Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

ЕМИР КУСТУРИЦА


24.11.2013  Текст:  Красимир Кастелов

ПОРТРЕТИ

   

Днес имаме истински повод да празнуваме. Защото, ако сме истински киномани, няма как да не вдигнем наздравица за безподобния Емир Кустурица – балканския гений на киното, циганският Фелини, който е сред петимата режисьори в историята, спечелили на два пъти „Златна палма” в Кан. Другите четирима са: Френсис Форд Копола, Биле Аугуст, Шохей Имамура и Михаел Ханеке. Но Кустурица го постига още преди да навърши 40 години. Нещо повече – той е едва 26-годишен, когато към името у е прикрепена неофициалната титла кинорежисьор на двайсет и първия век. А е на 36, когато вече го познава целият свят и е поканен да преподава кинорежисура в Колумбийския университет в САЩ. Към този момент той вече има някакъв педагогически опит, благодарение на работа си като преподавател във филмовото училище в Сараево, от която е уволнен, заради участието му в пънк-рок групата „Пушенето забранено“ (Zabranjeno pušenje).
Днес този обожаван от нашата публика кинематографист навършва 59 години. Роден е на 24 ноември 1954-та в босненската столица Сараево, намираща се по онова време в пределите на бивша Югославия. „Родих се в покрайнините на града, където в радиус от 300 метра имаше четири храма: католически, православен, мюсюлмански и синагога.“ – спомня си той след време. Расте в мюсюлманско семейство, което според собствените му твърдения има сръбски, православни корени. Неговият баща Мурат Кустурица членувал в Комунистическата партия и работел в Министерството на информацията на Босна и Херцеговина. 
Емир Кустурица завършва кинорежисура в прочутата академия за киноизкуство FAMU в Прага, където създава първите си късометражки: „Част от истината” (1971) и „Есен” (1972). За своята дипломна работа – късометражката „Герника” (Guernica) – получава първа награда на фестивала за студентски филми в Карлови Вари. През 1979 г. снима едночасовия телевизионен филм „Кафе „Титаник“ (Bife „Titanik“) по Иво Андрич.
Пълнометражният му дебют е телевизионният филм „Невестите идват” (Nevjeste dolaze), забранен от югославската цензура „по морални съображения”.
Кустурица никога не е харесвал да го наричат балкански режисьор, защото много повече предпочита да бъде възприеман в европейски и дори в световен мащаб. Въобще грандоманството на този безспорно изключително талантлив режисьор напоследък все по-често взема връх. Донякъде и той, подобно на Никита Михалков, започва да се изживява като богопомазан и едва ли не призван свише да води заблуденото стадо.
По-неприятната истина, свързана с този режисьор е обаче несбъдналата се прогноза, че именно той ще бъде сред водещите имена на киното и през настоящия век. В повечето от анкетите, проведени във връзка със 100-годишнината на киното през 1995-а, именно Кустурица редом с Тарантино оглавява списъка на режисьорите на XXI век (тогава дори се твърди, че кинематографистът на бъдещето ще се нарича „Куентин Кустурица“).
За съжаление, всичките си големи награди Емир Кустурица спечелва през миналия век. След 1998 година, когато за „Черна котка, бял котарак” му връчват почетния „Златен лъв” за режисура във Венеция, не е получавал друго голямо фестивално отличие.

Митът за гениалния режисьор Емир Кустурица се заражда в съзнанието на киноманите още през далечната 1985 година, когато за филма си „Баща в командировка” (Otac na službenom putu) е удостоен за първи път със „Златна палма” и лично създателят на „Амадеус” Милош Форман в качеството си на председател на фестивалното жури в Кан провъзгласява 30-годишния тогава югославски режисьор за надежда на европейското и световното кино.
Но всъщност звездата на Емир (емир в превод от арабски означава владетел, княз) изгрява на филмовия небосклон четири години по-рано, когато на Венецианския кинофестивал грабва специалната награда за най-добър дебют с филма си „Спомняш ли си, Доли Бел?” (Sjecas li se, Dolly Bell) – още една история за порастването (отчасти автобиографична), разгърната на фона на неговия роден и тогава все още интернационално задружен град Сараево. Този филм не успява да премине през идеологическото сито на Московския кинофестивал, защото е възприет като„антихуманен” и прекалено „натуралистичен”. Блюстителите на идеологическата праволинейност тогава остават поразени от пренебрежението, граничещо с пълно презрение, на младия режисьор към идеологическите канони. Виталността, бруталността и мачизмът още тогава се превръщат в трите стълба, върху които се изгражда впоследствие прочутият „стил на Кустурица”, повлиял върху цялостния облик на световното кино през 80-те и 90-те години.

В интервютата, които винаги охотно раздава, Кустурица се самоопределя като рок-музикант, който по недоразумение снима филми в почивките между репетициите. Разбира се, така той допълнително подхранва мита за себе си и не може да се отрече, че това винаги му се е удавало.
Само че, този човек, който днес се изживява като един от най-последователните антиглобалисти, всъщност води живот на истински космополит. Живял е 4 години в Ню Йорк, 10 в Париж и още толкова в Белград. От 20 години притежава френски паспорт, но продължава да твърди, че е югославянин, макар и да знае отлично, че няма такава националност. 
По времето на войната, довела до разделението на Югославия, е недолюбван силно от сърбите за това, че е мюсюлманин, а пък неговите сънародници от Босна го ненавиждат, защото не го възприемат като истински мюсюлманин. През 1992 г. пламва войната в Босна. Домът на семейството му в Сараево е разрушен, а бащата на режисьора скоро след това умира от сърдечен пристъп. Майка му намира убежище в Черна гора.
Реакцията на Емир Кустурица срещу разделението на Югославия е толкова категорична, че през 1993-та предизвиква Войслав Шешел, лидер на сръбския ултранационализъм, на дуел в Белград с оръжие по негов избор. Политикът отказва поканата с аргумент, че не би желал да го осъдят за убийството на кинотворец.
След излизането на „Ъндърграунд”, за който получава втората си „Златна палма” в Кан, в Босна започват да го наричат чудовище, заради това, че местните власти обвиняват филма в просръбски национализъм. 
„В моя просторен парижки дом се намери място за целия фонд на босненските писатели, – разказва Кустурица. – А техният председател днес ме нарича предател и ме обвинява, че съм заминал от Босна в Белград. Искаше им се да ме използват като знаме, но за тях се оказах недостатъчно правоверен мюсюлманин, макар че нося мюсюлманско име”.
Впрочем през 2005 г. Кустурица поправя това недоразумение, покръствайки се в християнската вяра и приема славянското име Неманя. По този начин окончателно отрязва пътя си назад към родния Сараево, където не е стъпвал след 1992 г.
Колкото и да е странно, но стана така, че точно човекът, прославил се със своята нетърпимост към всякакви идеологии, най-накрая сам пада в плен на мегаломанската представа за самия себе си и на идеята за велика Югославия. Може би вътрешната му потребност от намиране на собствената идентичност го подтиква постоянно към осъществяването на какви ли не екстравагантни идеи. Една от тях е построяването на прословутия Дървен град или както е по-известен Kustendorf. Всъщност името идва от Кустурица – Kust и немско dorf – село.
Всичко в това необикновено селище, разположено в живописната местност Мокра гора близо до границата на Сърбия с Босна, е направено от дърво. Къщите, хотела, ресторанта, църквата, дори настилката по улиците е дървена. Главната улица се казва „Иво Андрич“, но има улица „Ернесто Че Гевара“, площад „Диего Марадона“, бул. „Федерико Фелини“ и т.н. Всяка година през януари там се провежда голям кинофестивал, на който пристигат приятелите на Кустурица, предвождани лично от Джони Деп, Моника Белучи и други световноизвестни кинозвезди.
От всички филми на Кустурица, може би най-съвършеният, според мен, е „Циганско време” (Dom za vesanje/Time of the Gypsies), отличен с наградата за режисура на кинофестивала в Кан през 1988 г. Сниман е в Македония с участието на британски и италиански продуценти. В него за първи път Кустурица се потапя в любимата си циганска тематика. Главната роля поверява на Давор Дуймович, участвал още в „Баща в командировка”.  а за музиката се доверява на своя приятел Горан Брегович, с когото си сътрудничи и при заснемането в САЩ на следващия си филм „Аризонска мечта” (Arizona Dream, 1993) – неговият несполучлив опит да се наложи в Америка, без да изгуби самобитността си. Разпространението му по американските екрани се оказва пълен провал, но затова пък на Берлинале'93  Кустурица получава за него Специалната награда на журито (Special Jury Prize). 

Именно в „Аризонска мечта“ се изявява най-ярко творческото сътрудничество на Кустурица с Горан Брегович, което е внезапно прекъснато след излизането на „Ъндърграунд”. Раздялата с този уникален композитор, по мое мнение, също е сред причините, поради които филмите на Кустурица изгубват част от невероятното си музикално обаяние. Обяснението, което самият режисьор дава за разрива помежду им, звучи неубедително. Как така изведнъж му е станало ясно, че повече няма нужда от човек като Брегович?Още „Черна котка, бял котарак” някак понатежава с изкуствеността на повечето от ситуациите и прекалената си кичозност. Впрочем някои критици още тогава разкритикуваха Кустурица за това, че загърбва социално-политическите мотиви, отдавайки се напълно на жизнерадостното любуване на циганския кич и то точно по времето, когато в родината му бушува война.
„Аз се завърнах към Живота, Цветовете и Светлината, – отговаря им режисьорът. –Присъщият на циганите кич ми е интересен със своята необикновена емоционална сила. Този кич разрушава всички жанрови рамки със съдържащата се в него насмешка. Те не възприемат нищо сериозно и точно това най-много ми допада. Чувствам се като човек, който се е завърнал у дома. Те казват, че живеят никъде – между небето и земята. По някакъв начин това ми напомня за моя собствен живот.”
Така или иначе, след това настъпва кризата, последвана от временното му отдръпване от режисурата и бягството в света на музиката в прочутия му „Оркестър на непушачите” (The No Smoking Orchestra), с който обикаля Европа и то точно по време на най-голямата обществено-политическа криза в Сърбия през 1999 – 2000 г., довела до свалянето на Свободан Милошевич от власт. Кустурица болезнено изживява поредния трус в Сърбия, където започва да се връща все по-често и дори се преориентира политически, заставайки зад Борис Тадич и неговата прозападна Демократическа партия. Българските почитатели на музикалния талант на Кустурица ще имат възможност много скоро да го приветстват на живо, защото The No Smoking Orchestra започва световното си турне от зала 1 на НДК в София на 7 февруари догодина.
През 2001 г. Емир Кустурица заснема документалния си филм „Истории на супер 8”, който е неговата искрена изповед в любов към балканския пънк-рок.

През 2004 г. големият майстор се завръща в игралното кино с „Животът е чудо” (Zivot je cudo), който обаче, според мен, разочарова, макар че мнозина го превъзнасят и дори му връчват наградата за „най-добър балкански филм” на София Филм Фест през 2005 г.
Две години по-късно Кустурица продължава своите стилистични търсения в сферата на траша с последния си засега игрален филм „Заветът” (Zavet). Споделям напълно иронията на един руски критик, който написа по повод неговата премиера, че след като на екрана героите на Кустурица през цялото време целуват иконите, превръщат църквата в укрепление и плачат когато чуят химна – това вече не е какъв да е траш, а истински православен траш. Нещо подобно прави напоследък в киното и Никита Михалков. Онези, които са гледали в рамките на една от предишните Киномании продължението на неговия „Изпепелени от слънцето”, вероятно ще се съгласят с мен.


Последният (засега) филм на Кустурица е документалният „Марадона” (Maradona by Kusturica), представен в Кан през 2008 г.

В момента знаменитият режисьор снима нов игрален филм, озаглавен „On the Milky Road”, който най-вероятно ще бъде завършен догодина. Това е любовна история на фона на войната в Босна и Херцеговина. В главните роли ще видим Моника Белучи и самият Кустурица, който вече се е снимал като актьор в немалко филми – общо 24. През 2001 г. дори е номиниран за „Сезар” (френският „Оскар”)  в категорията „най-добър актьор в поддържаща роля” за чудесното си изпълнение във „Вдовицата на Свети Петър” (La veuve de Saint-Pierre). 

Последните му забележителни екранни превъплъщения са пак във френски филми - „Шпионска афера от Студената война” (L'affaire Farewell, 2010) и „Пеликанът Никостратос” (Nicostratos le pélican, 2011).

Емир Кустурица участва и в миналогодишната сръбска продукция „Водовъртеж” (Vir), както и в две продукции от тази година - френската „Au bonheur des ogres” и италианската „La foresta di ghiaccio”. 

Знаменитият режисьор има две деца от своята съпруга Мая, с която живее вече близо 40 години. Двамата са основатели и съсобственици на кинокомпанията „Rasta Films”, която продуцира всички филми на прочутия режисьор. Синът му Стрибор свири на ударни инструменти в The No Smoking Orchestra, пише музика и дори участва като актьор под режисурата на своя баща в „Животът е чудо” и „Заветът”, а дъщеря му Дуня е съсценарист на най-новия му филм „On the Milky Road”. 
От известно време стабилният брак на Кустурица е доста поразклатен, заради връзката му с литовската актриса Ингеборга Дапкунайте, която помним от филма на Никита Михалков „Изпепелени от слънцето”. Впрочем, именно аферата й с Кустурица става причина за развода й с третия й съпруг - английският композитор Саймън Стоукс. Но за брак между нея и великия босненец все още не се говори, въпреки че двамата вече се превъплътиха на екрана като съпружеска двойка във филма „Шпионска афера от Студената война”.

 

 

 



Коментари (0)


     



 

Подобни публикации

  

ФИЛМИ НА ФОКУС



АНАЛИЗ – ТУК


 

 

 

 

ТОП ЕКРАНИЗАЦИИ

 
АНАЛИЗ – ТУК