изчезналите кина на София

• 
• Add new коментар

100-годишнината на българското игрално кино е добър повод да си припомним за първите години на киноразпространението в България. Ето защо "Другото кино" публикува поредната интересна научна статия на Петър Кърджилов, който е сред най-уважаваните български филмови историци.    

            През лятото на 1910 сп. „Кинематограф” („Der Kinematograph”), първото професионално издание в Германия, посветено на киното, изпраща в Константинопол своя млад редакционен служител Алфред Розентал (1888–1942) със задачата да напише статия за дереджето на кинематографа в Турция. Филмовият журналист се поразшетва из центъра на огромния град, посещава космополитните му квартали Терабиа (Therapia) и Кадъкьой (Kadiköj), околното на мегаполиса „местенце” Бекос (Becos) или Бегос (Begos), като в крайна сметка излага натрупаните впечатления в своя „пътен фейлетон” (Reiseplauderei), озаглавен „Киното в Ориента”. След което си събира багажа и отпътува за Одрин (Adrianopel). „Единственият кинотеатър тук – отбелязва пратеникът на сп. „Кинематограф” (излизало в Дюселдорф между 1907 и 1935 [1]) – e „Модерен театър” (Theater Modern), чиито директори са Остерайхер и Силаги [„Dir.: Oesterreicher und Szilágyi”], който не успях да видя поради липса на време. Във всеки случай господата разбират от този бизнес, съдейки по рекламата и популярността на предприятието” [2].

Унгарците Аладар Оттай (Остерайхер) и Сигмунд Силаги са собственици и на софийския „Модерен театър”, отворил врати в началото на декември 1908. Досега се знаеше, че „веднага след” учредяването си в акционерно дружество (1912) киното открива свои филиали в Александрия (Египет, тогава част от Отоманската империя) и Одрин, „създава широка мрежа от клонове за търговия и наем на филми в чужбина: Белград, Солун, Атина, Смирна [Измир] и Александрия, а по-късно и в Цариград и Одрин” [3]. Оказва се обаче, че филиалът в Одрин функционира още от 1910!

„След Одрин идва ред на Пловдив [Philippopel] – продължава авторът и своя пътепис, и своето странстване. – Вярно е, че Клавдий казва „Който е пътувал, има какво да разказва”, ала за този град няма какво да се разкаже. Бен Акиба, ти се изложи. Такова средище без кино – това не е за вярване” [4]. В случая Алфред Розентал, който е германец от еврейски произход, се идентифицира със споменатия Бен Акиба – юдейски религиозен водач от края на І и началото на ІІ век, предприемал редица далечни пътешествия.

„Следва София. Българската столица изигра тъжна роля в историята на кинематографа. Тук „лешоядите”, хранещи се от банкрута [„Pleitegeier”], са имали богата плячка. Но господата Остерайхер и Силаги и тук са основали един „Модерен театър”, доказвайки по този начин, че и в София класическият кинотеатър (Kintopp) е жизнеспособен. Двамата са устроили първокласно увеселително заведение. Тяхната собствена и построена специално за целта сграда с модерна стоманена конструкция се издига на главната транспортна артерия на хубавия град, предлагайки върху елегантния си паркет и в чудесно обзаведените си ложи места за около 850 души. Цените [на билетите] се движат между 30 и 80 сантима, което осигуряват отлична и стабилна посещаемост” [5].

Така в специализирания европейски печат се появява (на 4/17.VІІІ.1910) най-ранният (известен засега) материал, дело на професионален киножурналист, в който се споменават фамилните имена на Аладар Остерайхер и Сигмунд Силаги, наименованието „Модерен театър”, а и топонимите България, София и Пловдив, свързани при това със специфичната и очевидно не особено популярната в Ориента дейност, наречена филморазпространение. Появява се година и половина, след като двамата унгарци отварят първото стационарно кино у нас – в „построена специално за целта сграда” (според „Кинематограф”). Оценката за което (дадена също от списанието) е повече от ласкава! Със сигурност – най-благосклонната и най-добронамерената от всички, изказани по отношение на споменатите във „фейлетона” ориенталски храмове на Десетата муза – подвижни или отседнали, временни или постоянни, малки или „гигантски”... От текста става ясно, че по време на своята командировка Розентал не само посещава Константинопол и неговите околности, но и прекосява европейската част на Османската империя, след което пребивава в България и Сърбия... Впечатленията му от столицата на западната ни съседка обаче се изчерпват с едно изречение: „В Белград има само две малки кина, което означава, че за предприемаческия дух вратите са широко отворени”.

По-важно е друго – Остерайхер и Силаги са си разбирали от занаята. Основаният и устроеният от тях софийски „Модерен театър” е „първокласно увеселително заведение” (според немските, европейските стандарти), „жизнеспособен” кинотеатър, печеливш – с „отлична и стабилна посещаемост”. Българската столица вече има своя „роля в историята на кинематографа”! Макар и тя да е била „тъжна”. Говорейки за нея, за „лешоядите” и фалита, Алфред Розентал най-вероятно е имал предвид съдбата на Владимир Петков и неговото кино „Модерен биограф”, прекратило своята дейност в началото на 1910. „Софийският банкрут, за който споменах в началото – обяснява ситуацията авторът на „Киното в Ориента”, – бе последица от надути цени, защото „Модерен театър” [„Modern-Kino”] е точно отсреща на същата улица, а прави отличен бизнес”. „Първите кинаджии [Kinomann] – продължава своя анализ на ценовата политика той – можеха да вземат по 90 пфенига за най-евтиното място и по 3.80 марки за място в ложата, но днес, когато конкуренцията става все по-ожесточена, а живите картини [lebenden Bildern] изгубиха чара на непознатата новост, трябва да се избира между намалението на цените и празните зали”.

Версията на Розентал за причината, прокудила „Модерен биограф” от местонахождението му на „ул. Мария Луиза 43” [6], е значително по-различна от тази, предлагана от братя Гендови. „След откриването на „Модерен театър” – уверява Стефан Гендов – Биографът на Вл. Петков се премества на ул. „Мария Луиза”, визави на същия театър, на мястото, дето днес е Банишорската популярна банка”... Биографът в началото се радваше на добър успех и се яви до известна степен конкуренция на „Модерен театър”. В началото на есента [навярно тази на 1909], сградата се запалва от неизвестни причини и г. Петков бива заставен от властта да прекрати работата с биографа си” [7]. Васил Гендов дори посочва виновника за това: „По-късно, в 1911 г., при една моя среща с Владимир Петков узнах лично от него, че произходът на нещастието, както пожара, така и неговото изгонване от София, се дължало на много влиятелния Вакаро, собственик на „Модерен театър”..., много близък и приближен до управляващите тогава среди. Това обаче не се потвърди официално и аз го предавам, като лично мнение на Владимир Петков” [8].

„Такова средище без кино”! – възкликва пътешественикът, след като стъпва в Пловдив. Изнесеният от него факт наистина „не е за вярване”, но пък напълно съответства на информацията, предлагана от наличните данни, отнасящи се до киноживота в града през визирания от Розентал период – лятото на 1910. Авторът споменава Пловдив още веднъж – заедно с Константинопол и Одрин, давайки ги като пример за големи поселения, в които все още няма електрическо осветление. След което добавя: „а собствена светлина инсталация тук е също тъй скъпо нещо, както и другаде”. Тъкмо с липсата на „подходящи източници на светлина” той обяснява и лошото качество на част от кинопрожекциите, на които му се е отдало да присъства в Ориента.

Остерайхер и Силаги управляват и „единствения кинотеатър” в Одрин – също наречен „Модерен театър”. И то с вещина – предприятието функционира дори през лятото, рекламира своя репертоар и се радва на популярност сред жителите на града. „Защото ориенталците обичат кинематографа – обобщава Алфред Розентал, – който им помага да задоволят стремежа си към образование и който ги улеснява в опознаването на земи и хора. От практиката сме научили, че само добрият филм въздейства на отоманеца... Ето защо може да се даде добра прогноза за всяко по-мащабно начинание в региона” [9]. Журналистът вижда перспектива за развитие не само в областта на кинопроката, но и в „сумрачната зона” на филмопроизводството, нуждаещо се от „предприемчиви продуценти”, „опитен персонал” и „достатъчно голям пазар”. В заключение ще припомня, че именно в програмата на „Модерен театър ОДРИН” от „Август 1916 година” бива включен и първият български игрален филм „Българан е галант” – „комедия из софийския живот”, в която главната роля „играе талантливия артист от Народния Театър Г-н Васил х. Гендов”.

*   *   *

През лятото на 1912 големите кина в София са четири –  „Модерен театър”, „Одеон”, Градското казино и „Нова Америка”. Тъкмо те привличат вниманието не само на столичната публика, но и на чуждестранната преса. И то на специализираната – в лицето на лондонското списание „Синема” („The Cinema – Cinema News and Property Gazette”), което на 12 юли публикува „с позволението на Негово величество царя на България” кореспонденция, озаглавена „Кинотеатрите в София” („Cinematograph Theatres in Sophia”). „Интересната статия, която предлагаме – започва с кратка редакционна бележка материалът, – бе написана специално за „Синема”. Авторът й, г-н Аларикус Делмард, е високопоставен чиновник на служба при Негово величество цар Фердинанд Български, който даде любезното си съгласие статията да бъде публикувана в нашето списание. В английската преса досега се е появявала съвсем оскъдна информация за кинематографската индустрия в тази страна. Където, подобно на редица други места, кинотеатрите са във възход и, както по всичко личи, тази наскоро възникнала форма на забавление очевидно е заела трайни позиции в обществения живот. В София например те се радват на все по-голяма популярност и понеже тази тема искрено ме вълнува, вече имах възможността да посетя всички по-големи театри и да узная любопитни подробности, свързани с тяхното управление, които, надявам се, ще представляват интерес за читателите на „Синема”. В кратката си статия, с ваше позволение, възнамерявам да разкажа за кинематографичната индустрия и насоките, в които се развиват въпросните кинотеатри, придружавайки бележките си с фотографии на зданията на трите, водещи сред тях [„Одеон”, „Модерен театър” и Градското казино – според последователността на фотосите]. По този начин читателите ви ще имат възможност да придобият представа и за популярните тук архитектурни стилове и решения. На пръв поглед фасадите на сградите не се различават кой знае колко от тези на някои от известните ми лондонски кинотеатри, ала, както сами ще се убедите, начините, по които се развиват и биват ръководени тукашните кина, са съвсем други в сравнение с британските.

България покрива площ от 96,345 квадратни километра и има население от около 5 милиона души. В столицата София, откъдето именно пиша тези редове, живеят 100,000 души, а другите големи градове са Пловдив [Philippopolis], Бургас, Търново [Tyrnova] и Варна. Интересът към кинотеатрите още не е достигнал пълния си потенциал и според сведенията, с които разполагам, в момента в страната съществуват около петдесет [fifty] големи подобни заведения, пет от които се намират в София. Същевременно обаче има и множество по-малки кина.

 Типичният кинотеатър.

От тези в София най-значими са „Модерен театър” [The Modern Theatre], „Одеон” [Odeon], „Нова Америка” [Nouveau Americain] и „Градското казино” [The Casino]. „Модерен театър”, който се ръководи от господата Остерайхер [Oesterricher] и Силаги [Szilagyi], предлага по четири прожекции през делничните дни и девет в неделните. Всяка от тях е с времетраене от час и половина, а общата дължина на показваните в нея филми е между 1700 и 1800 метра. Програмата се сменя три пъти седмично, като заглавията са на такива прочути фабрични марки като „Витаграф” [Vitagraph], „Лубин” [Lubin], „Нордиск”, „Итала” [Itala], „Амброзио” [Ambrosio], „Патé”, „Гомон” и „Еклер”. Филмите предлагат голямо разнообразие от теми и жанрове – от пътешествия и природни забележителности до исторически, драматични и комедийни сюжети. Залата на „Модерен театър” побира 850 зрители и почти на всички представления е пълна. Тя се състои от приземен етаж, в който са разположени столове и кресла, и балкон – с ложи в единия му край. Цените варират от първа до трета категории. Има и чудесен оркестър, в чийто състав влизат десет музиканти с различни инструменти. Театърът разполага с три големи фоайета, служещи за чакални, има десет аварийни изхода. Самите прожекционни машини са разположени в огнеупорно помещение, защитено с циментирани железни стени, издадено напред в салона, а марката на апаратите е „Патé”.  Екранът е с размери 8 на 5 метра, като дължината на ексцентрика е обичайната.

Безплатни прожекции.

Всички кинотеатри са декорирани по различен начин, но преобладава модернистичният стил или така нареченото „Art Nouveau”. Фасадата на „Модерен театър” изглежда подчертано руска, докато тези на „Нова Америка” и „Одеон” са по-скоро италиански. „Нова Америка”, побираща 1,200 зрители, се състои от голяма приземна зала и кафене с масички, обкръжени от два реда ложи и фоайе, но освен това разполага и с открита градина, където се провеждат сеансите през лятото. Програмата, включваща две серии кинематографски прожекции всяка вечер, е изключително разнообразна. Кинотеатър „Одеон” може да побере 1,000 посетители и притежава изящно украсена зала, на чийто приземен етаж са разположени редовете от седалки, а над тях, покрай трите стени, се издигат балконите с ложите. Най-горе има балкон с по-евтини места. „Градското казино”, което изкушава посетителите с ресторант, в който може да се обядва и вечеря, предлага голямо разнообразие както по отношение на оркестрите, така и на развлеченията. Всяка вечер през зимните месеци тук се провеждат по две кинематографски прожекции.

Заглавия за полиглоти.

Множеството по-малки кинотеатри се помещават обикновено в открити кафенета, което допълнително засилва удоволствието на посетителите, защото вратите са отворени за всекиго и няма никакви ограничения в достъпа. На читателите ви навярно би било любопитно да узнаят, че междукадровите надписи на филмите са преди всичко на немски, български, френски и английски, а собствениците на различните кинотеатри демонстрират завидна предприемчивост и инициативност, проличали си дори от обстоятелството, че филмите, показващи коронацията в Дурбар, бяха прожектирани в София само 48 часа, след като се озоваха на английска земя. Това означава, че те са били гледани в България, много преди голяма част от британската провинциална аудитория изобщо да има възможността да стане свидетел на тази забележителна историческа церемония” [10].

Аларикус Делмард е тогавашният директор на Царските ботанически градини [11], допринесъл съществено за обемно-пространственото изграждане на парка в „Двореца Врана” (оценяван като „шедьовър” на  това специфично „изкуство”) и особено за превръщането му в своеобразен дендрариум [12]. Очевидно е бил и киноман – пагубна страст (знам го от собствен опит), отвела го (като зрител) в повечето от столичните кинотеатри. Затова и статията му, абсолютно неизвестна досега на родната киноисторическа наука, предлага безценни сведения за „целулоидния живот” у нас. Но и повдига редица въпроси. Кои са били споменатите „множество по-малки кина” в София? Наистина ли тогава в България „съществуват около петдесет големи подобни заведения”?

„Пет от които се намират в София” – пише ботаникът Аларикус Делмард, но споменава наименованията само на четири от тях. Кое е петото? На 12 май 1912 в. „Реч” отпечатва рекламно каре, чийто текст гласи: „Бирария „Булевард”. Първостепенен фамилиярен локал – до „Мод. Театр”. Всяка вечер концерт от дамски оркестър. Балети и танци... КИНЕМАТОГРАФ с художествени и сензационни картини. Вход свободен” [13]. Бирарията , гостилницата и питиепродавницата „Булевард” разтваря врати в края на април 1909 – най-вероятно „под” добрия стар хотел „Булевард”, където година преди това се помещава гостилница „Одеса” [14]. Адресът на бирария „Булевард” е „ул. „Мария Луиза” № 32 срещу Щърбанов” – наистина до „Модерния театър”, кухнята – „немска и ориенталска”, чистотата – „примерна”, прислугата – „бърза”, бирата – „отлежала” („от новата фабрика „Македония”), съдържателят й – Димитър Хр. Битраков [15]. От обявленията, появили се през 1912, не се разбира дали той все още е стопанин на заведението. Затова пък става ясно, че бирарията не само продължава да върши традиционната си общополезна дейност, но и постепенно се превръща в „първостепенен фамилиярен локал”, предлагащ, музика, балет, песни, танци и... кинематограф! Реклами за „киното” (точно 20 на брой) обаче излизат само още 40 дни – до 23 юни [16], след което хвалебствията за „Булевард” продължават, но в тях вече не се споменава словосъчетанието кинематограф! Финалното им изречение – „Вход свободен” – напълно подкрепя написаното от Аларикус Делмард: „Множеството по-малки кинотеатри се помещават обикновено в открити кафенета, което допълнително засилва удоволствието на посетителите, защото вратите са отворени за всекиго и няма никакви ограничения в достъпа”. Напълно възможно е царският паркостроител да е удостоил с присъствието си и кинематографа в бирария „Булевард”, поднасящ на своите зрители „художествени и сензационни картини”.

За  хала, до който са докарани някои от старите киносалони на София, "Другото кино" писа още преди 4 години в материала "Изчезналите кина на София". Акцентът бе върху кино „Модерен театър“, което е първата сграда, строена специално за филмови прожекции на Балканите още в началото на миналия век. Днес тя е затворена и се руши – до момента, в който навярно ще бъде превърната в поредния търговски център. Вижте следния видеоматериал за изчезналите стари кина на София, излъчен по VTV в предаването „Другото кино“ на 5 октомври 2008 г. Оттогава почти нищо не се е променило.