Любов

• 
• Add new коментар

След празничната еуфория, когато вече тъжни елхички гният покрай кофите за боклук, заринати с конфети, дойде и времето за моята може би малко позакъсняла равносметка на филмовата 2012-та. Както всяко подобно размишление покрай Нова година и това ми коства значителни усилия и енергия, изправяйки ме пред множество въпроси. Какво стана с 2012-та – толкова ли съм занемарила навиците си да гледам кино - нищо ли не ми е харесало или просто паметта започва да ми изневерява? Както и да е, но задачата да направя списък с „най-доброто”, видяно през изминалата година, се оказа неизпълнима (почти). Затова реших просто да подредя няколко заглавия (нейерархично), които по една или друга причина са оставили в съзнанието ми по-дълготраен филмов спомен.

„КРАЛСТВОТО НА ПЪЛНОЛУНИЕТО” (САЩ, реж. Уес Андерсън)

Безспорно един от най-любимите филми през 2012-та. Публиката и критиците по цял свят безспирно възхваляват шантаво-магическата история на Уес Андерсън. Филмът гордо се нарежда до предишните му творби, превърнали се в култови, като „Ръшмор” (1998), „Кланът Таненбаум” (2001) и „Фантастичният мистър Фокс” (2009).
„Кралството на пълнолунието” проследява странната любовна история на дванайсет-годишните Сам и Сузи. Тя живее на измисления остров Ню Пензънс заедно с родителите и тримата си по-малки братя. Сам е на скаутски лагер на острова и среща Сузи по време на детско представление с нейно участие. Любовта им пламва от пръв поглед и въпреки разстоянието си пишат писма през цялата зима. През лятото Сам отново се връща на острова за летния лагер, но този път двамата са планирали бягство, което е бързо разкрито. Започва ожесточено преследване на двамата бегълци - родителите, полицията и всички момчета скаути са по петите им. По време на разследването ръководителят на лагера Скаут Мастър Ранди (Едуард Нортън) и капитан Шарп (Брус Уилис) откриват, че Сам е сирак, чиито приемни родители вече не го искат.
За кратко двойката намира усамотение в приказен залив в най-непознатата и трудно достъпна част на острова. Край брега на морето, до майсторски изградения временен лагер, двамата се целуват за първи път и заливът остава завинаги в съзнанието им като „Кралството на пълнолунието”. Преследвачите обаче бързо ги намират, следва изгнание, второ бягство и безброй перипетии.
Естетиката на филма е повече от удивителна – приказната визия, актьорската игра, цялостното разказване на историята, което макар и базирано върху класическа любовна история, няма нищо общо с класическите начини за нейното пресъздаване.
Съвсем заслужено „Кралството на пълнолунието” продължава да получава множество отличия от различни фестивали, сред които номинация за „Златна палма“ в Кан и номинация за „Златен глобус“ за най-добър музикален или комедиен филм. 

„ПОСЛАНИКЪТ” (Дания, реж. Мадс Брюгер)

Мадс Брюгер е датски журналист, известен със скандалните си разследвания и смелост, която понякога граничи с глупост. Той създава съвсем нов жанр в журналистиката/киното, който сам определя като „пърформативен журнализъм” – нещо като репортер под прикритие – т.е. той не просто прави разследване, но и влиза в определена роля, за да може да достигне до повече информация и да вникне по-добре в проблема. В този смисъл пърформативният журнализъм е като интердисциплинарно занимание, което изисква не само добра журналистическа подготовка, но и определени актьорски заложби. Но най-вече смелост.
Името на Брюгер нашумява през 2009-та с документалния му филм „Червеният параклис”. Тогава той влиза в ролята на директор на театрална трупа, която отива на културен обмен в Южна Корея. През 2010-та филмът му е отличен с наградата на журито от фестивала на независимото кино „Сънданс“. След близките срещи с южнокорейската диктатура Брюгер се хвърля в ново приключение – много по-рисковано и разкриващо дори още по-тъмни страни на световната политика (колкото невероятно да звучи).
Този път решава да стане посланик в реп. Централна Африка и да влезе в бизнеса с кървави диаманти. Намира в интернет няколко дилъри на дипломатически паспорти и след лични срещи се превръща в официален представител на Либерия. Цената на документите е крупна сума, която обаче не може и да се сравни с парите, които могат да се изкарат от диаманти.
Брюгер избарва ролята си на циничен и алчен европейски дипломат в Африка до най-малките подробности – скъпите високи кожени ботуши, светли летни костюми и слънчеви очила със златни рамки. Централна Африка го посреща с множество проблеми и пречки по пътя към диамантите. Първо трябва да си изгради „алиби” – т.е. фиктивна дипломатическа дейност. Посланикът решава да подпомага местното производство и обявява основаването на фабрика за кибрит. И не само това – в нея трябва да работят само пигмеи, защото това ще бъде добра рекламна кампания сред местното население. Специалист по кибритопроизводството от Индия пристига, за да обучи обнадеждените хора. Разбира се, фабриката никога няма да бъде построена. Междувременно посланикът се среща с множество свои колеги бизнесмени от дипломатическия бранш. Но онова, което му разказват, е много трудно да се възпроизведе. Събраната информация го води до собственик на нелегална диамантна мина. Преди сключването на окончателната сделка богатият диамантопродавач пък го води да види мястото, от където идват блещукащите камъни по пръстите и шиите на богатите европейки. Гледката е неописуема – хората, които нагазили в реката пресяват почвата с надежда да открият нещо повече от речни камъни, въоръжените до зъби войници, чиито автомати застрашително хвърлят сянка над работниците в слънчевата пустош…
След много премеждия диамантите са в ръцете на циничния дипломат, а собственикът на мината му препоръчва да не се притеснява за нелегалния им внос в Европа и просто да се отпусне и да си ги сложи в гащите.
От епилога става ясно, че към настоящия момент няма арестувани. Няма и кой знае каква реакция на международните организации. Единствено културното министерство на Либерия, почувствало се засегнато от филма, обявява Брюгер за персона нон-грата.
И всичко това, колкото и невероятно да звучи, е съвсем реална история. Мадс Брюгер обяснява в различни интервюта, че целта му е „да покаже Африка отвъд погледа на неправителствените организации” – да разбие клишето за добрите европейци, които спасяват африкански деца и да покаже цялата безскрупулност и бруталност, на която е способен белият европеец само за няколко диаманта повече.
Но Брюгер не назидава, не обвинява и не поучава. Той просто влиза в кожата на циничен европейски дипломат, чиито говор и действия са така расистки, че на момент се изчервяваш. И Брюгер никога не излиза от тази роля, не става ясно какво става с диамантите, нито как се е измъкнал от Африка. Вероятно това е неговият начин за обективизъм, но не може да му се спести, че филмът е повече от дискриминиращ и обиден – защото например по време на празненството по случай първите спечелени диаманти заедно със собственика на мината, дипломатът разказва вицове за Хитлер и всички се смеят – включително и хората в залата. Просто филмът е така направен, че всеки да се разсмее. И, честно казано, не знам колко от посетителите се замислят след края -на какво всъщност са се смели.

„КАРТИЧКИ ОТ ЗООПАРКА” (Индонезия, реж. Едуин)

2012-та беше годината на първата ми среща с киното на Индонезия – незабравимо познанство и големи очаквания за бъдещето. Филмът на индонезийския режисьор не стана много популярен (съвсем неочаквано за мен) въпреки високия си старт като номиниран за „Златна мечка“ на Берлиналето през 2012-та.
Когато Лана е съвсем малка, посещава за първи път зоопарка на Джакарта заедно с баща си. Докато момиченцето се възхищава на причудливите животни, бащата тихомълком си тръгва и никога повече не се връща. Така Лана е отгледана от служителите и нелегалните заселници в покрайнините на огромния зоопарк. За пръв път напуска високите заграждения на приказния си дом, когато отчаяно се влюбва в мистериозен фокусник и магьосник, облечен като каубой. Тя се потапя в забързания, хаотичен и греховен свят на Джакарта, но никога не губи надеждата и радостта си от живота – дори когато магьосникът изчезва по време на фокус, дори когато е принудена да работи като секс масажистка.
„Картички от зоопарка” е удивително визуално преживяване – всеки кадър е като завършена картина, опияняваща със съвършенството и красотата си. А историята, която е повече от завладяваща, напомня за магическия реализъм на Маркес. Като цяло филмът е един малък шедьовър, който обаче само доказва тъжната истина, че качествената продукция от страни-аутсайдери на световната филмова карта, рядко получава шанс.

„БЕЛИЯТ СЛОН“ (Аржентина, реж. Пабло Траперо)

Аржентина беше представена на фестивала в Кан през миналата година именно с „Белият слон” на Пабло Траперо. Филмът се фокусира върху живота в едно от най-бедните предградия на Буенос Айрес. Свещеникът Хулиан е един от стълбовете на вярата в този свят на мизерия, за който правителството нехае. Ученикът му от семинарията Николас се връща от Африка, травмиран след като е станал свидетел на масово клане. В този труден момент Хулиан го въвлича в делото, за да го разсее от кошмарите. Упоритата работа заедно със социалната работничка Лучиана възвръща надеждата на Николас и той започва да гледа на предградието „Белия слон” като на свой дом. Отчаянието настъпва, когато църковното настоятелство се отказва да защитава каузата пред общината, която спира строежа на социални жилища, а престъпността в квартала взема нови и нови жертви, въпреки всички усилия на свещениците. Правителството предявява иск за земята и предприема насилствено изселване на живущите. Когато няколкото хиляди обитатели на „Белия слон” се изправят на протест, полицията не се поколебава да използва брутално насилие. Филмът на аржентинския режисьор Пабло Траперо е много силна политическа драма, поставяща и въпросите за вярата и ролята на църквата в обществото. Сценарият е изключително добре структуриран, умело балансиращ между личната драмата на героите и политическата проблематика. Режисурата и актьорската игра са на изключително високо ниво, като най-силно се откроява Рикардо Дарин – прекрасният актьор, когото световната публика познава от международно известните аржентински филми „XXY” (2007) и „Тайната в очите им” (2009, „Оскар“ за най-добър чуждоезичен филм).

„ЛЮБОВ” (Австрия/Франция, реж. Михаел Ханеке)

„Любов” на Ханеке спечели много високи отличия от престижни международни фестивали, дълбоко трогвайки критиците по цял свят с начина, по който е третирана интимната тема. Макар и да не е най-доброто от австрийския режисьор, той е безспорно едно от най-ярките явления на европейското кино през 2012-та.
Повече за филма може да научите от рецензията в „Другото кино“ тук.

НАЙ-ДОБРИТЕ БЛОКБАСТЪРИ НА 2012-та

„ЧЕРНИЯТ РИЦАР: ВЪЗРАЖДАНЕ” и „007 КООРДИНАТИ: СКАЙФОЛ” бяха може би две от най-обсъжданите заглавия през изминалата година, които събраха фантастични приходи, счупвайки рекорди по посещаемост на много места по света.

Последният филм от поредицата за Батман на Кристофър Нолън е изключително мрачна, апокалиптична история за супергерои, която е съвършено неразбираема за тези, които не са гледали първите две части. Насилието в американските филми е било винаги на преден план, но в този филм то е непоносимо брутално и мащабно, усещането за което се засилва и от изключително слабата фигура на супергероя. Очевидно е, че Нолън залага на идеята, че „супергероят е във всеки от нас” и се опитва да превърне Батман в сълзлива метафора. Но резултатът обаче не е нищо повече от това, че Батман се размива и избледнява на фона на къде по-силната фигура на Бейн, култовият образ олицетворение на бруталното насилие.

За разлика от „Черният рицар” новият филм за Джеймс Бонд е поне едно приятно убиване на времето в събота вечер. Много насилие, престрелки, автомобилни преследвания и криминални заговори – изцяло в духа на вече 50-годишната филмова поредица. Прави впечатление обаче това, че женските образи са по-слаби от всякога и ако преди момичетата на Бонд бяха подмолни двойни агенти или учени, то сега едната е държанка на опасен престъпник, а другата – агентка от МИ6, некадърен стрелец и секретарка. А да не говорим за това, че агент М, шефката на Кралските тайни служби загива и е заменена от мъж – и така си отиде последният силен женски образ от филмите за Джеймс Бонд.

И ОЩЕ НЕЩО ОТ 2012-та...

Ето и някои заглавия, които, за жалост, пропуснах, но които без съмнение, уверена съм, биха се наредили на челни позиции в личната ми класация на най-доброто през 2012-та: „Компания „Свети мотори“ (Holy Motors), „Това не е филм“ (This Is Not A Film), „Пирогата“ (La pirogue), „Ай Уейуей: Никога не съжалявай“ (Ai Weiwei: Never Sorry) „Марина Абрамович: Артистът присъства“ (Marina Abramovic: The Artist is Present), „Ръжда и кости“ (Rust and Bone), „Табу“ (Tabu), „Цезар трябва да умре” (Cesare deve morire).