Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

ФРАНСОА ТРЮФО И ВЯРНОСТТА КЪМ КИНОТО


06.02.2011  Текст:  Красимир Кастелов

НОВИНИ

   

На 6 февруари Франсоа Трюфо щеше да навърши 79 години, ако не си бе отишъл от този свят толкова рано. Като ключова фигура на френската „Нова вълна”, той с основание е смятан за един от най-известните и значими кинорежисьори в цялата история на френското кино, допринесъл за реформиране на класическото кино, господствало в родината му до края на 50-те години на миналия век и за обновяването на киноезика в целия свят.
Франсоа Трюфо е роден в Париж. Бил извънбрачно дете и не познавал родния си баща. Отглежда го майка му и неговият осиновител Роланд Трюфо. Болезнено преживява системните конфликти между родителите си и много отрано се оформя бунтарската му нагласа срещу несправедливостите в живота, което става причина за нееднократното му въдворяване в различни изправителни домове за „трудни“ деца.
Научава всичко за киното по пътя на самообразованието си в парижките кинотеатри. Едва 14-годишен напуска училище и започва да изкарва прехраната си като фабричен работник. Но всяка свободна минута прекарва в киносалоните, участва активно и в организирането на киноклубове. Огромният му ентусиазъм и преданост към седмото изкуство впечатляват силно прочутия критик и теоретик на киното Андре Базен, който го поощрява да сътрудничи на списание „Кайе дю синема”. Но кариерата му като кинокритик е прекъсната от мобилизирането в армията, завършило с дезертьорство, присъда и позорно уволнение. След завръщането си в списанието, Трюфо бързо си създава репутацията на яростен критик на остарялото буржоазно кино, за чието обновяване пледира в множество резки статии. В тях обвинява френските филми от онези години в претенциозност и изкуственост. Отстоява страстно теорията за режисьорите-автори и възхвалява филмите на американските кинематографисти, много от които по това време правели филми от така наречената категория "Б".
Но в самостоятелната си работа като режисьор Трюфо заимства много повече неща от постиженията на Жан Виго и Жан Реноар, отколкото от американските перфекционисти, от които се възхищава толкова много.
В средата на 50-те години, заедно с Жан-Люк Годар, Клод Шаброл, Жак Ривет, Ерик Ромер и други кинокритици от сп. „Кайе дю синема”, апелира за радикална промяна на френското кино в посока към тотално скъсване с традиционните комерсиални стереотипи.
Героят на неговия дебютен филм „Четиристотинте удара“ е в голяма степен автобиографичен. 12-годишният Антоан Доанел (акт. Жан-Пиер Лео) прилича на самия него като малък и също така страда от неразбирането и безразличието на възрастните. Той също като Трюфо е арестуван за бягство от къщи и затворен в изправителен дом. Този изключително вълнуващ филм за детството се превръща в един от флагманите на френската „нова вълна” и съвсем заслужено носи на Трюфо наградата за най-добър режисьор от кинофестивала в Кан през 1959 г., а също и номинация за „Оскар“ за оригинален сценарий. Впоследствие Трюфо се връща неколкократно към своето алтер-его от този филм, продължавайки описанието на живота на Антоан Доанел през юношеските и младежките му години – най-напред в епизод от филма „Любовта на двайсет години“ (1962), а после и в „Откраднати целувки“ (1968), „Domicile conjugal“ (1970) и „L'amour en fuite“ (1979). Любопитното е, че ролята на Антоан Доанел продължава да изпълнява Жан-Пиер Лео, който израства като един от големите актьори на френското ново кино.
Във втория си игрален филм "Стреляйте в пианиста ", Трюфо разкрива друга страна на своето художествено светоусещане, която е особено много харесвана от привържениците на формалните търсения в киноезика. Той смесва много смело съспенс, хумор и разнообразен аксесоар от технически стилове в този странно конструиран трилър, наподобяващ черния филм (film noir).
После пък експериментира с мелодрамата в своя шедьовър "Жул и Жим" (1962). И двата филма са истинко въплъщение на принципите на „новата вълна“. Новаторски в стилистично отношение, те са свидетелство за страстното лирическо начало, което занапред се превръща в отличителен белег на филмите на Трюфо, интересуващи се в много по-голяма степен от етико-емоционалните проблеми на французите, отколкото от социално-политическите проблеми във Франция.
Психологическата проблематика е в основата и на следващите му драми – „Нежна кожа“ (1964), „Двете англичанки и континентът“ (1971), „Историята на Адел Ю.“ (1975), „Зелената стая“ (1978), „Съседката“ (1981).
Преосмисляйки американските черни романи и т.нар. „черен филм“ в духа на типично френското светоусещане, заснема няколко криминални филма, като „Младоженката беше в черно“ (1968), „Сирената на Мисисипи“, (1972),  „Веднъж да дойде неделя“  (1983).
От показания по време на Киномания'2010 френски документален филм „Двама от Новата вълна” научихме любопитни подробности за сложните взаимоотношения между Трюфо и Годар – двамата основни режисьори от френската „Нова вълна”. Известно е, че между тях пламва сериозен конфликт след 1968 г. Причината е, че Годар не приема аполитичността на Трюфо. Според него, киното трябва да е ангажирано с обществено-политическа кауза, в противен случай остава в коловоза на развлекателното буржоазно изкуство.
Разбира се, Трюфо не остава безразличен към задълбочаващата се криза на духовността и в някои от своите филми се опитва да отстоява вечните ценности на хуманитарната култура, която според него е сред най-важните условия за пълноценно човешко съществуване. Почти едновременно с Жан-Люк Годар и неговия „Алфавил“ (1965), той представя плашеща визия на бъдещо тоталитарно общество, в което са забранени книгите („451° по Фаренхайт“, 1966, по романа на Рей Бредбъри).
Художественото раздвоение на Франсоа Трюфо, започнало още в началото на творческия му път, става все по-очевидно с всеки следващ негов филм. До края на кариерата си той не престава да се разкъсва между влиянието на двама от най-великите кинематографисти в историята - Реноар и Хичкок.
От една страна изповядва страстния романтичен хуманизъм на гениалния си сънародник, а от друга - е предан поклонник на майсторството на британския гений. В една от своите прочути книги, посветени на творчеството на Хичкок, дори се опитва чрез серия интервюта с него да вникне в тайната на необикновените му филми.
Бракът на Трюфо с дъщерята на богатия френски продуцент Моргенщерн му позволява да създаде собствена киностудия, която нарича „Les Films du Carrosse” в чест на филма на Жан Реноар „La Carrosse d'Or“ (Златната карета).
Франсоа Трюфо е пословичен със своята невероятна любов към киното, която споделя в още един автобиографичен филм, смятан за една от най-хубавите творби в историята на киното, повдигащи завесата на филмопроизводството. „Американска нощ“ излиза през 1973 г. и е удостоен с „Оскар“ за най-добър чуждоезичен филм. В него той самият изпълнява ролята на кинорежисьор.
Няколко години по-късно пък в „Последното метро“ (1980) акцентира върху гражданската роля на театъра по време на германската окупация на Франция. Филмът спечелва 10 награди „Сезар“, сред които за най-добър филм и най-добър режисьор.
Трюфо участва в написването и на много сценарии за филми на други автори от „новата вълна”. Сред най-ярките от тях несъмнено е „До последен дъх” (1959) на Жан-Люк Годар. Освен това той се изявява и като продуцент или изпълнителен продуцент на филмите на други новатори, като Жак Ривет, Жан Кокто, Морис Пиала, Ерик Ромер, Бернар Дюбоа и др. А в прочутия филм на Стивън Спилбърг „Близки срещи от третия вид” (1977) дори изпълнява една от ключовите роли на френски учен.
Неговите дъщери от Мадлен Моргенщерн - Лаура и Ева - пък участват във филма му „Джобни пари” (1976). Впрочем Трюфо е баща и на още една дъщеря – Жозефин - от френската актриса Фани Ардан.
Легендарният кинематографист умира на 52-годишна възраст от тумор в мозъка. Но в съзнанието на милионите си почитатели ще остане завинаги жив със своите незабравими филми.



Коментари (1)


     



 

Други



 

Подобни публикации

  

ФИЛМИ НА ФОКУС





 

Брошура

Запишете се за нашия ежемесечен Newsletter!

Разпространи съдържание