Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

ФЕДЕРИКО ФЕЛИНИ


20.01.2013  Текст:  Красимир Кастелов

ПОРТРЕТИ

   

На 20 януари преди 93 години се е родил великият италиански режисьор ФЕДЕРИКО ФЕЛИНИ. Некоронованият крал на киното! За своето творчество той често споделя, че най-щастливите моменти в живота му са свързани с правенето на филми. Той е единственият европейски кинематографист, който е номиниран за общо 12 награди „Оскар“ – 8 пъти като съсценарист или сценарист и 4 пъти за режисура. 
За „Амаркорд” получава четвъртата си номинация (предишните три са за „Сладък живот”, „Осем и половина” и „Сатирикон”), но престижното отличие в категорията най-добър режисьор през 1976-а получава Милош Форман за филма си „Полет над кукувиче гнездо“. Любопитното е, че година по-рано „Амаркорд“, който е произведен през 1973-а, е удостоен с „Оскар“ за най-добър чуждоезичен филм. 
Все пак едва може да се твърди, че Фелини е бил ощетяван приживе, само защото Американската академия за киноизкуство не е оценила по достойнство режисьорското му майсторство. Малко преди да почине, той получи почетен „Оскар“ (виж видео!) за цялостно творчество. А иначе е получил общо 51 големи международни отличия, включително „Златна палма” от Кан за „Сладък живот” и „Златен лъв” от Венеция за цялостно творчество.
Но едва ли има отличие, с което този гениален кинематографист може да бъде възнаграден адекватно за стореното от него за седмото изкуство, превърнато от него в приказна машина на времето, чрез която непрестанно се връщаше в своето детство. 
Неслучайно един от най-ярките му филми е озаглавен „Амаркорд“, което в превод от италианска означава „Спомням си”. Удивително е как толкова личните филми на Фелини бяха същевременно толкова много обичани и близки на зрителите от целия свят! Нещо, което не бихме могли да кажем за киното на Тарковски или Бергман, например.
Почти цялото творчество на италианския майстор е едно постоянно завръщане в детството. През целия си живот той се опитваше да избяга от реалността в света на детските си фантазии…
„Когато бях на седем години, – спомня си той - родителите ми за първи път ме заведоха на цирк, където бях най-силно впечатлен от клоуните. Изпитах странното чувство, че са ме очаквали. А после бях очарован от цирковото шествие по улиците на Римини. За мен, циркаджиите бяха едно голямо, дружно семейство. Оттогава връзката ми с цирка е много здрава. Сънувам го през целия си живот. В тези сънища имах усещането, че съм си у дома. Като малък още не знаех, че животът ми ще протече именно в цирка. Защото какво друго е киното, ако не цирк… карнавал… шутовщина".
Независимо, че беше интелектуалец, Фелини винаги е твърдял, че не е чел нищо по-сериозно от „Тримата мускетари“ и за да поддържа тази легенда - често криел книгата, която чете, в случай че някой внезапно влезе в стаята му.
Даже и в отношенията с жените винаги си е оставал дете. И само гениалната актриса Джулиета Мазина съумява да го разбира. „Мазина напълно отговаряше на моите идеи, намерения, вкусове… тя беше клоун в истинския смисъл на тази дума! Но бракът й с мен не се оказа, това което е очаквала. Защото не се осъществиха заветните й мечти. Тя очакваше деца. Собствен дом. И верен мъж. Аз я разочаровах. Но тя мене – не. Не мисля, че бих могъл да намеря по-добра жена …“
След като на два пъти губи дете при раждането, Джулиета Мазина вече не може да има деца. Отказва се и от идеята за осиновяване. И Федерико освен неин съпруг, се превръща в нейно дете. Тя го глези много, приема и най-големите му капризи, превръщайки живота му в нескончаема феерия. А той непрестанно измисля своя вълшебен, нереален свят, в който прекрасно се е вписвала Джулиета.
Филмите на Фелини с нейно участие са истински триумф – „Пътят” (1954) и „Нощите на Кабирия” (1957) спечелват „Оскар”-и в категорията „най-добър неанглоезичен филм”.
После започва сътрудничеството му с Марчело Мастрояни и излиза „Сладък живот“ (1960), а скоро след него и легендарният „Осем и половина” (1963). В нeго Фелини успява в пълна степен да въплъти своите дълбоко оригинални художествени идеи.
От този момент нататък вече може да си позволи всичко – да снима филми за любимия си цирк („Клоуните”, 1970); любимия град („Рим”, 1972); детските спомени („Амаркорд”, 1973). 
А в лицето на композитора Нино Рота и писателя и поета Тонино Гуера намира блестящи съавтори, без които филмите му едва ли биха били това, което са.
Но, уви, времената се променят – авторското кино губи позиции и на мода излизат скъпоструващите зрелищни кинопродукции, наречени блокбастъри, направени с една-единствена цел – да донесат повече печалба. Дори и за всепризнатия Фелини настъпва период, през който му е трудно да осигурява финансиране, за да снима своите фантазии. В заглавието на филма му „И корабът плава…” (1983) прозира горчива ирония.
Веднъж на гости на Фелини идва негов стар приятел. Режисьорът решава да му покаже Рим. Преминавайки край едно кино, той с усмивка отбелязва: „О, тук, май дават мой филм!” Надникват в залата, но там нямало жива душа. „А къде е публиката? – учудва се гостът. Фелини отново многозначително се усмихва и казва: „О, моята публика умря”.
Дълбоко разочарован от ситуацията в световното кино, на 31 октомври 1993-а си отиде от този свят и самият Фелини. Джулиета надживя съпруга си само с половин година. След неговата смърт тя почти не разговаря с никого, а само повтаря: „Без Федерико и аз не съществувам”. А преди да издъхне, пожелава да бъде погребана с негова снимка в ръцете.
Но въпреки всичко, филмите на Федерико Фелини продължават да живеят и да остават сред най-доброто, създадено в цялата история на киното. 

 



Коментари (0)


Коментари

Публикувай нов коментар

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Анти-спам
Image CAPTCHA
Въведете символите (слято), показани на картинката.

     



 

Подобни публикации

  

ФИЛМ НА ФОКУС


      

Повече по темата може да прочетете тук.
 

Брошура

Запишете се за нашия ежемесечен Newsletter!

Разпространи съдържание