НОВИНИ

• 
• Add new коментар

Напоследък отново се заговори много за патриотизъм. Освен шестването из политика, телевизия, общество – неговите производни се прокрадват и в театъра, и в киното.
Чувството за идентичност и значимост ту ни изпълва, ту ни изоставя, лъкатуши, пулсира и ни провокира с многото си лица.
Къде съзнателно, къде не толкова, но новият филм на Зорница София Попганчева, „Воевода“ (2017), също кореспондира с темата...

И отново тематично, както в политиката и в обществото - хората се разделиха. Някои откровено оплюха филма, други иронично злословеха, трети бяха скептични към художествените му стойности, имаше и такива, които искрено го харесаха или дори бяха възхитени. На първите и вторите бих казал, че за да има обективен поглед върху нещо, не може само да отричаш. Трябва да огледаш обекта отвсякъде, от всички страни, във всички аспекти, да изследваш цялата конюнктура на генезиса на това събитие и процесите стоящи зад него, да се опиташ да навлезеш в същността. Малко емпатия също не е лошо да допусне човек в себе си, за да се потопи в историята и в контекста...

Важен елемент в контекста на „Воевода“ е успешната му премиера на 13 януари 2017 година. Макар фатална дата за някои, на хората от екипа и разпространението тя донесе късмет. Това беше най-доброто решение. След като блокбъстърите са минали през декември, точно в началото на новата година беше моментът, един роден филм да потърси своите зрители. Нова година – нов късмет! В най-пълния смисъл... Така „Воевода“ успя да преодолее един от основните препъникамъни на родните продукции – програмирането в кината и избора на момента за премиера. Позиционирането му беше доста по-добро от това на „Слава“ (2016), който излезе през декември и въпреки безспорните си качества и фестивалните си успехи - остана незабелязан от масовия зрител.

Рекламната кампания на „Воевода“ също беше на ниво и успя да привлече хората. Резултатът в боксофиса е наистина добър - в класацията за най-успешен дебют в историята на родното кино (след демократичните промени), филмът на Зорница София заема трето място...

Мястото на „Воевода“ в кинематографията ни от последните 25 години е многозначно. Това е едва втори опит да се направи филм за времето на турското робство след противоречивия „Дякон Левски“, излязъл на 16 февруари 2015 г. Освен политическата коректност към югоизточната ни съседка, естетическият провал на филма на Максим Генчев, подсили високите очаквания към исторически екранни драми за онази мрачна епоха.
Зорница София и екипът ѝ поемат този риск, знаейки колко е тънка границата между осанна и разпни го. Реализацията на „Воевода“ е тежка и амбициозна задача, но след няколко години усилия и доста перипетии, Зорница София успява да доведе до финал дългоочаквания проект...

И именно огромните очаквания към този филм, са наложили структурата на „Воевода“ да е еклектична, „седиментна“ в жанрово отношение. „Нито епос с епосите, нито драма с драмите, нито екшън с екшъните...“, биха казали скептиците иронично в духа на филма, но... на нашия пазар е много трудно да се прави чисто жанрово, а в същото време стойностно, кино. Полюсният модел артхаус - мейнстрийм често изисква компромиси...
Таргет групите зрители, чийто интерес се търси, са прекалено малобройни и за да е икономически обоснован един проект трябва да се обхванат поне няколко от тях.
Хората инвестирали частни средства и ресурси искат възвръщаемост. Естетите пък искат изкуство. Родолюбците искат патриотизъм, леви идеолози искат политическа коректност, недоброжелателите искат провал, НФЦ искат... Всеки иска нещо и винаги ще има разочаровани.
Е, при толкова много очаквания, нормално е да се опиташ да приложиш различни жанрови елементи - застраховка от фатален, латентен изход в киноживота на филма, какъвто често наблюдаваме при родните продукции...
Отделно липсата на пари в цялото ни днешно филмопроизводство обуславя нагърбването на хора от екипа с по няколко задължения и функции, както и спартански снимачни периоди. Защото за добро или за лошо, качествените професионалисти в България, работят по няколко проекта и не могат да разполагат с цялото време за снимки и реализация, с което разполагат високобюджетните продукции...
От тази вътрешна многоликост и множественост, както и от търсенето на мъгливия български таргет се ражда своеобразната шизофренност... И това е диагнозата за почти цялата ни кинематография след 1989 г. През годините станахме свидетели на качествени филми с празни зали и обратното - на плоски и клиширани филми с много зрители.
„Воевода“ се опитва да лавира и да намери отговор на този сложен въпрос – къде е границата между изкуство и продукт? Предложената формула успява да се справи, макар и с известни компромиси... Утилитарното надделява във „Воевода“, но въпреки всичко повечето зрители харесаха филма, родовите струни в тях бяха докоснати и почувстваха историята...

Историята на Румена, макар и ползваща епичния фон, все пак остава извън прекалената конкретика и подобно на предишните два филма на Зорница София - „Мила от Марс“ (2004) и „Прогноза“ (2009), отива към притчата. Разказ, измъкващ се от времето и пространството – с темите за дълга, рода (семейството), любовта, еманципацията, братството. Онагледяващ колко е тънка границата между приятелство и предателство. Колко е крехък балансът. Как кръвните братя могат да се отрекат един от друг. Как от герой ставаш предател, от приятел ставаш любим, от семейство... Довчера същестувалото - днес го няма. След победа идва крах. Всичко става прах... потъва в черните дупки на времето. Всичко свършва – слава, лошо, добро. От реда иде хаос...

„Хаотичен и неподреден“ - са някои от критиките към филма. На места наистина човек се обърква какво точно става и как протича действието. Фрагментарността му изисква повишено внимание и повече от едно гледане. Но в тази структура, в тази „шизофренност“ от флешбекове, текстови кашове, символи и внушения, има макар и несъзнавана хипертекстуалност. Синхрон с онази епоха, с онова време на насилие, когато всеки ход е грешен. Хаосът е навсякъде. Всичко е като един сън, стопмоушън... екзистенцията те е стиснала за гушата и си в някакво нереално сомнамбулно френетично състояние. От преследването, от постоянния бяг, кръвта ти е в главата. Гората и планината, където четниците пребивават, като еманация на Майката природа, непрестанно ги зарежда с хаотични сили и нагон, които те не успяват да овладеят. Режисьорът също на места губи контрол върху филма...
Така погледнато, фрагментарната драматургична структура е адекватна форма при подобен тип действие и образност. Тя кореспондира и с традиционните за региона образи - ирационалност на субекта, енигматичност на героизма, първичност на отношенията, балкански мачизъм и болезнено бранена родова чест... Така придобива очертания тази френетична шизофренност на хипертекста.

Хипертекст са и фрагментите от легендата за Румена Воевода, които се изписват със стопкадъра в края на всеки епизод във филма. Този еклектичен подход, освен недостиг на творческа енергия, за да се завършат емоционално епизодите, би могъл да се тълкува и по доста по-позитивен начин – един интересен визуален похват да се обвърже филмът с разказа на Николай Хайтов. Връзка между кино и литература, между визия и текст, между легенда и действителност... Особено находчиво е, когато в няколко от тези текстови фрагмента виждаме митологичната интерпретация на народа в контрапункт на показаното на екрана. А именно - Румена стреля по потеря в гората от трийсет метра, а легендата гласи, че тя от сто метра уцелвала враг. В друг епизод виждаме воеводата да тича изнемогваща и запъхтяна, а появилият се текст обявява, че тя тичала толкова бързо, че ножът ѝ излизал от ножницата... Такъв е генезисът на мита и героизма в пантеона на борците за свобода. Тези кратки щрихи казват толкова много...

Щрихите на близките планове пък ни потапят дълбоко в актьорските преживявания. Докосване до вътрешния свят на персонажите. Друга причина за честото и на моменти натрапчиво използване на крупностите от оператора Крум Родригес, може да е скриването на евентуални пропуски в сценографията... Камерата през повечето време е репортажна, от ръка, което придава някаква непреднамереност и прави действието по-реалистично. Насилието не е акцент в сцените и е избегнато в повечето кадри. Героизмът във филма е сведен до реалността. Румена е земна жена. Както и четата ѝ. Няма идеализирани. Противоречивостта на основните персонажи ги прави по-истински...
Образите на Румена, на Стоян Ковача и на Амит ага са сполучливо развити и ги виждаме в различна светлина. Четниците на воеводата са групов полиморфен персонаж и затова не се навлиза много-много в техните характери и душевна пластичност. Така групата е очертана като едно многолико страховито непохватно чудовище укротено от героя Румена...

Укротена и приятна за ухото е и музиката във филма. Тя е на българската формация „Кайно Йесно Слонце“ и на много места успява да допълни цялостната картина с нови емоционални пластове. Професионалният саунд дизайн, синхрони от терена, диалога, песни и музика, със специфичните преходи между тях, подпомага темпото...

Темпоритъмът на филма е различен на места и това поражда някои критики. Въпреки това, забързването и забавянето на филмовото време може да се обоснове със самата действителност. Та такъв е и животът. Той тече като река – има бързеи, има бавни участъци, има и вирове... Клиповата естетика на кратките кадри действа объркващо и уморително, като напрежението от филмовата реалност рефлектира в публиката. Френетичният монтаж на места подчертава шизофреничността на драмата на Румена. Целият този свят, чиито канони тя руши. Тя сгромолясва представите на турците, на българите, на близките си. Никой не вярва, че би могла да се еманципира дотолкова и да се опълчи срещу самата патриархална парадигма на епохата...

Емоционалната парадигма във филма градира. В това отношение той е последователен и балансиран. Толкова табута падат, толкова морални дилеми се появяват... и все нагоре, и нагоре... А след взетите решения персонажите затъват в обстоятелствата си – и все надолу, и надолу...
Френетично следващи принципите на своя идеал като последна и обективна инстанция, пред която отговарят, дегероизираните четници нарушават клетвите... А накрая – избор, объркване, колебание, мъст, кръв, крах и тишина...

Колко такива истории е имало! Не толкова драматургично синтезирани и систематизирани, но може би дори по-емоционални... Срещи, разлъки, обрати. След война, след епос, винаги идва тежката драма. Докато се наместят и укротят всички надигнати обществени пластове. Самата наша действителност все още се люшка от онези гигантски минали събития, които описва филмът. Нашата днешна драма се подклажда все още от онази пролята в миналото кръв и трябва разум, за да може тази кармична стихия да бъде укротена...

Неукротима е Зорница София на екрана... Както и зад кадър, защото функциите изпълнявани от нея в продукцията са много. Тя поема ролите на сценарист, режисьор, продуцент и главна актриса във „Воевода". А в образа на малката Румена пък, се превъплъщава 11-годишната ѝ дъщеря – Ники-Амрита, която освен, че прилича на майка си - се справя добре с ролята... Има моменти, където цялата своеобразна „шизофрения“ от разпиляването на енергията на Зорница София кореспондира в лудешкия поглед на Румена. Ами нали и самата Воевода е разкъсвана от безбройните емоции, които изживява. Нима Румена не преживява всички роли, които са ѝ отредили обстоятелствата?! Тя я майка, съпруга, любовница, борец, воевода, побратим... „Нито майка с майките, нито мома с момите, нито войвода с воеводите...“...
Може и да има егоцентризъм от страна на Зорница София, за да върши толкова неща сама, но при друга алтернатива надали би рискувала проекта на живота си! А тя наистина се отдава на филма, определено преживявайки героинята си. Няма как да е другояче. Това са седем-осем години от живота ѝ, през които тя е подготвяла „Воевода“. Толкова усилия в търсене на автентичните места, оръжия, песни, език, дрехи, бит, бойни техники...

Киното освен техника, преди всичко е изкуство. Изкуство, което се развива, усъвършенства, отразява епохата... Във всеки филм, бил той добър или не толкова, рефлектира нивото на култура, политика, както и много други процеси в социума... За момента - толкова можем! Филмът на Зорница София не е гениален, но е добър и задоволителен. Хората го гледаха и харесаха. Крачка напред. Как да надскочим себе си?! Трябва да се извърви пътя... Ако не бяха рисунките на жени в пещерите, как Леонардо щеше да нарисува Мона Лиза?! Как Микеланджело щеше да извае Давид, ако не бяха скулптурите на Херос и Вилендорфската Венера?! Ами как да направим филм като „Смело сърце“, ако не сме създали първо „Воевода“. Всеки филм си има мястото и времето. Киното е процес, то се развива. Една функция с безброй параметри...

Параметрите на политическата коректност също са спазени във филма. Освен сред българите, виждаме широка гама от типажи и сред турците. От брутални насилници, през нагли аги и обикновени войници до мъдри управници. Накрая, след като героизмът на четата е рухнал, дори преследвачът Амит ага, придобивайки функцията на „съдбовен пръст“, също става по някакъв начин симпатичен...
Но освен политически коректни, преди всичко трябва да сме коректни пред българските зрители, защото такова историческо кино е необходимо на народа ни. Необходими са още много екранизации, защото в сравнение с европейските кинематографии, България е доста изостанала в интерпретацията на литературни текстове.
Трябва да си върнем самочувствието, че можем да правим кино в „епоха“ и да се обърнем към нашите родни класици. Да пренесем на екрана техните епоси, трагедии, драми, лирика, породени от предразсъдъците на времената и на живота...

Животът зад кадър е преплетен във филмовата тъкан на „Воевода“. От тук идва и едно от най-важните му послания... Предназначено предимно за хората от филмовата гилдия. А то е отдавна ясно - когато освен екип има и съмишленици, и доброжелатели - нещата се случват. Подкрепата към "Воевода" е от различни места. Филмът е продукция на "Ем Кю Пикчърс" със съдействието на Националния филмов център, в копродукция с "Фокус Медия" и съдействието на Хърватския аудиовизуален център, "Ню Бояна Филм", "Дрийм Тийм Филмс" и Нова тв, а като разпространител за България е "Лента"...
Зорница София успява да обедини много различни хора и организации за каузата си и с тази своеобразна „чета“ да се борят за идеали и... възвръщаемост.

Но преди всичко и тук става въпрос за оцеляване. Спасяване на киното и културата в България, преди да е станало късно...

По-добре късно отколкото никога! Филмът „Воевода" трябваше да излезе през 2016 г. по случай 140 години от Априлското въстание макар да не страда от излишни и самоцелни патриотични напъни. Е, закъсня малко, но всъщност идва тъкмо навреме. Навреме, за да даде „зелена светлина“ на следващите български филми с патриотично-историческа тематика.