„Място сред звездите“ (Stand van de Sterren) се нарежда сред най-доброто в арт документалистиката, което ми се е случвало да видя досега. Това е заключителният филм от трилогия, започната още преди 10 години от режисьора Леонард Ретел Хелмрих, който е от смесен холандско-индонезийски произход. В нея той изследва със средствата на документалното кино проблемите на съвременна Индонезия.
Основният му персонаж е възрастна селянка-християнка, опитваща се да се справи с бързите промени в обществото, отразяващи се върху непълнолетната й внучка Тари и синовете й, изповядващи исляма. Фокусирайки се върху живота им в беден квартал на Джакарта, филмът разкрива противоречията, раздиращи днешна Индонезия. Образът на Баба Румиджа въплъщава миналото и традициите, докато нейната внучка Тари и синовете й Бакти и Дви, изповядващи исляма, символизират настоящето, с все по-растящото влияние на глобализацията върху живота на хората. Филмът е отличен с наградата за най-добър пълнометражен документален филм на най-престижния фестивал за документално кино в света - този в Амстердам (IDFA – 2010) и със специалния приз на журито на кинофестивала „Сънданс“ в началото на тази година. Той бе и едно от трите заглавия, номинирани за европейската филмова награда за документално кино, която, както е известно, бе спечелена от „Пина“ на Вим Вендерс.
„Място сред звездите“ започва с великолепен кадър на множество светлинки, напомнящи звездно небе. Но след постепенното му просветляване успяваме да различим, че „звездите“ всъщност са безброй капчици роса сред високата трева на обширно поле.
В селото на баба Румиджа пристига единият от синовете й, който я отвежда в Джакарта, за да помага на домакинството и да наглежда внучката си, завършваща училище. Румиджа се прощава със своята съседка, която е още по-възрастна от нея. Пътешествието от затънтеното село до големия град очертава рязко проблематиката на филма, подсказвайки за дълбокия му социален заряд. Великолепно намерената метафора със странната моторизирана дрезина, задвижвана наобратно, символизира двусмислието на самия прогрес.
Творбата на Хелмрих не е заострена само социално, но и политически. На Румиджа (както и на нас) й предстои да опознае бита на семейство Бакти, бедния квартал, където живее семейството и религиозните противоречия, които му се налага да преодолява.
За пълното ни въвличане в действието може би донякъде пречи постановъчността на някои символични кадри, макар че никой не може да каже, доколко всъщност те са били режисирани? От една страна, документалистът е прецизен наблюдател, когото семейството въобще не забелязва, но от друга – той е неравнодушен свидетел на събитията, още един член на семейството, който смело нахлува в живота му, тълкувайки го дискретно с поредица от чудесни визуални метафори, внушаващи усещането за липсата на изход в омагьосания кръг на бедността, в която живеят. „Ние сме неудачници - казва неговата героиня на своя син. — Обаче Тари трябва да отиде да учи в колеж“. — „Нямаме толкова пари!“ — възразява й Бакти. Румиджа мълчи. На следващия ден отива с внучката си в банка, където залага дома си, за да може момичето да учи. А междувременно Тари е успяла да изпроси от баба си обещанието й за нова „Нокиа“, защото нейните приятелки имат. Момичето, живеещо с ритъма на милионния град, отказва да отиде на абитуриентския си бал с украсена магарешка каручка. „Но това е национален обичай, Тари“, — опитва се да я склони баба й. „Аз не съм от село, а от града!“ — неумолима е Тари и се налага да й повикат такси. Накрая Румиджа се завръща в селския си дом. Тя подарява на съседката си газов котлон, за да не й се налага да ходи за дърва всеки ден. Старицата обаче се страхува да си служи с него и заявява, че предпочита да готви така, както е свикнала.
През нощта двете приятелки отиват в полето. Гледат към звездите и пеят някаква песничка, която си спомнят от детството. Камерата се вглежда в обсипаното с едри звезди небе, а ние си припомняме началото на този вълшебен филм с безбройните капчици роса, блестящи на зазоряване. И отново изплува заглавието: „Място сред звездите“.
Режисьорът на филма е успял да разкрие по превъзходен, чисто кинематографичен начин, обречеността на цял един свят, принуден да отстъпи пред глобализацията, увличаща всички в абсурдната въртележка на материалния прогрес, убиващ порива за духовен растеж.