Един киноман в началото на века

• 
• Add new коментар

През последните години в различни публикации за мен в пресата и в Интернет пише, че съм най-големият български киноман. Това мнение се затвърди след успеха на документалния филм „Един киноман в началото на века”, който Петър Одажиев направи за моя милост (наградите в Ню Йорк и пр.).

Въобще не претендирам, че това е наистина така. Гледам около 1000 филма годишно, като рекордът ми е 998. Случвало ми се е на два пъти да гледам в рамките на един ден по 9 филма (на ФЕСТ`83 в Белград и Киномания`2009). Най-вече на голям екран и по телевизията, но нямам кабелна или сателит. Доста по-рядко гледам видео. Нямам DVD и компютър, но ако се наложи намирам начин да видя нещо особено ценно. Знам доста хора, които по цял ден теглят по Интернет, тъй че сигурно гледат повече филми от мен. Друг е въпросът, че често тези заглавия са отдавна познати от малкия и големия екран и не би трябвало да вълнуват истинския киноман. Освен, че гледа много филми и знае всичко за киното, този, който се смята за киноман, трябва да е всеотдаен. Да подчинява целия си живот на седмото изкуство. Виж, тук претендирам да съм първи.
Мога да опиша няколко страници киномански подвизи. Още през декември 1962 г. като ученик избягах от Александровската болница, за да гледам „Голият остров”. Като войник, колкото и наплашен новобранец да бях, избягах с риск да попадна в карцера, да гледам „Могилата” с Шон Конъри. Въобще няма да изреждам бягствата от училище, лекции, службата, сватби и погребения. В това отношение достигнах най-голямото си съвършенство през 1974 г, когато избягах от собствената си кинолектория.
По това време в 65-та аудитория на СУ организирах лекторията „Кино и педагогика” – за първи път със заглавия както от БНФ, така и от „Разпространение на филми”. Едновремено уговарях, взимах и връщах филмите, разлепях плакати, продавах билети, пусках на вратата и изнасях беседите към част от прожекциите. Една вечер трябваше да представя „Забравените” на Бунюел. По същото време обаче в Дома на киното вървеше японска седмица и даваха новия филм на Хироши Тешигахара. Не знам какво щях да направя, ако покойният Тони Андрейков не се беше съгласил да ме замести...
10 години по-късно ме поканиха от затвора в Казичене да представя съветската документална поредица „Великата Отечествена”. Използвайки, че Бърт Ланкастър беше водещ на поредицата, лекцията се превърна в представяне на американското кино, под одобрителните аплодисменти на затворниците. Въобще всичко най-вълнуващо в моя живот е било свързано с киното. Една зима с приятел пътувам до Пловдив, за да гледам „Кит”, защото в София беше още спрян. В пикапчето имаше едно място и аз се качих горе на открито.
Много са спомените ми през годините. От работата ми във филмотеката и като редактор в системата на кино видео клубовете (КВК), където успях нелегално да прехвърля и до колкото мога - да разпространя всички български спрени филми. Да не говорим за различните фестивали и седмици.
През 1966 г. за Френската седмица съм чакал пред кино „Освобождение” от 18 ч. вечерта до 10 ч. сутринта. По цели нощи чаках за билети и на първите Световни кинопанорами, без да влизам в топъл вход или автомобил.
Имал съм немалко приключения и в чужбина.
В Будапеща пътувах с влак до едно кино да гледам филм на Милош Форман. Нямаше зрители и прожекцията трябваше да падне, но като разбраха моите усилия, направиха жест. В Гданск по времето на Солидарност видях Папата и Лех Валенса.
В Санкт Петербург целият фестивал излезе да протестира срещу нахлуването на руските танкове в Прибалтика, докато обикновеният руснак още не знаеше за това.
Но най-великото преживяване в целия ми живот се случи на един късометражен фестивал в Западен Берлин на 9-ти ноември 1989 г. Станах свидетел на падането на Стената. Нещо неописуемо...
Иначе съм журналист, кинокритик, доскорошен разпространител, но най-вече киноман. Публикувал съм всякакви материали – от най-обикновена информация до аналитична статия във всевъзможни издания, като винаги съм гледал да изразя собствената си позиция по даден въпрос.
Но това, с което особено се гордея са моите класации, които правя за собствено удоволствие и ползване. Съставям ги от 1962 г. Отначало 10-те, после 12-те, 15-те най-добри филма на годината и т.н. А след 1988 г. вече правя по-обширни класации (топ 50) плюс още 10 кандидати за влизане в тях, като основният ми критерий, освен кинематографичните достойнства, винаги е бил и емоционалното въздействие на филмите.
Не се влияя от награди на фестивали, а и холивудските блокбастъри рядко попадат в тях. През последната година (2011) моят фаворит е един документален турски филм „Мустафа”, който смятам за съвършеното кино.
Имал съм победители - чисто формални „арт филми”, които не стават за широка публика и обратно - някоя най-обикновена човешка история, която просълзява не като латино сериал, а със съвършенството, което носи като кино.
Веднъж на първо място класирах уникалния 26-часов филм на Едгар Райц „Втората родина”. Тези, които са го гледали в 4-дневния киномаратон в кино „Одеон”, знаят че това е кинофилм, а не тв-сериал, а в Кан е бил прожектиран без прекъсване.
По отношение на класациите по държави, също следвам собствената си нагласа: Германия, Дания, Корея, Полша, Италия, Турция, Иран, Румъния, Китай... Нали все пак става въпрос за световно кино.
Приятели, с които споделям, намират класациите ми за интересни и питат защо не са публикувани.
През миналата година в „Другото кино” публикувах „Топ 50 за 2010 г.” като ми бе предложено да публикувам пълната класация. И други приятели със сайтове за кино са ми предлагали същото, така че, ако на някой му е любопитно, наред с класацията си за 2011-та година, може да погледне и какви са били предпочитанията ми от 1988 г. до сега.
И едно последно уточнение.
В класацията, освен нови филми са включени всички заглавия, гледани през годините, независимо кога са произведени.
Киномански поздрави към всички, които искрено обичат киното!

Още за Жоро Ангелов може да прочетете тук.  Вижте и интервюто с него, излъчено в тв-предаването "Другото кино" през октомври 2009 г. по VTV.