
33-ото издание на фестивала на българския игрален филм, което се проведе във Варна от 2 до 11 октомври, ще се запомни, според мен, с 3-4 заглавия от пълнометражната конкурсна програма и с още толкова от късометражната.
Миналогодишното издание също не блестеше особено, но все пак се откроиха филми като „Отчуждение“ и „Урок“ от пълнометражните продукции, а от късометражните – „Чест“, които трасираха пътя на обновление на т.нар. арт линия в нашето игрално кино и на реалистично-критичната. Забележително е, че и в двата случая ставаше въпрос за актуално социално кино, което достига до сурови, но верни обобщения за процесите на духовно разложение и личностна деградация в обществото.
Сега в арт линията се вписаха успешно два женски дебюта - „Жажда“ (реж. Светла Цоцоркова) и „Виктория“ (реж. Майя Виткова), а в реалистично-критичната – „Каръци“ (реж. Ивайло Христов) и „Докато Ая спеше“ (реж. Цветодар Марков).

„КАРЪЦИ“ определено бе филмът, който преобърна буквално в последния момент (показан бе в края на програмата) негативната ми оценка за 33-ото издание на „Златна роза“. Защото появата му е събитие за нашия кинематографичен живот, съизмеримо по значението си с това на „Урок“. И слава Богу, че бе оценен по достойнство от тазгодишното жури, за разлика от миналогодишното, което отказа да даде заслужената „Златна роза“ на филма на Петър Вълчанов и Кристина Грозева.
Достойнствата на „Каръци“ са много, но ще се опитам да изброя само най-главните, без да преразказвам сюжета му, защото разпространението му по кината у нас ще трябва да почака, докато завърши околосветската му фестивална обиколка, стартирала с триумфа на Московския кинофестивал и представянето на толкова престижен форум като този в Сан Себастиан.
Първото нещо, с което този филм се открои сред останалите пълнометражни заглавия в конкурса, е сериозното му ангажиране с проблемите на подрастващите от малките градове на страната. Усещането за безнадеждност и дори обреченост, тегнещо над тяхното всекидневие, е внушено изключително находчиво не само от историята, която е разказана с неподражаемо чувство за абсурден хумор, но също и от атмосферата на сивота, в която е потопено цялото действие. Заслугата за това е колкото на сценариста и режисьора Ивайло Христов, толкова и на изключителната операторска работа на Емил Христов, който твори чудеса с черно-бялото изображение.
„Каръци“ продължава търсенията на Драгомир Шолев („Подслон“) и Красимир Крумов („Светото семейство“) при разработване на темата за разпада на съвременното семейство и последиците, което това има за тийнейджърите. Този филм може да се възприеме и като своеобразно продължение на идеи и мотиви от знакови произведения на режисьора Людмил Кирков като „Момчето си отива“ и „Оркестър без име“. За успеха му допринася много и неговата достъпност за неизкушената от арт киното младежка аудитория, постигната при това без естетически компромиси. Тя се дължи най-вече на чудесните превъплъщения на Елена Телбис и Ованес Торосян в главните роли на ученици от горните класове на гимназията в малък провинциален град.


