Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

ИРАНСКОТО КИНО И МОХСЕН МАХМАЛБАФ


01.12.2009  Текст:  Красимир Кастелов

награди

   

Иранският кинорежисьор Мохсен Махмалбаф бе удостоен с международната награда Freedom to Create (Свобода за творчество), която се присъжда на хора на изкуството, рискуващи своя живот и благополучие, защитавайки свободата на словото. Както съобщава Ройтерс, на церемонията по връчване на отличието на 25 ноември в Лондон Махмалбаф е заявил: "Всяка награда, която получавам от международната общественост, за мен е възможност да разкажа на света за ужасяващата обстановка в моята родина. Призовавам за демократични свободи в Иран и за освобождение от гнета на действащия там политически режим".
Според информация, разпространена от учредителите на наградата Freedom to Create, чието парично изражение е 50 хиляди долара, тя е била присъдена на иранския режисьор за "художествената трактовка на остри социални проблеми в неговото творчество" и в частност за филма му „Кандахар”, спечелил още през 2001 г. наградата на екуменическото жури на кинофестивала в Кан, а също и като подкрепа на намерението му да открие киноучилище в Иран.
Награждаването на Махмалбаф, което за съжаление остана извън полезрението на нашите медии, е добър повод да обърнем поглед към иранското кино, което през последните 20 години се наложи като един от най-интересните културни феномени на нашето време и въпреки това продължава да е малко познато в България. Но стотиците му награди от различни (в това число и от най-престижните международни кинофестивали) са доказателство за погрешността на предубежденията ни спрямо това кино. Нещо повече – те показват, че художествените постижения на иранските кинотворци са сред най-значимото, което съвременното киноизкуство е постигнало в края на миналия и началото на този век. Сред най-големите ирански кинорежисьори днес са Аббас Киаростами, Маджид Маджиди и Мохсен Махмалбаф.

            Аббас Киаростами                                  Маджид Маджиди                             Мохсен Махмалбаф
Тяхната естетика се формира в края на 70-те и началото на 80-те години въз основа на нравствените уроци на ислямската революция в Иран. Младите кинематографисти в тази страна започват да творят съвсем начисто – без да обръщат внимание на холивудските щампи, нито пък на мелодраматизма, който бил характерен за иранското кино по времето на монархията. В извор на творческо вдъхновение за тях се превърнал италианският неореализъм с неговия неподправен интерес към живота на обикновените хора.
Мохсен Махмалбаф, който е със 17 години по-млад от великия си сънародник Абас Киаростами, е роден през 1957г. в Техеран. Израснал в бедно, религиозно семейство. Още 15-годишен напуска училище и се включва в борбата срещу режима на шаха. Сформира нелегална група от радикално настроени мюсюлмани. Раняват го при опит да разоръжи полицай и се разминава със смъртната присъда, само защото още бил непълнолетен. Излиза от затвора след победата на ислямската революция. На този период от биографията си посвещава филма си „Хляб и цвете” (1996).
Веднъж, когато вече утвърденият режисьор поместил обява във вестника, че набира актьори за снимките на „Здравей, кино”, бившият полицай, който пострадал при опита му да го разоръжи, също кандидатствал за роля. Тогава Махмалбаф решава да заснеме историята с този инцидент от съвременна гледна точка.
Характерно за този ирански режисьор е, че гледа на киното като на прецизен инструмент за познание на света и на основополагащите свойства на човешката природа. Той винаги се е вълнувал от въпроса: „Що е реалност?” и неслучайно някои от най-силните му творби са посветени на тайнствената природа на киното, което както знаем се опитва да запечата на лента реалността.
Именно за взаимоотношението между киноизкуството и реалността разказва филмът му „Здравей, кино” (1995), който бил посветен на 100-годишнината от възникването на седмото изкуство. В тази 75-минутна лента големият режисьор съумява да разкрие вълшебната природа на киното и да изповяда безумната си любов към него.
Стилът на Махмалбаф се доближава до поетичния реализъм и притчовата иносказателност на Сергей Параджанов, но с тази разлика, че ислямският колорит при него е по-силно изразен.
Най-показателен е филмът му „Габех” (1996), разкриващ отношенията между любовта, природата и изкуството и най-вече това „как самият живот твори произведения на изкуството” (по думите на самия Махмалбаф).
Въпреки че бил силно вярващ мюсюлманин, Махмалбаф не става апологет на новия режим след победата на ислямската революция. Предпочита да се отдръпне в сферата на изкуството, превръщайки се в един от най-значимите философи-дисиденти на Иран. Дебютира като кинорежисьор през 1982г. и три години по-късно става известен с филма си „Бойкот”, чието действие протича изцяло в затвор за политически престъпници.
„В моите ранни филми – споделя режисьорът, - бях екстремист, но впоследствие начинът ми на мислене стана по-гъвкав, макар че запазих връзката си със социалната реалност”.
Велосипедистът” (1987) отбелязва преломен момент в кариерата на Махмалбаф и се нарежда сред най-силните му творби. Като много други ирански кинематографисти и той се вдъхновява от италианския неореализъм и още чрез заглавието на своя филм прави асоциация с „Крадци на велосипеди”. Подобно на Виторио де Сика, той го монтира така, че да внуши по визуален начин безизходното положение на своя герой. Освен това също разказва за баща и син, полагащи отчаяни усилия за оцеляване. Самата история за афганистански бежанец, който се впуска в седемдневен колоездачен маратон, за да спечели пари за лечението на умиращата си съпруга, пък напомня за легендарния филм на Сидни Полак „Уморените коне ги убиват, нали?”
„Велосипедистът” е класически образец на новото иранско кино, съчетаващ талантливо ислямските ценности с общочовешки хуманизъм, социалността с екзистенциалност, сърдечността и нежността с липсата на сантименталност и дори с известна жестокост.
„Продължавам все така да вярвам в Аллах, - казва Махмалбаф – но моето възприятие за Всевишния се разшири. Свободата и справедливостта също са висши ценности, според мен. Но вече се стремя към тях по други пътища. Преди бях готов да грабна оръжие, а сега залагам на културното усъвършенстване. Всичките ми филми говорят за влиянието на културата върху човешкото поведение. Светът без култура се превръща в джунгла”.
Още през 1990г. Махмалбаф се сблъсква с ограниченията на цензурата, която забранила филма му „Времето на любовта”, в който участвали турски актьори. Впрочем именно заради опитите му да осмисля теми-табу за религиозно общество като иранското и Махмалбаф подобно на Киаростами е принуден често да работи в чужбина. Например през 1998г. снима в Таджикистан филма „Тишина”, в който разказва драматичната история на сляпо дете, чийто свят е далеч по-пъстър и хуманен от този на възрастните.
През 2001г. излиза и „Кандахар” – първият му игрален филм за Афганистан. И тази, подобно на другите творби на Махмалбаф, всъщност няма за цел да покаже човешките нещастия, както изглежда на пръв поглед, а човешкото достойнство и благородство, оцеляващи въпреки ужасните условия. Докато снимал този си филм Махмалбаф на два пъти става мишена на терористи, които се опитващи се да го убият. В интервютата, които дава, често му се налага да обяснява защо е рискувал живота си, за да снима в Афганистан. „Може на мнозина съвременни режисьори да им се сторя наивен, но аз често се питам дали имам право да се занимавам с кино, ако филмите ми не променят нищо. Не разбирам защо се прави кино, което не подтиква към промяна към по-добро”.
Махмалбаф обича да разказва притчата за отшелник, който се уединил в планината, за да напише романа на своя живот. Но в един мразовит ден намерил жена с малко дете, които почти умирали от студ. И тогава писателят-отшелник, без да се колебае нито миг, хвърлил в огъня книгата, на която посветил цели 10 години. Тя изгоряла, но топлината й спасила живота на две човешки същества. Същото се опитвам да правя и аз, споделя Мохсен Махмалбаф.

Животът му е белязан от жестока семейна трагедия. Докато снимал „Актьорът” през 1993г., при пожар загинала първата му съпруга. Любопитно е, че той се оженва по-късно за нейната сестра Марзие Мешкини, която е режисьор като него. През последните години значителни успехи на режисьорското поприще жънат и двете дъщери на Махмалбаф – Самира и Хана.
 



Коментари (0)


     



 

Други



 

Подобни публикации

  

ФИЛМИ НА ФОКУС





 

Брошура

Запишете се за нашия ежемесечен Newsletter!

Разпространи съдържание