НОВИНИ

• 
• Add new коментар

От 24 април излиза в кината новият филм на Георги Дюлгеров "Буферна зона", определян от самия него като "прощален". В тази връзка препубликуваме от сайта въпреки.com това интересно интервю с големия наш режисьор с любезното съгласие на Стефан Джамбазов. 

ГЕОРГИ ДЮЛГЕРОВ: ФИЛМЪТ Е СТОЙНОСТЕН,
АКО ГО ИМА ВРЕМЕТО, В КОЕТО ЖИВЕЕМ

„За да се оправям в многотията от филми, които гледам, съм си изработил филтър, през който прецеждам видяното. И този филтър е: Има ли го във филма времето, в което живеем?. Ако присъства истината за нашето време, тогава, дори филмът естетически да не ми е приятен, той – за мен - е стойностен”, - казва режисьорът и преподавател Георги Дюлгеров.

Разговаряме с него по повод излизането на екран на филма му „Буферна зона”, който е неговата раздяла с киното. Но затова по-късно. Героят във филма „Буферна зона“, Тодор Черкезов, е претърпял автомобилна катастрофа, в която е заг(убил) жена си. Самият той остава полусляп. Човек на визията, кинорежисьор, Черкезов (про)вижда няколко сънища, които на пръв поглед нямат фабулна връзка помежду си. Този филм има връзка с живота на самия Георги Дюлгеров, но разбира се, не е автобиографичен. „Почнах да пиша този сценарий, провокиран от мои сънища. През две хиляди и десета година почнах да сънувам едни сънища, много свързани, монтажно подредени като филм. И си викам: „Я, да взема да си ги запиша за всеки случай”. Записах ги и след това с Надето Косева и със Светла Цоцоркова си говорихме веднъж и те: „Жоро, хайде да направим нещо заедно”. Те са бивши мои студентки, сега продуцентки. Казвам, имам едни сънища, ако искате да ги прочетем и да обсъдим какво може да стане. И от дума на дума се навих да пиша сценарий.

Руси Чанев в “Буферна зона” - архив на продукцията

Нуждаех се от едно драматично събитие,

което да ги навърже в реалността; измислих, че в катастрофа героят убива жена си. За да не излезе той от това премеждие съвсем читав, реших да ослепя едното му око. Написах го. Пуснахме първия вариант, не мина на комисия в Националния филмов център (НФЦ). Там един от членовете дори отбеляза: „Маестро Дюлгеров вече е изперкал, това е шизофреничен сценарий”. И си викам: „Ясно, този сценарий няма да мине. Ще го правя без пари”. Купих си един фотоапарат „Канон” 5 D, Mark 3, много хубав. (Апропо, с него чудесният ми оператор Георги Челебиев засне цялата реалистична линия във филма; само на такъв апарат можеше да се сложи една специална оптика). Купих си звукова техника, поканих приятели – сътрудници и актьори; те се съгласиха да участват без хонорар. (Съжалявам, че не мога да ги изброя поименно, но без тези приятели едва ли бих рискувал да продължа). И се приготвих да снимам. Тогава ми се отлепи ретината – сбъдна се едно от нещата в сценария. Почнаха да ми оперират окото, това отложи снимките. Междувременно вторият път кандидатствахме вече с идеите на Руси /Руси Чанев – актьор, сценарист и също дългогодишен приятел на Дюлгеров – б.а./ . Аз бях поканил Руси да играе (за класата на този артист трябва да направим отделен разговор, толкова много неща могат да се кажат за него!), той се „нави” и ми даде няколко добри идеи, които постегнаха текста, направиха го по-ясен, по-четлив. Не щеш ли, на втората комисия сценарият мина. Понеже не можех да виждам добре тогава, поканих една своя студентка - Антония Милчева (тя спечели „Джеймисън” тази година с късометражния си филм „Гинка”, след това тя бе и монтажистката на филма) да пишем заедно. Седим с нея, аз й диктувам, тя записва режисьорската книга. Мен ме яде отвътре, викам си: „Едно предзнаменование се сбъдна!” По идея героят накрая умираше. Викам: „Антонио, дай да го оставим жив този човек. Всичко се случва, не дай Боже!”, а тя: „Ох, добре, откога искам да ви кажа, нека наистина да го оставим жив”. И го пожалихме и, както виждаш, Господ ме запази. Аз съм дълбоко убеден в това, защото имаше голяма вероятност да не прескоча трапа”, разказва Дюлгеров.

Кадър от “Буферна зона” - архив на продукцията

Питаме го дали вярва в някакво предопределение, съдба, висша сила или дори Бог. „Това е много интимен въпрос, на който, ако вземеш да отговаряш, ще нагазиш яко в просото… Но ако говорим само за църквата - като институция - аз съм усетил нейното въздействие и може би смисълът й чрез майка ми.

Мама беше вярваща, мама бе униатка,

понеже е македонка от Северна Гърция и там, за да се запазят навремето като българи, голяма част от населението са приели католическата религия, но под уния. Тоест богослужението се извършва по православен обред, само в молитвата вместо патриарха се споменава папата. Практически това е основната видима за енориашите разлика, иначе разбира се съществуват каноническите различия, за които православни и католици спорят, например, Светият дух е и от Сина според унията. Та на стари години мама идваше в София да кара зимите тука и аз я водех всяка неделя в униатската църква, където присъствах на литургията. Мама ме облъхваше с излъчването си, потопена в съпреживяването, в което участваше. Тогава усетих какво е църквата за вярващите хора”, казва Георги Дюлгеров. Но за себе си твърди: „Детството ти е минало в атеизма, няма как ти да усетиш църквата. Имам смътни спомени как баба тайно ме води на служба, как баща ми се връща вкъщи и казва на мама: ”Маряна, тази икона там да се махне, защото в завода се говори, че в дома ми има олтар”. Баща ми беше партиен секретар на завода за сапун в Бургас , шеф на дърводелската работилница, правеха касите за опаковка на сапун. Баща ми е отделен разговор. За него мога да напиша сценарий”, спомня си той.

                                               “Буферна зона” - архив на продукцията

Стигаме и до въпроса защо с „Буферна зона” се сбогува с киното. „Това твърде много се раздуха в медиите, жена ми ме закле да не споменавам здравословните проблеми, но те са съществени също. Защото един филм е тежко физическо занимание и не съм сигурен, че мога да го издържа. Но това не е най-важното. По-същественото е това, което се случва в изкуството, въобще, и в киното, в частност.

В „Буферна зона“ отдаваме почит

на онези режисьори, които са ме формирали. Мен, но не само мен. През 60-те и 70-те години те формираха света на изкуството. Това бяха режисьори с огромно обществено значение – Фелини, Бергман, Антониони, Трюфо , Бунюел, Тарковски, Рангел Вълчанов. От всеки един от тях има по едно мото. От Рангел – не; в частта, която съм му посветил, мотото е от Атанас Далчев. Рангел нищо не е казал за сънищата в книгите си. Не щеше да говори за кино в последните си години. Рангел също е отделна тема. Болка ми е, защото аз исках да проведа с него разговори, подобни на тия, които Трюфо е провел с Хичкок. Исках да обсъждаме всеки негов филм - как го е правил, от сценария до монтажа. Аз съм се учил от неговите филми, наизуст ги знам всичките. Врънках го, но той отказа. Един - единствен път заразказва, разпали се, помоли: „Дай ми да прочета да видя как изглеждат тези книги”. Дадох му. Каза: „На кого ще е интересно това? На никой. Аз се отказвам от киното вече!”, заяви той. Тъй , че аз съм пак втори след Рангел с моите подобни изявления. Сега го разбирам някак си защо се бе отказал. Това, което се случва с киното в наши дни, не е много радостно. Тези филми, които са, според мен, стойностни като кино език, те вече нямат абсолютно никакво обществено значение. Те са маргинални. Например, прекрасен е филмът „Гълъб, кацнал на клон, размишлява за битието“ на Рой Андершон – явление, според мен, в световното кино. Уникално явление. Аз харесвам и трите филма на Рой Андершон – „Песни от втория етаж“, „Вие, живите“ и този. Това наистина е трилогия на тема „що е това човекът”. Ама дълбока, философска трилогия. Наскоро гледах „Гълъбът…” в Дома на киното. Бяхме 5 - 6 човека. Вярно, че преди това напълни два, три, четири салона с фестивална публика. Но толкоз. Друг пример - ‚Дървото на живота“ от Терънс Малик, шедьовър според мен. Също - никакво обществено влияние, никакъв обществен отглас. То от край време си е било така –

публиката я тегли да гледа мелодрами, комедии.

Екшъните пък, те са за публиката с пуканките, това не е публика, това е бройка продадени билети. Тия дни един, който отговаря за кинопоказа в „Арени”-те казал на приятели: „Нали знаете, че нашата публика е от кретени?” Въобще не обсъждам тази публика, която търси само развлечението. Не, аз говоря за другата публика, която все пак съзнава, че отива да гледа кино и която аз наблюдавам вече 13 години в Бургас по време на „София филм фест на брега”. Това за мен е едно интересно социологическо наблюдение. Тези хора, които редовно посещават фестивала, 13 години ходят и гледат избрани филми, те оценяват, да речем,“Солта на Земята“ на Вим Вендерс. Но те са много малък процент зрители… Боя се, че идеите и сюжетите, които мен ме занимават, които аз бих правил, не занимават вече толкова много хора, както някога”, признава Георги Дюлгеров. Питаме го каква е причината. Според него това е явление от световен мащаб и България не прави изключение. „Но при нас болезнено се случи, тъй като ние сме страна (за съжаление) със слаба традиция в културата, няма какво да се лъжем. Не, че нямаме, имаме, но не са много, примерно, добрите ни писатели. А пък, ако говорим за кино - сериозното ни кино започва някъде в края на 50-те години. Едновременно с това във всички съпоставими с нас страни, почти всяка една може да се похвали със значими филми отпреди Втората световна война. Ние винаги закъсняваме, винаги наваксваме и като се прибави, че малката културна традиция, която сме създавали, доста често се е прекъсвала, че много пъти се е започвало от нулата… Но в планетарен мащаб, причината, според мен, е, че развлечението, консумативното отношение към живота, се наложи като модел на живот”, казва Дюлгеров.

Кадър от "Буферна зона" - архив на продукцията

Но въпреки това той има много ученици, които правят стойностни филми и не се отказват да говорят на един по-различен кино език. „Да, аз не искам да излезе, че им казвам: „Спрете да правите кино!”. Те ще си правят своите филми. Въпросът е да са техните! Мен непрекъснато ме упрекваха, когато бях в НАТФИЗ, че едва ли не вадя по калъп учениците си, че много им влияя. Което не е вярно, според мен. Морално сигурно им влияя, като си говорим, като станем приятели, си уеднаквяваме вкусовете, но ние така и се подбирахме - да сме близки. Ала във филмите си

нито един от моите ученици не е подражавал

на моите. Напротив, толкова са различни филмите им, толкова не приличат на моите!.. Младите в момента са отделна тема за разговор, те идват, преживели много по-трудно днешното време и се опитват да го осмислят. Да речем Криси /Кристина Грозева /и Пешо /Петър Вълчанов/ в „Урок” са избрали да разнищват един факт. Похват, който има традиции и в българското кино – Людмил Кирков, Еди Захариев така работеха. В „Преброяването на дивите зайци” един малък гротесков факт се гледа под лупа. Съвременните румънци така работят; ако трябва да отидем на запад - братя Дарден така работят, и не само те. Криси и Пешо се вписаха в една традиция и се заявиха, стъпвайки върху предшествениците си. Това, според мен, е нормалният процес. Малко преди това, обаче, едни други влязоха в киното, заявявайки, че от тях всичко се почвало. Ако се сещате, имаше едни гръмогласни изявления: „Сега ние ще ви покажем как се прави кино за публика, как се печели”. Нищо не се случи с тези глашатаи на зрителското кино и аз честно казано не обичам тази тенденция у младите. Защото и нея я има - на всяка цена да се прави зрителско кино с едно навеждане, ама такова угодническо навеждане към зрителя - на всяка цена да го разсмеем, да го забавляваме. Това кино, освен, че е много вторично, според мен е и много мимолетно. Тия дни ми попадна изявление на Джейк Джилънхол, много добър американски актьор, който играе главната роля в „Лешояда“. Той казва: „Филмите, които правят много пари, никой не ги помни след време. Не искам да си губя времето, за да играя във филми, които правят много пари“. Разбира се, веднага може да ми възразят, че и стойностните филми, уви, и те не се помнят. Помнят ги критиците, любителите на киното, но масовият зрител не ги помни. Така е, както винаги, когато се опитваш да направиш някакво обобщение на процеса, рискуваш да си краен и едностранчив. Не искам да съм такъв и за това не искам да правя категорично изявление. Но за да завърша отговора си - киното на Фелини и другите изброени вече няма това обществено значение, тази обществена тежест, каквато имаше през 60-те и 70-те. Категоричен факт, това няма кой да ми го оспори”, казва Георги Дюлгеров.

Руси Чанев и Снежина Петрова в "Буферна зона" - архив на продукцията

И все пак, каква публика очаква на „Буферна зона”, който излиза по екраните на 24 април в Дома на киното, в „Одеон”? „Очаквам, че ако бъдат информирани за прожекциите, естетически грамотните хора ще влязат и ще го гледат. Неотдавна го показахме в Бургас на „София филм фест на брега” и мой приятел ми прати анкета от един сайт. В анкетата са задали въпроса кои от филмите, показани на „СФФ на брега”, бихте искали да видите още веднъж? И за моя огромна изненада на първо място с 47% зрители, които искат да видят филма втори път, е „Буферна зона“. Е, давам си сметка, че това е Бургас, където ме знаят и обичат, това са ми съгражданите, няма да се залъгвам. Но е приятно, че

толкова много хора искат да го гледат отново.

Аз направих миналата година през април една прожекция и сега като имахме премиерна прожекция в Дома на киното на 6 март, поне 4-5 човека, които бяха гледали филма миналият път, ми задаваха еднотипния въпрос: „Ти нещо пипал ли си в монтажа? Сега пὀ го разбрах”. „Буферна зона” е заглавието, което сложих вече върху втория вариант на сценария. Това заглавие също на сън ми дойде. Буферната зона е и сънят. Има една приказка, че всеки сън е едно малко умиране. Но тя е и мястото между живота и отвъдното. На три пъти моите герои се озовават в буферната зона - и във втория сън, и в петия, и в шестия”, връща се към филма режисьорът.

А ние го връщаме към една телевизионна класация, която върви за десетте любими на зрителите български филми. Сред тях няма нито един от неговите знакови за българското кино филми като например „И дойде денят”, „Авантаж” или пък „Мера според мера”. Както няма и значителни филми на ред други режисьори. Това огорчаващо за него ли е или е дефект на самата класация? „Аз си дадох сметка, че това е класация на една по-широка публика. Ние вече споменахме за предпочитанията. На 11-то място е „Живи легенди“, който е едно много голямо навеждане към публиката. В „Живи легенди“ времето, в което живеем, го няма, има едно съчинено и измислено време. Що се отнася до филмите в десетката, те са много различни. Те са несъпоставими. Но се набива на очи, че преобладават мелодрамите и филмите с комедиен характер, филмите, в които афористичният диалог е първостепенен. Тази класация не зависи от хората, които я организират. Аз съм убеден, че така са гласували зрителите. Очевидно е това, то трябва да послужи на онези, които ще правят тепърва филми - широката публика има афинитет към тези стари жанрове: мелодрамата и комедията. А те са стари, колкото света. Да се върнем назад - в Древна Гърция. Имаме „Електра”, „Антигона” и до тях имаме Аристофан. Откакто свят - светува мелодрамата си е предпочитан жанр. Да, в големите трагедии се решават глъбинни въпроси, но същината на фабулата им е мелодрамата. Един син по незнание спи с майка си, какво е това?”, пита Дюлгеров. „Лачените обувки на незнайния войн”, един от най-добрите български филми, е изключението в тази поредица от мелодрами и комедии. Може би защото рубриката е кръстена „Лачените обувки на българското кино”, смее се той. Но ги няма филмите на Едуард Захариев, на Георги Стоянов, на Бинка Желязкова. „Оркестър без име” не е най-знаковият филм на Людмил Кирков. „Хубаво е, че млади и неизкушени зрители така научават за българското кино и слава Богу. Но дано това подреждане да не е единственото, защото то монополно заковава: „Е, те това е“. Би трябвало цялата тази дандания да се мисли по-диалектично. Да се предвиди, че такова подреждане ще се случи. И

да се даде шанс и на друг тип класация,

друг тип гласуване, за да се балансират нещата. Разказвам, например, за нещо, което аз изпитах на гърба си. През 79-та година Хюберт Бал, на чието име сега е кръстен ротердамският фестивал, ме покани в Ротердам с три мои филма - „Изпит“, „Авантаж“ и „Трампа“. В Ротердам тогава фестивалът се провеждаше без жури, нямаше награди; имаше обаче пет зали и в петте зали се прожектираха всички филми. Всеки филм се прожектираше пет пъти. И пред всяка зала имаше три урни за гласуване. На едната урна пишеше „Обща публика“ – за хора, които рядко ходят на кино. На втората урна пишеше „Специализирана публика“ и се поясняваше, че е за хора, които редовно ходят на кино и имат някакво познание. И третата урна беше с надпис „Критици“. Резултатите се публикуваха във вестника на фестивала – ден след ден; накрая поместиха крайна класация. Следях моите филми. Естествено, че при общата публика „Изпит“ беше много напред – един филм с ясен сюжет. Широката публика приемаше хладно „Авантаж“ , между другото; специализираната публика беше го посочила по-напред. „Трампа“, колкото и да е странно, делеше първо и второ място при „Критиците“ и също беше нагоре при специализираната публика. Разбирате, че аз не говоря конкретно за моите филми, а за принципа: имате обща публика, специализирана публика и критици; това дава по-четлива картина, можеш да съпоставиш”, казва Георги Дюлгеров.

"Буферна зона" - архив на продукцията

И заговаряме в тази връзка отново за публиката. „Публиката за съжаление трудно се възпитава и много бързо се развращава. Ако се върнем в годините на т. нар. тоталитарна система, лошо или хубаво, публиката се възпитаваше. Аз винаги си спомням за един много показателен случай. На една „Панорама” в НДК, в първа зала, показаха „Красивата драка“ на Жак Ривет. Един филм от 4 часа, от които три часа Мишел Пиколи рисува голата Еманюел Беар. Всъщност става дума за това как една жена иска да бъде видяна не само като тяло. А той упорито не желаеше да й покаже как я възприема, между тях се водеше много тънка психологическа битка. Фабулата се разгърна накрая, в последния половин час. Оказа се, че художникът така е проникнал в подсъзнанието на жената и така го е „оголил” на тази картина (апропо, картината ние така и не съзираме!), че ако би я изложил в зала, това би дискредитирало жената. И художникът пожали партньорката си, унищожи картината с цената на това да го обявяват за изперкал. Сложен филм, естетски филм. В залата за 4000 души да е имало 3000 души публика. Аз седях и броях колко ще излязат, само 100 излязоха, което си беше върховно постижение за такъв сложен кино език. Това беше една възпитана публика… Сега София филм фест възпитава подобна публика, залите са пълни, „Киномания“ възпитава такава публика, залите са пълни. „София филм фест за учащи” възпитава публика. Аз съм лектор в „СФФ за учащи” вече шеста година и трябва да кажа, че ако в първите години младите редееха в салона, сега залата на Дома на киното е пълна на трудни филми. На много сложни филми. Гледа се филма и после има беседа. Преди нея аз предлагам, който иска да си отиде, излизат си, но половината остават и слушат! Нещо трябва да се прави, кой както го може. Аз каквото мога го правя. На студентите непрекъснато им втълпявам в Нов български университет кое е хубавото кино, според мен.

Няма как да стане, ако просто се тюхкаме

и казваме, да, това е световна тенденция, върви се към развлечение, към леснодостъпна визуална информация, която те засипва, уви! В Youtube и торентите може да гледаш, каквото искаш. Ала трябва да опитваме да канализираме, да насочваме избора”, казва Георги Дюлгеров, вече и като преподавател, и популяризатор.

Питаме го какво липсва на българското кино. „Да се правят повече филми. Това е единственото, което липсва. Трябва да се правят повече филми, според мен, ветрилото да е широко, за да има и такива като „Живи легенди”, при цялото ми неприемане на тоя филм. Но да има и повече филми, в които да се търси истината за времето, в което живеем, макар и по различни жанрови пътища. Когато се правят малко филми, това няма как да се случи. Трябва и могат да се правят повече филми, технологиите станаха по-достъпни. “Урок“ /реж. Кристина Грозева и Петър Вълчанов/ е абсолютно нагледно доказателство. Те го започнаха само с парите, които спечелиха за развитие и ги вложиха във филма. Имаха и пари от награди на предишния филм „Скок“. (Той беше номиниран за най-добър късометражен филм в Европейската филмова академия). Така си го почнаха. Вътре са заснети предимно техни приятели. Инкасаторът, който иска да вземе къщата, е режисьорът Ники Тодоров, режисьорът на „Три дни в Сараево“, служителката във фирмата за преводи е неговата жена Поли, банкерката е художничката на филма Ванина Гелева (тя е и художник на „Буферна зона”). Приятелите вътре се заснеха без пари и работата потръгна. И още нещо, което липсва на българското кино. „Качествени копия! За да се видят филмите, трябва да ги има, а тях ги няма на качествени носители. Мисля, че старите филми все повече и повече няма да можем да ги гледаме на лента”, казва той и настоява всички да пледираме за дигитализация на българското кино, на старите филми. „Ако те се дигитализират в добро качество, има много по-големи шансове да ги покажеш. Разбира се, че трябва да се създадат надеждни хранилища, но това струва много пари и не знам кое правителство ще го направи. Разбира се, че трябва да се пази негативът, това е аксиома. Но по-реалното е да се дигитализират филмите с новите технологии, за да можеш да разполагаш с тези филми. Разполагаш ли, нататък има канали”, твърди режисьорът.

Питаме го и как му изглежда обществото ни и проблемите в него. „Аз от първите дни на т. нар. преход към демокрация се зарекох да не коментирам, ако нямам достатъчно информация. Не искам да стана поредният месия, поредният бърборко, който нещичко прочел, с едното ухо чул, с другото не чул и коментира. И си казах: „Ще говоря само за това, за което имам достатъчно информация, и това е киното. Но понеже в капката вода се отразява небето,

каквото се случва в киното, се случва и в държавата.

Лека, полека след един период, който мина слава Богу без сътресения, вече сме в едно нормално еволюционно развитие - аз съм за еволюцията, защото всяка революция, било то и нежната, е за лошо. При нас много често са се случвали сътресенията в България, от 20-ти век само ги пребройте: първата национална катастрофа, т. нар. антифашистко въстание, червеният терор 25-та година, белият терор 25-та година. След това - антифашистката съпротива, след това - Народният съд, разправата с опозицията, Никола Петков… След това – чистките по процеса Трайчо Костов… Е, имаше един период на стабилизация и през 70-те години в киното нещо се случи. Тогава се проведе международна конференция, в която обсъдиха българските филми. Много критици от цял свят дойдоха. Това не се знае или не се помни, за това го припомням; тогава един много свестен и известен английски теоретик се произнесе: „Имаше полска вълна, имаше чешко чудо, а сега сме свидетели на тихо българско чудо“. Той беше изгледал всички български филми, които ние сега наричаме миграционен цикъл. Това беше истина. Бяха ни оценили, тоест имаше еволюция и нещо се случи, при цялата стагнация на 80-те години продължи да се случва.
Вярвам в еволюцията и виждам, че нещата започват да се случват пак. Ако погледнем само младите: ето ти „Урок“, „Три дни в Сараево”, преди тях - „Ловен парк” на Любчо Младенов (очаквам новия му филм), „Подслон” на Драго Шолев, „Отчуждение” на Милко Лазаров. Очаквам на Светла Цоцоркова филма, на Венци Василев филма. Надявам се, че Александър Смолянов и Чавдар Живков ще направят техния филм, че Надежда Косева ще направи нейния. Говоря за филми, на които съм чел сценариите и знам, че са филми, които колкото и да са различни като сюжет и фабула, са обединени от критерия, че в тях се търси истината за времето, какво се случва, как живеят хората, как са живели и защо сега така живеем. Търси се истината за духа на времето. Това е важно и ако то продължи, всичко ще е наред”, завършва все пак оптимистично Георги Дюлгеров.

Текст и снимки: Стефан Джамбазов

Източник: въпреки.com