Днес се навършват 95 години от рождението на великия италиански кинорежисьор ФЕДЕРИКО ФЕЛИНИ. 
За своя живот той често споделял, че най-щастливите му моменти са свързани именно с правенето на филми.
Той е единственият европейски кинематографист, номиниран за общо 12 награди „Оскар“ – 8 пъти като съсценарист или сценарист и 4 пъти за режисура. 
За „Амаркорд” получава четвъртата си номинация (предишните три са за „Сладък живот”, „Осем и половина” и „Сатирикон”), но престижното отличие в категорията най-добър режисьор през 1976-а е връчено на Милош Форман за „Полет над кукувиче гнездо“. Любопитното е, че година по-рано „Амаркорд“, който е заснет през 1973 г., печели „Оскар“ за най-добър неанглоезичен филм. 
Но едва ли имаме основания да смятаме, че Фелини е ощетяван приживе, само защото Американската академия за филмово изкуство не е оценила по достойнство изключителното му режисьорско майсторство. Същото недоглеждане тя е допускала и по отношение на други гении на киното като Орсън Уелс и Алфред Хичкок, например. 
Все пак, малко преди да почине Фелини е удостоен най-накрая с почетен „Оскар“ (виж видео!) за цялостното си творчество. А иначе е получил общо 51 големи международни отличия, включително „Златна палма” от Кан за „Сладък живот” и „Златен лъв” от Венеция за цялостно творчество.
Впрочем едва ли има на света такова отличие, с което би могъл да бъде възнаграден адекватно за изключителния си принос към седмото изкуство, превърнато от него в приказна машина на времето, чрез която непрестанно се връща в своето детство, откъдето черпи теми и сюжети за незабравимите си филми. Не случайно един от най-ярките сред тях е озаглавен „Амаркорд“, което в превод от италиански означава „Спомням си”. Удивително е как толкова лични кинотворби като неговите бяха толкова много обичани и близки на зрителите от всякакви възрасти навсякъде по света! Едва ли бихме могли да кажем същото за киното на Тарковски, Бергман или Антониони.
Почти цялото творчество на незабравимия италиански майстор е едно непрестанно завръщане в детството. През целия си живот той се опитва да избяга от реалността в света на детските си фантазии…
„Когато бях на седем години, – спомня си Фелини - родителите ми за първи път ме заведоха на цирк, където бях най-силно впечатлен от клоуните. Изпитах странното чувство, че са ме очаквали. А после бях очарован от цирковото шествие по улиците на Римини. За мен, циркаджиите бяха едно голямо, дружно семейство. Оттогава връзката ми с цирка е много здрава. Сънувам го през целия си живот. В тези сънища имах усещането, че съм си у дома. Като малък още не знаех, че животът ми ще протече именно в цирка. Защото какво друго е киното, ако не цирк… карнавал… шутовщина".
Независимо, че беше интелектуалец до мозъка на костите си, Фелини винаги е твърдял, че не е чел нищо по-сериозно от „Тримата мускетари“ и за да поддържа тази легенда - често криел книгата, която чете в момента, в случай че някой го изненада, влизайки внезапно в стаята му.
Даже и в отношенията с жените винаги си е оставал едно непораснало дете. И само гениалната актриса Джулиета Мазина умеела да го разбира. „Мазина напълно отговаряше на моите идеи, намерения, вкусове… тя беше клоун в истинския смисъл на тази дума! Но бракът й с мен не се оказа, това което е очаквала. Защото не се осъществиха заветните й мечти. Тя очакваше деца. Собствен дом. И верен мъж. Аз я разочаровах. Но тя мене – не. Не мисля, че бих могъл да намеря по-добра жена …“
След като на два пъти губи дете при раждането, Джулиета Мазина вече не може да има деца. Отказва се и от идеята за осиновяване. И Федерико, освен неин съпруг, се превръща в ... нейно дете. Тя го глези много, приема и най-големите му капризи, превръщайки живота му в нескончаема феерия. А той непрестанно доизмисля своя вълшебен, нереален свят, в който на Джулиета е отредено централно място.
Филмите на Фелини с нейно участие са истински триумф – „Пътят” (1954) и „Нощите на Кабирия” (1957) донасят на Италия „Оскар” за „най-добър неанглоезичен филм”.
После започва сътрудничеството му с Марчело Мастрояни, с когото  снима „Сладък живот“ (1960)  и легендарния „Осем и половина” (1963), в който Фелини успява в пълна степен да въплъти своите оригинални художествени идеи. От този момент нататък вече може да си позволи всичко – да снима филми за любимия си цирк - „Клоуните” (1970); за любимия си град - „Рим” (1972); за детските си спомени - „Амаркорд” (1973). А в лицето на композитора Нино Рота и писателя Тонино Гуера намира блестящи съавтори, без които филмите му едва ли биха били това, което са.
Но, уви, времената се променят – авторското кино започва да губи позиции и на мода излизат скъпоструващите зрелищни кинопродукции, наречени блокбастъри, направени с една-единствена цел – да донесат повече печалба. Дори и за всепризнатия Фелини настъпва период, през който му е трудно да осигурява необходимото финансиране, за да реализира своите фантазии. 
Веднъж в Рим му гостувал негов стар приятел. Режисьорът решил да му покаже Вечния град. Преминавайки край едно кино, промълвил: „О, тук, май дават мой филм!” Надникнали в залата, но там нямало жива душа. „А къде е публиката? – учудил се гостът. Фелини многозначително се усмихнал и казал: „О, моята публика умря”.
Дълбоко разочарован от ситуацията в световното кино, на 31 октомври 1993 година си отиде от този свят и самият той. Неговата вярна Джулиета го надживя  само с половин година. След смъртта на любимия си съпруг тя почти не разговаряла с никого, а само повтаряла: „Без Федерико и аз не съществувам”. А преди да издъхне, пожелала да бъде погребана с негова снимка в ръцете.
Но филмите на Федерико Фелини продължават да живеят и днес и въпреки всичко все още са сред най-доброто, създадено в цялата история на киното...