Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

ИИСУС И ДУХОВНОТО ВЪЗКРЕСЕНИЕ В КИНОТО


22.04.2011  Текст:  Красимир Кастелов

АКЦЕНТ

   

На 24 април православните и католическите християни посрещат заедно Великден – може би най-уважавания от всички религиозни празници. Защото чудото на Възкресението е едно от най-големите чудеса – по-голямо дори и от чудото на раждането. Неслучайно са толкова много филмовите екранизации на евангелските сюжети, които всяка година по Коледа и Великден телевизиите повтарят отново и отново. Например „Иисус от Назарет“ на Франко Дзефирели, който макар и да е много добър в професионално отношение, все пак не отива по-далеч от илюстриране на Евангелието. Но има и други филми, опитващи се да актуализират новозаветните събития, за да ни накарат да се замислим накъде върви човечеството, което е изгубило вярата си в Бога.

Много са кинематографистите, които се опитват да разкажат чрез средствата на киното живота на Иисус. Някои от тях го представят прекалено канонично, а други – дотолкова натуралистично, че ни карат да се замислим за границите на позволеното в изкуството.
Но колкото и да е парадоксално, точно някои от спорните филми, понякога навлизат най-надълбоко в проблематиката за Иисус.
                                             „ИИСУС ХРИСТОС – СУПЕРЗВЕЗДА
През 1973 година прочутият американски режисьор Норман Джуисън пренася на екрана нашумялата рок-опера на Тим Райс и Андрю Лойд Уебър „Иисус Христос – суперзвезда“, в която синът Божи е представен като като бунтар. В нея са очертани рязко противоречията между традицията и новия смисъл, влаган в древните евангелски текстове. Впрочем тези противоречия засягат и цялото световно кино. Навярно защото преди това засягат и самия живот. Някои бунтарски мотиви от ранното християнство към края на 60-те години са възприети от младежката „контракултура“ на Запад и дори самото явление е наречено „Иисус революция“. Филмът на Джуисън е посветен на последните 7 дни от живота на Христос, като акцентира върху неговата човешка, а не божествена същност. По тази причина разказът завършва със смъртта, а не с възкресението му. Централният конфликт е заложен в отношението между Христос и Юда и е показан като сблъсък между две силни личности със свои възгледи за света, а не като противоборство между праведник и предател. Юда се опитва да приземи Иисус и да го предпази от увлечението по мита за собствената божественост („Ти самият започваш да означаваш повече от онова, за което проповядваш ”).
                                     „ПОСЛЕДНОТО ИЗКУШЕНИЕ НА ХРИСТОС
През 1988 г. друг голям американски режисьор - Мартин Скорсезе екранизира романа на Никос Казандзакис „Последното изкушение на Христос“. Тази дръзка, безкомпромисна и много оспорвана филмова версия взривява международния кинофестивал във Венеция, където е представена за първи път. Намесва се дори Ватикана, но до анатемосване не се стига, макар че Светият престол котегорично заклеймява филма.
Независимо от противоречивите оценки, Скорсезе е номиниран за „Оскар“ в категорията „най-добър режисьор“.
Неговият филм скандализира много християни по света  с образа на Христос като един измъчен и несигурен в ролята си месия. Той е представен дотолкова необичайно, че е трудно да бъде приет от ортодоксалните вярващи. Защото след разпятието, докато виси на кръста, Спасителят започва да халюцинира какъв би бил животът му като обикновен смъртен. В бленуването си за неосъщественото земно щастие той се жени за Мария-Магдалена, има деца и доживява до дълбока старост.
През 2002 г. БНТ не успя да излъчи филма, заради протест на Светия синод и на граждани, които заплашиха да блокират телевизията. Шест години по-късно скандалната лента бе все пак показана от бТВ, но след полунощ.
                            СТРАСТИТЕ ХРИСТОВИ
Този филм пък се фокусира върху последните 12 часа от живота на Христос - от предателството на Юда в Гетсиманската градина до Възкресението. Точно този времеви отрязък обикновено отсъства от многобройните екранизации на Евангелието. Желанието на католика Мел Гибсън да снима филм за последните часове на Иисус е възприето като предизвикателство към либерално-протестантския Холивуд. Големите студиа отказват да финансират проекта и прочутият актьор осъществява продукцията със собствени средства. Още с излизането си на екран обаче филмът предизвиква скандал, не толкова със самото си съдържание, колкото с гражданската позиция на режисьора, заявена чрез него.
„Страстите Христови“ ни прави свидетели не на проповедите, а на жестоките страдания на Иисус в името на вярата. Неговите мъки са показани дотолкова реалистично, че някои медии обвиняват създателите на филма в садизъм.
Възниква основателният въпрос: доколко това е допустимо?
Полският кинорежисьор Кшищоф Зануси (създател на филм за папа Йоан Павел II) отбелязва, че може би православието с основание отхвърля екранизирането на Евангелията, вярвайки, че само иконата може да предаде визуално мистичният смисъл на християнството.
          ФИЛМИТЕ-ИКОНИ НА АНДРЕЙ ТАРКОВСКИ
Едва ли е случайно, че именно един режисьор от православния свят успява да предаде чрез средствата на киното мистичните послания на гениалните иконописци от Средновековието. Цялото творчество на Андрей Тарковски, от чието рождение се навършиха 79 години на 4 април, прелива от религиозни мотиви, акцентиращи върху темата за саможертвата и нейното значение за духовното ни прераждане.
Те зазвучават с пълна сила още в „АНДРЕЙ РУБЛЬОВ“, който е заснет през 1966 г. но излиза по екраните 5 години по-късно. В него за първи път в съветското кино са пресъздадени сцени от живота на Иисус. Освен това се изографисват църкви, отливат се камбани, звучат цитати от Библията...
Приживе Тарковски често говори за човешкото несъвършенство, за изгубената вяра, за носталгията по духовния живот. В „Андрей Рубльов“ той подсказва, че иконите на средновековния майстор трябва да се разбират като израз на дълбокото състрадание на монаха към собствения му народ. Във филмите на Тарковски религиозните мотиви допринасят за открояване на идеята за духовността, без която е немислим и ненужен човешкият живот.
Именно заради библейската си иносказателност не само „Андрей Рубльов“, но и цялото творчество на Андрей Тарковски е подлагано на жестоки цензурни ограничения в бившия Съветски съюз.
Но Тарковски, според Зануси, успява да извърши невъзможното, придавайки кинематографична форма на нещо, което по своята същност е недостъпно за петте ни сетива: ОБЛИКЪТ НА ДУХА! И по този начин подчинява развлекателната роля на киното на друга, качествено нова задача – да преобразява!
Филмите трябва да помагат на хората да се променят духовно и да израстват, повтаря често големият режисьор. И може би поради мащабността на тази задача, неговите творби не винаги са разбираеми за широката публика, предпочитаща занимателните сюжети.
Днес уверено можем да кажем, че Тарковски съзнателно избира трънливия път на християнски проповедник – неизминаван от никой друг преди него не само в съветското, но и в цялото световно кино. В една атеистична държава като Съветският съюз, той се осмелява да говори за Бога и да призовава към покаяние и възвръщане на изгубената вяра. Защото може би най-голямото престъпление на марксизма-ленинизма спрямо народите, управлявани в негово име, по думите на писателя Фьодор Абрамов, е унищожаването на релизиозността на хората.
Финалната сцена в „СОЛАРИС“ (1972) напомня библейската притча за блудния син. Тя е представена от Тарковски като вселенско примирение на Бога с човека. Мислещият океан или Висшият разум, според разбирането на режисьора, е готов да предостави на Келвин последна обител, ако истински се покае. С постепенното отдалечаване на гледната точка става ясно, че покаянието на блудния син се разиграва на планетата Соларис, а не пред бащиния дом на героя. И ние се досещаме, че той е на път да намери нов, по-висш, духовен дом.
Много критици се опитват да обяснят какво е посланието на бащата към неговия син в последния филм на Тарковски „ЖЕРТВОПРИНОШЕНИЕ“ (1986). Вероятният отговор е подсказан в епизода, в който Александър запалва своя дом. Защото в Новият завет е казано, че „...всеки, който остави къщи или братя, или сестри, или баща, или майка, или жена, или деца, или земи, заради Моето име, ще получи стократно и ще наследи вечен живот“. Но освен жертвоприношение, изгарянето на дома е и избавление от дома-идол, дома-клетка и признаване първенството на духовната обител – небесното царство!
Мотивът за саможертвата в името на духовното възкресение се откроява и в по-ранните филми на Тарковски, като „НОСТАЛГИЯ“ (1983) и „СТАЛКЕР“ (1979), чрез които той се опитва да покаже, че светът, прелива от чудеса, които не забелязваме, защото сме загубили вярата си в Бог.
До края на живота си (Тарковски умира на 29 декември 1986 г. в Париж) големият режисьор се противопоставя с цялото си същество на духовната криза, обхващаща съвременния свят, пробуждайки ни чрез своите филми за Вярата. Подобно на своя герой от „Сталкер“ той също страда, заради безверието на представителите на изкуството и науката, които уж са призвани да водят другите. В последния кадър на този филм виждаме как парализирано момиче премества предмети само със силата на мисълта си. Това ни зарежда с надежда, защото ни подсеща за Евангелието от Матея, в което е казано: „...ако имате вяра, колкото синапово зърно, ще речете на тази планина: премести се оттука там, и тя ще се премести, и нищо няма да бъде невъзможно за вас“.
Източник: моята статия във в. "ТВ Сага" от 21 април т.г.

Вижте този откъс от мое видео есе по темата за Тарковски и духовността, което включих в предаването „Другото кино”, излъчено по VTV през април 2009 г.

 



Коментари (2)


     

  

ФИЛМИ НА ФОКУС





 

Брошура

Запишете се за нашия ежемесечен Newsletter!

Разпространи съдържание