НОВИНИ

• 
• Add new коментар

Малко от филмите на 20-ия София Филм Фест успяха да ми влязат под кожата, както се казва. Унгарският „СИНЪТ НА САУЛ“ е един от тях. Въпреки, че е мъчителен за гледане, той прониква дълбоко в съзнанието и е много трудно да бъде забравен. Може би защото не е просто поредният филм за холокоста, а се нарежда до най-доброто, създадено в игралното кино на тази тема („ИЗБОРЪТ НА СОФИ“, „СПИСЪКЪТ НА ШИНДЛЕР“ И „ЖИВОТЪТ Е ПРЕКРАСЕН“).

Известният френски кинорежисьор и критик Жак Ривет твърди в една своя статия [1], че филмите, които си поставят за цел да покажат какво точно се е случвало в нацистките лагери на смъртта, са обречени на провал по простата причина, че абсолютният реализъм – или това, което се смята за реализъм в киното – са невъзможни, доколкото всяко усилие за реконструиране на събитията, всеки традиционен подход при представянето на ужаса в тези заводи за масово изтребление на хора водят до воайорство и порнография. Неговите разсъждения са провокирани от филма „Капо“ (Kapо, 1960) на прочутия италиански режисьор Джило Понтекорво, който се е опитал да стори невъзможното (недопустимото, според Ривет!) – а именно да разкаже реалистично за концлагерния ад.

По същата причина нямаше успех и американският филм „Сивата зона“ (The Grey Zone, 2001) на режисьора Тим Блейк Нелсън, който е сниман у нас през 2000 г. В него е показано в детайли случилото се в Аушвиц-Биркенау през есента на 1944-а. На фона именно на тези събития се развива и действието в „Синът на Саул“ на унгарския режисьор Ласло Немеш [2].

Специалните отряди – зондеркоманди (Sondekommandos), съставени предимно от евреи, които обслужвали газовите камери и крематориумите в Аушвиц, са нещо като тема табу за многобройните филми на лагерна тема. И затова може би не е особено популярна ужасната истина, че без тяхна помощ ръководството на СС едва ли би успяло да се справи с унищожението на милиони хора (главно евреи) по време на Втората световна война. Именно членовете на тези отряди отвеждали определените за изтребление хора в газовите камери, замаскирани като бани с душове. Уверявали ги, че трябва да се изкъпят, ако искат да получат храна, а преди да изгорят труповете им в крематориумите и да разпръснат пепелта, остригвали косите, изтръгвали златните зъбни протези и сортирали скъпоценностите, намерени в дрехите им. След четиримесечна подобна работа самите зондеркомандоси били унищожавани и заменяни от нови постъпления концлагеристи.

Принуждаването на едни жертви да помагат за убийствата на други е може би най-отблъскващото в организацията на концлагерите по време на Втората световна война. Превръщането на специално подбрани лагерници в безропотна част от апарата, подлагащ на унищожение собствените им братя и сестри, допринася на практика за намаляване броя на есесовците, обслужващи нацистката индустрия на смъртта. Без осъществяването на този пъклен план просто не би било по силите на няколко хиляди души да успеят да ликвидират стотици хиляди други, твърди и Хана Аренд [3].

А за цената, която плащали малцината оцелели, научаваме от Шаул Хазан, бивш член на зондеркоманда: „Аз тогава въобще не бях човек. Ако бях такъв, не бих издържал и секунда. Само по тази причина оцеляхме – защото в нас не оставаше нищо човешко.“ [4]

Унгарецът Ласло Немеш се осмелява да се докосне до всичко това в своя дебют като режисьор, но го прави по коренно различен начин от този, срещу когото справедливо въстава Жак Ривет. Неговият филм започва от мига, в който перфектно организираната машина за унищожение в Аушвиц-Биркенау внезапно засича. Противно на всякаква логика едно момче още издава признаци на живот след обгазяването, превърнало стотици мъже, жени и деца в камари трупове. Това е истинско чудо и то именно изважда от вцепенението му Саул – един от членовете на зондеркомандата, обслужваща този сатанински спектакъл. Замътеният му поглед се избистря и той вижда ясно как есесовец в бяла престилка удушава все още дишащия смутител на реда. Тази намеса възцарява отново смъртта и рутинната обработка на обгазените тела може да продължи както преди. Но не и за пробудения за човешкото Саул, което незнайно как още е живо у него след всичко, което е принуден да върши. И от този момент нататък той действа като обсебен от идеята-фикс да не допусне изпепеляването на момчето, което обявява за свой син. И дори нещо повече - бори се докрай за еврейската му идентичност, воден от вярата си, че има нещо по-важно от простото съхранение на живота. Но за другарите му от зондеркомандата това е налудничаво, защото противоречи на „здравия“ разум, оправдаващ борбата за оцеляване на всяка цена. Те не вярват на неговата версия за сина, а пък усилията му да го погребе по еврейския ритуал им изглеждат не само напълно безсмислени, но и крайно опасни, защото може да им попречат в подготвяното бягство.

В този момент човек не може да не се запита: Кое е всъщност нормалното и кое ненормалното в тази ситуация: инстинктивният порив за опазване на живота или борбата за отстояване на достойнството в смъртта?

Героят на Роберто Бенини, който се стремеше да опази вярата на своето дете, че животът е прекрасен, също ни провокираше да си зададем въпроса: Какъв е смисълът от безспирното ни драпане за оцеляване, ако то не е подчинено на спасяването на тази вяра? Но гениалното хрумване на Гуидо (чудесно провъплъщение на самия Бенини!) да спаси своето момче, внушавайки му, че всичко което става в лагера е само на ужким, не е просто остроумен сюжетен ход. Тъкмо в това хрумване се съдържа оригиналността на „Животът е прекрасен“ (La vita è bella, 1997), засенчваща дори „Списъкът на Шиндлер“ (Schindler's List, 1993).

Нека да си припомним какво всъщност прави Оскар Шиндлер – героят от филма на Стивън Спилбърг. Като ловък хазартен играч той разиграва на комар животите на стотици евреи и след рисковани блъфирания и залагане на много, много пари, печели физическото им оцеляване. Човешкият живот е сведен до разменно средство, до нещо илюзорно, до виртуална реалност, каквато са всъщност парите, срещу които се разменя. Парадоксално е, но Спилбърг като че ли не се вълнува от въпроса за истинското спасение на Шиндлеровите евреи. Защото оцеляването им от концлагерния ад, още не е СПАСЕНИЕ. За повечето от тях (особено за децата и майките) животът не би могъл никога да възвърне нормалния си ход. Защото е невъзможно душите им да се излекуват от травмата на преживяното. А и не се знае точно кога и те ще се сринат подобно на Софи от „Изборът на Софи“ (Sophie's Choice, 1982) под непосилното бреме на спомените и най-вече на самообвиненията.

Героят на Ласло Немеш, подобно на Гуидо, също е осенен от великото прозрение - как да запази не просто живота, а човешкото основание за неговото продължение. Затова именно неговият избор, колкото и противоестествен да ни изглежда, е може би пътят към истинското спасение. Защото на практика допринася за утвърждаването на човешката идентичност в условията на тотално обезчовечаване.

„Синът на Саул“ е страстна защита чрез средствата на киното не само на еврейството, но и на самата човешка природа против обвиненията към нея в непълноценност, базирани върху чудовищните свидетелства за съучастничеството на зондеркомандите от евреи  в холокоста по време на Втората световна война.

______________________________
Бележки: 
1. Rivette, Jacques. De l'abjection // Cahiers du cinеma, № 120, 1961.
2. Унгарският режисьор Ласло Немеш, за когото филмът „Синът на Саул“ е пълнометражен дебют, е бил две години асистент на Бела Тар, като междувременно завършва кинорежисура в училището по изкуства „Тиш” към университета в Ню Йорк. Късометражните му филми „С малко търпение” (2007), „The Counterpart” (2008) и „Джентълменът е освободен” (2010) са отличени с близо 30 награди и имат участие в над 100 международни фестивала.
3. Arendt, Hanna. Morder und Ermordete, 1961.
4. Полян, Павел. Чернорабочие смерти. Зондеркоманды в Освенциме // Звезда, №9, 2008. 
Вж: Greif Gideon. Wir weinten tranenlos... Augenzeugenberichte der judishen Sonderkommandos in Auschwitz. Kцln, 1995. S. 239.