Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

ФИЛМЪТ, КОЙТО ВСЕКИ ТРЯБВА ДА ВИДИ


12.05.2015  Текст:  Красимир Кастелов

Маргита Гошева

   

За първи гледах „Урок“ през октомври миналата година по време на 32-ия фестивал на българския игрален филм във Варна. И не случайно в обзора си за видяното там акцентирах върху уроците за нашето игрално кино. Най-важният от които, според мен, произтича от ориентирането към наболелите проблеми на обществото. И в тази връзка оцених най-високо именно превъзходния филм „Урок“, който се занимава с ужасяващите морални последици от клептократичното управление на държавата ни.
Кристина Грозева и Петър Вълчанов, за които това е режисьорски дебют в пълнометражното кино, са успели да превърнат своя простичък наглед разказ, основан върху действителен случай от родната криминална хроника („Учителката, която обра банка“), в изключително въздействаща социална драма, която хваща за гърлото с неподправения си реализъм и смелостта на обобщенията.
Тя ни прави свидетели на безкрайното унижение на една провинциална учителка по английски език, доведена до отчаяни действия, за да спаси семейството си от финансова разруха. Макар и да прилича на моменти на трилър, филмът ще разочарова всеки, който се надява да види нещо от арсенала на масовото развлекателно кино.
   Отвореният му финал не предлага очакваната ефектна развръзка, а провокира към размисъл за хала, до който сме се докарали. А той е отчайващ, защото една българска учителка, назована иронично Надежда, губи моралното си право да преподаде урока, който всеки истински педагог е длъжен да изнесе на своите ученици. Затова пък на нея самата й се налага да научи циничния урок на живота в клептократична България, оправдаващ кражбата в името на оцеляването. Изместването на фокуса от криминалното деяние към драмата на честния човек, принуден от отчаяние да изневерява на своите принципи, е най-голямото достойнство на този филм. Неслучайно на пресконференцията след показването му на фестивала във Варна, професор Неделчо Милев го сравни с легендарния „Крадци на велосипеди“, заявявайки, че може би се заражда своеобразен български неореализъм.
  Не знам дали точно „Урок“ би могъл да даде тласък за социално-критична вълна, подобна на италианската от края на 40-те години на миналия век или на румънската от последното десетилетие, но, според мен, той е изключително ценен с това, че прави опит за скъсване с наложилата се през прехода тенденция киното ни да интерпретира проблемите на обществото само през съдбите на персонажи от маргиналните слоеве.   Насочването към образите на учители в злободневни филми като „№1“ на Атанас Христосков и „Урок“ на Петър Вълчанов и Кристина Грозева заслужава адмирации, защото именно девалвацията на тази изключително важна за обществото професия е особено показателна за деградацията, към която вървим. Опасявам се, че няма да е далече денят, в който дори на представителите на това най-уважавано преди време съсловие ще започне да се гледа като на декласирани елементи.
   Тъжната ирония е в това, че този изключително важен за нашето освестяване филм, е направен буквално на инат - почти без пари - след двукратно отказаната му финансова подкрепа от държавата (дори и след награждаването му от френско-германската телевизия Aрте за най-добър проект в рамките на Берлинале Талент Проджект Маркет 2013). Подобен бе случаят и с дебютния филм на Камен Калев „Източни пиеси“, което няма как да не ни наведе на мисълта, че отказът да се подпомага острото социално кино в България не е случаен. А фактът, че точно тези два филма са не само най-награждавани на международни фестивали, но и са сред броящите се на пръсти родни продукции, получили реално разпространение в националните киномрежи на други страни, ни кара да се замислим за ролята на т.нар. национални художествени комисии към НФЦ, от които зависи държавното субсидиране на българското игрално кино.
   Едва ли запознатият със статистиката за филмите, предпочитани от широката публика у нас, би могъл да си прави илюзии за разпространителската съдба на „Урок“. Боксофисът на последните български заглавия, излезли в нашите кина, говори красноречиво за слабия интерес към родното кино. По-лошото е, че за невежеството на масовия зрител допринасят и медийни публикации, обвиняващи създателите на „Урок“, че филмът им изглеждал така, сякаш е сниман преди 40 години („Урок по кино с 40 години давност“). Нищо, че повечето им международни награди са аргументирани със специалното уточнение: „за оригиналност и новаторство”. За мен е необяснима и слепотата на уж изкушени от киното зрители, които оценяват финеса, таланта и дълбочината на „Левиатан“ при разкриване на болната душевност на руското общество, а не могат или отказват да ги видят в нашия „Урок“.
   Напълно споделям мнението на Ирина Иванова за „Левиатан“ на Андрей Звягинцев“, че това е истинският филм-катастрофа, а не холивудските екшъни за унищожителни земетресения, цунамита, урагани и потопи. Да, във филма на Звягинцев е истинският ужас, а не в многобройните блокбастъри за зомбита, нечисти сили и серийни убийци. Но също и в „Урок“, показващ една не по-малко страшна катастрофа, която застрашава бъдещето на цяло общество - нашето. Защото моралната капитулация на хората, призвани да бъдат негови будители, е не по-малко ужасна от смазването на днешния руски Йов от държавата и църквата, които са се сговорили срещу него. Нашият Левиатан, роден от зловредния таен съюз на държавата с банковата система, също се храни от чинията на беззащитните малки хора, ограбвани „законно“ чрез жестоката система на лихварството. И това е показано във филма на Петър Вълчанов и Кристина Грозева ненатрапчиво, но не по-малко въздействащо, благодарение на умело използваната естетика на минимализма, която е в есновата на успехите на братя Дарден, Бела Тар, Михаел Ханеке, Джафар Панахи, Корнелиу Порумбою, Павел Павликовски и още много други изключителни кинематографисти, които чрез своето радикално кино на практика възродиха най-ранната и най-силна способност на седмото изкуство – да улавя и изобразява реалността.
Оценка на филма 8 / 10



Коментари (1)


Коментари

Anonymous (непотвърден)
Friday, May 15, 2015

А в реалният живот - поредната куца БГ драма, клише до клишето, дървена игра, дървена режисура, общо взето - безсмислена енергия хвърлена в упражнения по суета. Паралелите с Левиатан са безумни, по простата причина, че онова е филм, а не упражнение.


Публикувай нов коментар

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Анти-спам
Image CAPTCHA
Въведете символите (слято), показани на картинката.

     



 

Други



 

Подобни публикации

  

ФИЛМ НА ФОКУС


      

Повече по темата може да прочетете тук.
 

Брошура

Запишете се за нашия ежемесечен Newsletter!

Разпространи съдържание