НОВИНИ

• 
• Add new коментар

Световноизвестният кинорежисьор Ищван Сабо гостува в България за четири дни (от 8 до 12 май), по време на които бе удостоен със званието Doctor Honoris Causa на НАТФИЗ „Кр. Сарафов”.
„За мен магията на киното е в енергията на едрия план, когато камерата проследява отблизо лицето на актьора, което се променя под влияние на пресъздаваните емоции” – каза унгарският кинематографист пред студентите от Академията.

ИЩВАН САБО е роден на 18.02.1938г. От 1956 г. до 1961 г. е студент в режисьорския факултет на Висшето училище за театър и кино в Будапеща. Учи в класа на Феликс Мариаши, където негов състудент е и българският режисьор Едуард Захариев. Още с дипломния му късометражен филм „Концерт” е забелязан и награден на международния кинофестивал в Оберхаузен през 1963г. Сабо е един от основателите на студията „Бела Балаш”. Випускници на тази уникална в световната практика школа се зачисляват в нея на заплата за няколко години, за да извършват практическа работа, да укрепват професионално за преход към самостоятелна работа над големи филми. Студийните филми са едновременно производствена практика и експеримент и авангардът в унгарското кино до голяма степен е плод именно на тази студия. В „Бела Балаш” правят своите първи филми много от известните впоследствие унгарски режисьори - Шандор Шара създава „Цигани”(1963), а Золтан Хусарик своя филм „Елегия” (1965).
През 1964г. Ищван Сабо дебютира в игралното кино с филма „Време на мечти”. В него чрез много тънко психологическо нюансиране в характеристиката на героите, негови връстници, режисьорът изгражда портрета на поколение по-разкрепостено от родителите си, по-малко обременено от съображения и предразсъдъци, търсещо свой път, свои истини, но спъващо се в бюрократични пречки и норми.
След „Баща” (1965) още по-определено се говори за личния тон на автора при изразяване специфичните проблеми на поколението, както и за нов, непривичен кинематографичен език. Героят му е момче-сирак. То създава митичен образ на баща си (представя го като борец от съпротивата срещу фашизма, като лекар-новатор, какъвто всъщост не е...). Във филма този мит се демитологизира. Синът се освобождава от доминиращия образ, от властта на авторитета, той възмъжава. По време на появата му в „Баща” се проектират много момчета от поколението на Сабо, по една или друга причина загубили бащите си по време на Втората световна война или пък на революцията от 1956г.
Изповедно-лиричният тон доминира и в „Любовен филм” (1970), но по-нататък и темите, и структурите на филмите се променят.
Макар и твърде млад, Сабо идва в киното със свои спомени за войната и фашизма, за унгарския антисемитизъм. В „Улица „Пожарникарска” (1973) и „Будапещенски разкази” (1976) той се отказва от личните акценти и изразява ангажиментите си към унгарската и централно-европейската история. За тази цел използва по-обективистични структури, по-символичен език. С „Доверие” (1979) режисьорът поставя основите на един нов разказвателен стил, изгражда се като майстор на романните форми и театрално-кинематографичните спектакли с високо качество.
За върхов филм на Сабо се счита „Мефисто”, сниман през 1981г. и удостоен с награда за режисура в Кан, с „Давид на Донатело” в Италия, с „Оскар” за чуждоезичен филм и др. Той е екранизация по романа на Клаус Ман. В него е концентрирана разтварящата се по-нататък в други филми – „Полковник Редл” (1984) и „Ханусен” (1988), тема за поведението на мъже, които са манипулирани от властта.
В „Среща с Венера” (1991) в рамките на една любовна история се разказва за взаимоотношенията между хора от различни култури. „Скъпа Емма, сладка Бьобе” (1992) изследва духовното състояние на героите в променящата се унгарска действителност на границата на 80-те и 90-те години на миналия век.

Киноепосът „Sunshine” (1999) разказва за три поколения от еврейското семейство Зоненшайн, проблемите на адаптация и идентификация на европейските евреи. „Taking Sides” (2001) е по пиесата на Роналд Харууд и е за нелеката съдба на световноизвестния композитор Вилхелм Фуртвенглер.
„Да бъдеш Джулия” (2004) е екранизация по романа „Театър” на Съмърсет Моъм. За ролята си на актрисата Джулия, Анет Бенинг е номинирана за Оскар през 2005г. Интересен е фактът, че филмът е заснет в Унгария, родината на режисьора, а не в Англия, родината на автора на романа.
Своеобразно обяснение в любов към своя учител Феликс Мариаши е създадения през 2006г. „Роднини”. Филмът е екранизация по романа на класика на унгарската литература Жигмунд Мориц. Същият роман е екранизиран от Мариаши през далечната 1954г.
Последният засега филм на режисьора е „Вратата”, създаден през 2012г. по роман на Магда Сабо с прочутата британска актриса Хелън Мирън в главната роля.
Ищван Сабо преподава във Висшето училище за театър и кино в Будапеща, поставя много оперни спектакли и е един от основателите на Европейската киноакадемия.