Поемам с удоволствие щафетата на блогърите, обединени в Киноцентъра на българските блогове за кино. Но няма да се задоволя просто със съставянето на класация на „филмите, които промениха живота ми”, а ще си позволя да обоснова своя критерий за качествено кино, формиран именно от тези филми.
Много е трудно да посоча точно кои са филмите, променили живота ми, макар и да знам със сигурност, че именно киното е изкуството, което наистина го направи. В смисъл, че от съвсем малък започнах да изпитвам вътрешна потребност от гледането на филми, но не просто за развлечение.
За мен киното беше и продължава да е всичко – и забавление естествено, но най-вече КРАСОТА, ФИЛОСОФИЯ, ЖИВОТ, които винаги съпреживявам едновременно с героите и антигероите от екрана.
Затова поставям най-високо онези филми, които са ми помогнали да прозра разтърсващи нравствени истини – не само показани, а изстрадани от големите майстори на киното чрез незабравимите кинообрази в техните филми, които са се врязали в паметта ми като „запечатано време”, ако мога да си послужа с определението на Андрей Тарковски. Впрочем, именно от него се научих да степенувам видяното на екрана в зависимост от кинематографичността на образите, определяща се от това, доколко и как успяват да предадат течението на Времето, като се почне от отделно взетия кадър.
Не случайно Тарковски говори толкова много за напора на времето (давление времени), проявяващ се чрез „ритъма” - главният формообразуващ елемент в киното, играещ във филмите същата роля, която има думата в поезията или прозата. „…за мен, — подчертава Тарковски, — усещането на ритмичността в кадъра … е сродно с усещането за вярната дума в литературата”. Начинът по който е предадена ритмичността в напора на времето определя в крайна сметка истинността и съответно силата на въздействие на един кинообраз.
Ето защо в списъка на заглавията, които са променили живота ми, поставям на първо място филмите на Андрей Тарковски:
От тях се научих да ценя значението на метафорите в киното – но не родените от монтажа, каквито са повечето метафори в най-известните филми от историята, а вътрешнокадровите метафори, които са не само сюжетно мотивирани, но и разтворени дълбоко в тъканта на повествованието и затова е толкова трудно да бъдат отделени от кинематографичното цяло, а още по-малко да ги разтълкуваш еднозначно или преразкажеш с думи.
Пристрастието ми към киното, което внушава показвайки, а не разказвайки, ме направи ревностен почитател и на филмите на Микеланджело Антониони:
с неговия финален кадър-епизод, разкриващ чисто кинематографично грандиозна метафора на човешката трансформация в смъртта - от „живот в себе си” към „живот за другите”.
Противно на разпространените мнения, че героят от "Професия-репортер" иска да избяга от себе си, аз мисля, че е точно обратното. Според мен, този филм е посветен на мъчителното пътуване към себе си, към висшия "аз", зародишът на който живее във всички нас и ни кара да копнеем по истинската обич, която е възможна само в пълното сливане с другите. Образът на пустинята, който е основополагащ в „Професия-репортер”, показва крайната степен на опустошение в душата на „героя”, което е същевременно и основа за ново начало – начисто, така да се каже.
Антониони успява да внуши чрез силата и дълбочината на кинообраза, че любовта е невъзможна за непробудения човек. Тя е невъзможна докато сме пленници на „егото”. Пробуждането за нов живот преминава през трансформацията или по-точно казано – през смъртта на това его, за да се роди за нов живот в „АЗ-а”, който е ЛЮБОВ или иначе казано - усещане за слятост с всичко и всички.
После дойде ред на Ларс фон Триер и на
„ПОРЕЙКИ ВЪЛНИТЕ”, който според мен е сред най-разтърсващите драми в историята на киното, посветени на истинската любов. Определението „истинска” е точно на мястото си, защото този филм се занимава именно с метафизиката на Любовта. Не случайно са възнамерявали да го озаглавят „АМOR OMNIE” – „Вездесъща любов”.
Няма да припомням подробно съдържанието му, защото вярвам, че онези, които са го гледали, съвсем не са малко, а само ще споделя, че бях поразен от начина по който героинята-мъченица от филма изстрадва своите прозрения за любовта. Образът на Бес, пресъздаден гениално от британската актриса Емили Уотсън, е представен в развитие, което се определя от еволюирането на самата любов в душата й. Преди да се омъжи, тя моли горещо Бог да я дари с дарбата да обича. И когато „открива” въжделения си любим, тя наивно вярва, че вече „знае” какво е Любов, докато всъщност е обладана от егоистично привличане, тласкащо я към пълно обсебване на любимото същество. Затова умолява Бог да й върне съпруга час по-скоро, сякаш той е вещ, която й принадлежи. Прозрението на Бес за погрешния начин, по който е обичала, започва да се пробужда едва след чудодейното изпълнение на егоистичното й желание – мъжът й се връща ненадейно, но…парализиран след трудова злополука. Животът му виси на косъм. Дълбоко вярващата Бес започва да осъзнава, че е виновна за случилото се - защото е очаквала Бог да я възнагради за привързаността й към съпруга си. А изпитанието, на което той я подлага, възприема като урок, че трябва да се обича, заради самата любов, а не заради даровете, които очакваш да получиш!
Разбира се, следва изкуплението, което според Бес единствено може да помогне за изцелението за умиращия. Много от „тълкувателите” на филма правят извода, че именно тази „сляпа” вяра тласка героинята към морално падение и гибел. За други пък тя е просто луда – щом се надява, че отдавайки се безразборно на всеки срещнат, може да помогне за връщането на Ян към живота.
Вярата на Бес, че Бог я подлага на толкова тежко изпитание, за да й даде шанс да изкупи вината си и да развие способността си да обича истински, всъщност я извисява над всички, които я заклеймяват в морална пропадналост.
Първоначално Бес осъществява странните желания на съпруга си, чувствайки потребност да изстрада вината си, но с подобрението на неговото състояние започва да укрепва и вярата й, че чудото е възможно само благодарение на нейната вездесъща любов. Ако човек е способен да обича другия не само егоистично и плътски, но и с такава самопожертвователна обич, като тази на Бес, няма как да не започне да го обожествява…А оттук - до сливането с тялото и душата на любимия чрез всеки и всичко, което те заобикаля, има само една крачка…
Осъзнавайки божествения произход на дарбата да се обича истински, героинята от филма стига до прозрението, че не смъртта може да ни раздели от тези, които обичаме, а лицемерието на света, който ни заобикаля.
Светът, в който живее Бес е рационално устроен, напълно бездушен и подчинен на егоизма, което води до повсеместна разобщеност, самота и отчуждение. В него всеки, който не проявява благочестието, изисквано неумолимо от църквата или официалната идеология, е застрашен от отлъчване и низвергване, а проявяващите склонност към свръхемоционално състрадание са изпращани в психиатрични клиники. Добротата в този свят е смятана за диагноза на тежко заболяване, което трябва да се лекува, а Домът, Църквата и Болницата са трите кита, върху които се крепи тази всеобща заблуда. Героинята от „Порейки вълните” не може да разчита на тяхната подкрепа, осъзнавайки враждебността им. Великолепната и мощна кинометафора на Ларс фон Триер е едновременно смело отрицание на фалшивия ни свят и апотеоз на скритата дълбоко в нас ирационална духовна сила, която се проявява в зависимост от осъзнаването на всеобщото Единство.
Филмите като този, като споменатите по-горе, а също и като
„ИДИОТИТЕ” на Ларс фон Триер,
„АМЕРИКАНСКИ ПРЕЛЕСТИ” на Сам Мендес,
„ЖИВОТЪТ Е ПРЕКРАСЕН” на Роберто Бенини, “
„ВКУСЪТ НА ЧЕРЕШАТА” на Аббас Киаростами,
„В НАСТРОЕНИЕ ЗА ЛЮБОВ” на Уонг Кар-вай и още няколко други не само промениха живота ми, но и укрепиха у мен вярата в бъдещето на седмото изкуство, въпреки надвисналата над него опасност от Холивудски потоп.
Тези филми ми вдъхват надежда, че киното не само няма да загине, но и ще продължи да вълнува още по-силно отзивчивите души и през настоящия век. Те ще ми напомнят винаги, че борбата за оцеляване няма никакъв смисъл без спасяването на вярата в Любовта и Доброто.
.jpg)
(1).png)
.png)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
