си младост изживях с надеждата,
че светът може да бъде направен по-добър.
Киното – изкуството на XX век – трябваше най-успешно
да помогне в това дело. Вярвахме, че хората от различни страни, различни раси и континенти,
опознавайки се взаимно чрез филмите,
ще станат приятели и съюзници.
Но светът е тежко болен и дори да му даваме като на дете нови и нови играчки, те няма да го излекуват.
Вечер в кината се прожектират нови филми,
но вече я няма надеждата, че благодарение на тях
светът ще разбере грешките си
и ще намери общ път към щастието".

 



Коментари (0)


     



 

Други



 

Подобни публикации

 

    
    КИНОТО НА ПРЕХОДА – ВЧЕРА И ДНЕС
    (видео подкаст)