СТАТИИ

• 
• Add new коментар

Документалната програма на 14-ия София Филм Фест стартира снощи (4 март) с премиерна прожекция на документалния филм на Стефан Командарев “Градът на жените баданте” в Дома на киното в София.
След големия международен успех на игралния филм „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”, режисьорът Стефан Командарев ни изненадва приятно със завръщането към любимия си документален жанр. Новата му творба „Градът на жените баданте” е разтърсващ, емоционален разказ за нелеката съдба на „италианските” майки от Вършец, тръгнали на гурбет за Италия и оставили у дома своите мъже да се грижат за децата им.
Това е филм и за мъжките сълзи на съпрузите им в самотните вечери. Филм за вечната борба между материалното и духовното, за дилемата да останеш тук с „богатството” на семейството, близостта и общуването, но без перспектива за съществуване или да избереш тежката съдба на жена-баданте (баданте е италианска дума и означава професия на жена, грижеща за стари, болни и умиращи хора срещу заплащане и живееща 24 часа в денонощието в дома им), за да осигуриш материалното благополучие на близките си.
Този невероятен филм ни показва апокалиптичната картина на един град без жени, в който мъжете се грижат за децата, готвят, перат и… очакват пари от съпругите си, работещи в чужбина. Във Вършец, а и не само там, днес е в ход невиждан социален експеримент. Повечето от местните жени работят като "badante", т.е. гледачки на болни и възрастни хора в Италия. Социалната структура на Вършец се трансформира и промените – някои драматични, а други хумористични – са навсякъде: в кръчмите, в семействата, в местния духов оркестър. А жените си идват за празниците най-много веднъж годишно. А някои не са се връщали с години, намерили явно и нещо друго, освен препитание в чужбина.
Жените баданте е филм за новите реалности в България, които определено никак не са розови. Той разказва историята на малък град в Северозападна България, променил се коренно през последните години, заради ролята, която се налага на местните жени да играят в разрастващия се пазар на услуги на Стария континент.
И този филм подобно на игралния филм на Красимир Крумов, за който вече писах преди няколко дни (виж тук), дълбае в най-болезнените и остри теми на нашето съвремие.
И в него са показани прости, но необикновени житейски истории, взети направо от грозната реалност на „европейска” България, която напоследък не се отличава по нищо от страна от третия свят с нейните типични проблеми – безработица, мизерия, глад и потъпкване на елементарните човешки права. Но ако филмът на Крумов се фокусира върху проблемите на децата и мъчителната борба на най-будните сред тях за образование, то „Градът на жените баданте” показва какво се случва със здрави и прави мъже, когато жените им заминат на гурбет. Това преобръщане на патриархалните представи за семейството може и да изглежда комично отстрани, но всъщност е трагедия със съвсем непредвидими последици в момента. Защото едновремешното гурбетчийство, което е откъсвало от домовете им само мъжете, не е било толкова катастрофална заплаха за семейството, както днешното гурбетчийство на жените баданте. Истинските последици от този принудителен социален експеримент ще станат видими след време и те може да бъдат ужасни, според мен.
Предупреждението на Командарев обаче е съвсем ненатрапчиво, поднесено с неподправен артистизъм, какъвто не сме свикнали да свързваме с документалното кино. Въпреки сериозната си тема той се гледа на един дъх и вместо да те потисне, те кара да се почувстваш извисен след метафоричния финал. Защото успява да съхрани по парадоксален начин вярата ни в народния гений, който все пак ще съумее да надмогне и сегашния си незавиден хал.
Сценарист на „Градът на жените баданте” е Диана Иванова, написала преди време статия (прочетете тук),провокирана от съдбата на нейна братовчедка от Вършец.
Шестнадесет български документални филма ще бъдат представени на 14-ия София Филм Фест. Сред тях са освен „Градът на жените баданте” на Стефан Командарев, още и „Роднини” на Иглика Трифонова, „Кметът” на Адела Пеева и Антоний Дончев, „Децата на дружбата” на Светослав Драганов, “Нощ над града” на Ирена Даскалова, “Сега и завинаги” на Драгомир Шолев.