Дами канят

• 
• Add new коментар

Иван Андонов е един от последните интелектуалци-аристократи в българското кино. Роден е на 3 май 1934 година в Пловдив, внук на видния революционер Иван Андонов.
От малък се увлича по занимания с изкуства и това предопределя творческата му разностранност по-късно. Отначало иска да учи в Художествената академия, но впоследствие следва актьорско майсторство във ВИТИЗ през 1956 година при проф. Моис Бениеш. След завършването си постъпва в Сливенския театър, мести се в Младежкия театър през 1958 г., а две години по-късно вече е в трупата на Сатиричния, където остава до 1965 г. Снима се и във филми, по-известните от които са „На малкия остров”, „Нощта срещу 13-ти”, „Златният зъб”, „Инспекторът и нощта”, „Анкета”, „Процесът”, „Мъже в командировка” „Иван Кондарев”, „Сватбите на Иван Асен”, „Един наивник на средна възраст”.
Знаменателно, според мен, е чудесното му партньорство с Невена Коканова в „Отклонение”(1967) под режисурата на Гриша Островски и Тодор Стоянов. Там осанката на Андонов идеално пасва на образа на Боян – архитект на средна възраст, раздвоен между внезапно прекъсналата любов от миналото и подреденото, динамично настояще.
През 1965-та Иван Андонов постъпва в Анимационната студия като режисьор-постановчик. През 1974-та е режисьорският му дебют и в игралното кино с филма „Трудна любов”.
Самият той признава, че не е постигнал особен успех с него, като основна причина за това вижда в затруднението си едновременно да играе в главната роля и да режисира сам себе си – нещо, което той никога повече не прави. През 1976-та излиза и първият му филм със сценарист Георги Мишев - „Самодивско хоро”, разказващ за еснафските нрави в малък провинциален град през погледа на местен художник. Кулминацията в него има едновременно комичен, но и силно тревожен за времето характер – младият творец (Павел Попандов) успява да открие изчезналата си картина и след дълги пазарлъци с един селянин успява да го убеди да му я върне срещу 2 лева.
През 1978 г. излиза и филмът „Покрив” – за невъзможната любов между шофьор на камион и млада циганка с участието на Петър Слабаков и Пепа Николова. Първия си голям зрителски успех, обаче, Иван Андонов постига през 1980 година с филма „Дами канят“ отново в сътрудничество с Георги Мишев. Те продължават темата за малкия град като микрокосмос, който дава представа и за цялото общество, но този път в центъра на сюжета е донжуанът-автоинструктор Яким Донев (Стефан Данаилов) и върволицата от влюбени в него курсистки, в които се превъплъщават най-известните наши актриси по онова време.
Две години по-късно Андонов завива в неочаквана посока и режисира артистичната притча „Бяла магия” по сценарий на Константин Павлов.
През 1984-та работи върху 3 филма от телевизионната криминална поредица „Издирва се” - „Наследницата”, „Бронзовият ключ” и „Опасен чар”. Последният се превръща в следващия му голям успех. Главният персонаж - чаровния мошеник, изигран от Тодор Колев, избира такъв път не толкова заради парите, а по-скоро като опит да избяга от сивата действителност.
От 1987 година до 1992 година Иван Андонов успява да снима поне по един филм на година. Първо излиза „Мечтатели” – биография на Димитър Благоев. Според мнозина, съгласявайки се да работи по него, той прави откровен компромис, още повече на фона на заснетия пет години по-късно „Вампири таласъми”.
През 1988 година излиза и „Вчера”. Спомените на сценариста Владо Даверов от пребиваването му в езиковата гимназия в Ловеч стават основа за един от най-известните и гледани български филми, придобил статуса си на „култов”, дал тласък за младите актьори Христо Шопов, Георги Стайков и Чочо Попйорданов, а откровените диалози стават предвестник на задаващите се политически промени.
Трупът на Христос, който се появява пред хората с нечиста съвест от комедията „Адио Рио” (1989, сц. Марко Стойчев и с участието на Филип Трифонов и Ваня Цветкова) пък е чудесна метафора за края на социализма, в който мнозина са принудени да живеят двойствен живот и вече не го и крият. Същата година Андонов заснема и една от новелите в „Брачни шеги” – „Чао, любов моя”, а в началото на 1991-ва излиза и „Индиански игри”.
„Вампири-таласъми” е единственият филм по негов сценарий. В него той се връща към спомените от детските си години, в първите дни след 9-ти септември. Сред целия хаос, накрая главната героиня – ексцентричната актриса Ванда (Илка Зафирова) оцелява, но с цената на много тежък компромис.
Иван Андонов твърди, че филмът е всъщност предупреждение за това какво се получава, когато след стечение на обстоятелствата неукият, прост и неподготвен човек се сдобие с власт и възможности.
Според мен, сред произведенията, които излизат през този период, единствено този филм и излезлият малко преди 10 ноември „Иван и Александра” на Иван Ничев успяват да надмогнат посттоталитарния реваншизъм и озлобление, които доминират в нашето кино след демократичните промени.
През 1995-та Иван Андонов заснема за телевизията екранизацията по Йовков „Вълкадин говори с Бога”, а 4 години по-късно отново работи с Георги Мишев по тв-сериала „Дунав мост”.
Още при излъчването му Андонов е много огорчен от това, че във вестниците се надпреварват да го нападат, прибързвайки да го обвинят в „пошлост” далеч преди излъчването на всички серии. Всъщност, добре си спомням, че той беше тема номер 1 в продължение на няколко седмици, а след всяка излъчена серия аудиторията му се увеличаваше. Все си мисля, че дори и да беше доста далеч от идеалното като драматургия и игра на актьорите, този филм бе много нужен за онова време, защото ясно показа моралното дъно, до което стигнахме няколко години след началото на прехода, лесното продаване на лично достойнство и предаване на ближните, гоненето на далаверката само и само да се оцелее на дребно още един ден. Нещо повече – при пълната липса на адекватност на малкото ни игрални филми в онези години, той е може би единственият пример, в който киното функционира и като своеборазна „национална терапия”. Две години по-късно, в края на 2001-ва година излиза и двусерийния тв-мюзикъл „Най-важните неща”, режисиран от Андонов, който обаче минава почти незабелязано. Това е и последния му филм.
След него той се отдава изцяло на първата си страст – живописта. Иначе, четейки едно от последните му интервюта, можем само да съжаляваме за отхвърления от БНТ преди няколко години проект по „Английският съсед”, реализиран неотдавна от Дочо Боджаков. Сигурен съм, че като творец с богат опит в комедията, Андонов би направил интересен сериал. Разбира се, и това, което е успял да заснеме никак не е малко.
Неговата артистичност и интелигентност ще липсват много на киното ни, което започва да става все по-комерсиално и глупаво в гоненето на високи печалби. Иван Андонов също успяваше да бъде и комерсиален (заради което е несправелдливо пренебрегван от критиката), но то е по-скоро заради естествения му интерес към съвременните теми. Каквито и прегрешения да правят неговите герои, той винаги се отнася с любов и уважение към тях, опитвайки се да ги разбере от позицията си на своята вродена аристократичност и никога не си позволява да ги заклеймява.
Иван Андонов никога не се е възгордявал и дори като че ли бе склонен да омаловажава онова, което прави в изкуството: „Аз не знам какво е вдъхновение. Знам какво е работа. Започвам да работя, понякога става, понякога не става. Провокира ме желанието да работя, имам необходимост да работя, да направя нещо, да ми излезе нещо от ръцете, дали филм или картина. От събуждането, докато страшно много ми се доспи, имам нужда да работя. И това е, което правя. А вдъхновението… там аз не отговарям. Може би някои други трябва да попитате, които са по-сведущи по този въпрос. Аз никога не съм го усещал да ми кацне на рамото. Има дни или часове, в които може би нещо става, или се заблуждаваш, че нещо става, но това са най-сладките мигове. Точно заради тях човек иска да работи. Ето това ме провокира – очакването на мига, в който се заблуждаваш, че нещо май този път се получава….”

Поклон пред паметта му!