Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

ДЖОН ХЮСТЪН


06.08.2011  Текст:  Красимир Кастелов

film noir

   

     ДЖОН ХЮСТЪН - БАЩАТА НА "ЧЕРНИЯ ФИЛМ"

На 5 август се навършиха 105 години от рождението на знаменития американски режисьор, сценарист и киноактьор Джон Хюстън. Той е син на актьора Уолтър Хюстън, който рано изоставя семейството си и се посвещава на театъра. Впоследствие обаче помага на сина си да дебютира в Холивуд като актьор и сценарист.
Майката на Хюстън се занимава с журналистика и се увлича много по хазартните игри. Въобще страстта към тях е характерна черта на много от роднините на бъдещия режисьор. Дядо му например спечелва на покер дома им в Тексас.
Преди да се посвети на киното Хюстън е професионален боксьор, служи в мексиканската кавалерия, занимава се и с журналистика. Едва 19-годишен се жени за своята приятелка от училище Дороти Харви, но година по-късно я напуска, за да се впусне  в нови приключения. Написва първата си пиеса "Франки и Джони" през 1928 г. С помощта на баща си постъпва на работа в холивудската студия "Юнивъръл", за която работи като сценарист.

На 25 септември 1933 г. Хюстън прегазва с колата си жена, която умира от получените травми. Босът на "Metro Goldwyn Mayer" Луи Б. Майер плаща около $400 000, за да не се стигне до съд и да се потули по-скоро случаят. Но все пак Джон е принуден да замине в Европа, където известно време припечелва като уличен певец в Лондон, нощувайки в Хайд парк, а после заминава за Париж, където изучава живопис.
През 1937 г. се жени за Лесли Блек и отново се замисля за кариера в Холивуд. Написва сценарии за редица класически филми, като „Джезабел“ на Уилям Уайлър и на три пъти в рамките на две години е номиниран за „Оскар“ именно в категорията най-добър сценарист в това число и за своя режисьорски дебют „Малтийският сокол“ (1941), който е оценен много високо и днес е смятан за основоположник на жанра „черен филм“ (film noir). Филмът има зрителски успех, който не намалява с течение на времето и носи огромна популярност на всички участници в него.
Това е третата екранизация на романа на Дашиъл Хамет, пусната от компанията „Warner“. Сравнението с първата версия от 1931 г. откроява още по-добре приноса на Хюстън и спецификата на неговата интерпретация. Независимо, че това е негов дебют като режисьор, Хюстън дава ясно да се разбер, че има свои виждания за киното и че се интересува много повече от атмосферата, декорациите, персонажите и актьорите, отколкото от механиката на самото действие (което в неговия филм е по-близо до фабулата в книгата на Хамет, отколкото от първия филм, излязъл през 1931 г.). Тази характерна черта в режисьорския стил на Хюстън се задълбочава все повече в следващите му филми. Но не трябва да изпускаме и още нещо много важно, допринесло за блясъка и силата на неговата версия на „Малтийския сокол“. Това е изборът му на актьорите и тънката и изобретателна работа с всеки от тях.

След мелодрамата „В това е нашия живот“ (In This Our Life, 1942) създава превъзходния трилър „През Тихия океан“ (Across the Pacific, 1942) пак с Хъмфри Богарт в главната роля.
По време на Втората световна война и той като много други американски режисьори се занимава с документално кино. 
След края на войната се жени за трети път – този път за актрисата Евелин Кейс и се завръща към „черния филм“ с шедьовъра си „Съкровището на Сиера Мадре“ (1948). Решението му да го снима в естествени условия паникьосва шефовете на „Warner brothers“. Но Хюстън се налага и действително снима извън студиото в беден, забравен от бога мексикански град. И не забравя да се реваншира на баща си, предоставяйки му възможност да изпълни една от ролите във филма само година преди да си отиде от този свят. Уолтър Хюстън е удостоен с „Оскар“ за най-добро изпълнение на поддържаща роля, а синът му Джон получава две статуетки – за най-добър режисьор и най-добър сценарист.
„Съкровището на Сиера Мадре“ заедно с „Малтийския сокол“ дълго време е смятан за най- знаменития филм на Хюстън.
Очевидната прилика в режисьорския подход с „Малтийския сокол“ допринася около името му да се закрепи имиджа на режисьор-автор. Във Франция, където намира най-верни поклонници, особено горещо се обсъжда прокараната от Хюстън тема за поражението. Критиците го хваля, че дори фокусирайки се върху подобна тема, е успял да избегне мрачните краски и като цяло песимизма. Което е недвусмислено отражение на неговото разбиране, че животът е един голям фарс и истински мъдър е този, който умее да се смее над всичко и най-вече над самия себе си.

Впоследствие Джон Хюстън дава възможност и на Мерилин Монро да загатне за своите качества на актриса, снимайки я във филма си „Асфалтовата джунгла“ (1950), който остава в историята като един от редките случаи, в които тази индустрия на развлеченията си позволява да обърне взор към проблемите на истинските хора от реалния живот. Това е важен етап в историята на „черния филм“ и гангстерското кино. Оригиналността на филма се състои основно в това, че Хюстън проявява подчертан интерес към своите персонажи, които са толкова значими, че всеки от тях поотделно би могъл да се превърне в главен герой. Хюстън изпитва към тях дълбоко състрадание. По това време е често упрекван, че във филмите му личи съчувствие към престъпниците. Даже в „МGМ“, които продуцират „Асфалтовата джунгла“ не обичат много този филм и го защитават неохотно.
Антивоенният памфлет на Хюстън „Аленият знак на доблестта“ (The Red Badge of Courage, 1951) става жертва на грубата намеса на продуцентите и цензурата. Филмът е премонтиран без съгласието на режисьора, а оритиналното му копие е унищожено. От този момент нататък Джон Хюстън винаги настоява при подписването на договор за филм да има клауза, която задължава продуцентите да му предоставят копие от первоначалния режисьорски монтаж.
Скоро след това той снима при извънредно трудни условия „Африканската кралица“ (1951) с Катрин Хепбърн и Хъмфри Богарт.
Този нетрадиционен приключенски филм е посрещнат с възторг от пресата, която се надпреварва да хвали режисьора за авантюризма и художественото му майсторство. За своето изпълнение в него Хъмфри Богарт спечелва първия и единствен „Оскар“ в своята кариера.
Много е любопитна предисторията на неговото създаване. Сценарият първоначално е писан за Чарлз Лоутън и Елза Ланчестър, после техните кандидатури са отхвърлени и главните роли в „Африканската кралица“ е трябвало да изпълняват Джон Милс и Бет Дейвис. Но след като и Милс отпада от проекта, мястото му е заето от Дейвид Нийвън. После отлагат снимките и работата е възобновена едва след няколко години, като този път за партньор на Бет Дейвис избират актьора Джеймс Мейсън. Но отново не се стига до снимки и накрая през 1949-та главната женска ролят е поверена на Катрин Хепбърн.
Междувременно новият сценарист Джеймс Ейджи умира от сърдечен пристъп, без да успее да довърши сценария и окончателният вариант е дописан от самия Джон Хюстън.
По време на снимките на „Африканската кралица“, които продължили от май до август 1951 г. Катрин Хепбърн се проявява като заклет въздържател и пие само вода, за разлика от Хюстън и Богарт, които наблягат на уискито. В крайна сметка, актрисата заболява от дизентерия.
Работата върху „Африканската кралица“ е обгърната с легенди. Според някои от тях, Джон Хюстън много често не се явявал на снимачната площадка, защото посвещавал времето си на лов на диви слонове. Историята за това как е сниман този филм е описана подробно от самата Катрин Хепбърн в нейната автобиография. По-късно сценаристът Питър Виртъл (Peter Viertel) я използва като основа за своя роман „Белият ловец, черното сърце“, екранизиран през 1990 г. от Клинт Истууд.
Американският филмов институт (AFI) нарежда „Африканската кралица“ на 17-о място в класацията на „100-те най-добри американски филма“.

Хюстън обаче не успява да се радва дълго на своя успех, защото още през 1951 г. е принуден отново да напусне САЩ, заради разногласия с продуцентите и опасения, че може да бъде преследван от печално известната комисия за разследване на антиамериканската дейност.
Този път се установява в Ирландия, където през 1964 г. получава ирландско гражданство.
Междувременно прави филма си „Мулен руж“ (1952), посветен на живота на художника Тулуз-Лотрек, в който основавайки се на собствените си рисунки, пресъздава в ярки краски атмосферата на Париж и по-специално на Монмартър към края на 20 век.
Филмът му „Да победиш дявола“ (1953) с Хъмфри Богарт, Джина Лолобриджида и Дженифър Джоунс пародира тънко гангстерското кино, екранния образ на Хъмфри Богарт и други традиционни за Хюстън теми.
Моби Дик“ (1956) e поредният класически приключенски филм, който поразява с невероятната си финална сцена, която е заснета технически виртуозно за онова време.
Сред следващите филми на Хюстън се откроява драмата „Непригодните“ (The Misfits, 1961), заснета по сценарий на Артър Милър и с Мерилин Монро, Кларк Гейбъл и Монтгомери Клифт в главните роли. Последният се превъплъщава в образа на бащата на психоанализата Зигмунд Фройд в биографичния филм на Джон Хюстън „Фройд“, излязъл през 1962 г.
Джон Хюстън опитва силите си и в уестърна, но „Животът и времената на съдията Рой Бийн" (1972) e съвсем необичайна трактовка на този жанр. Сред основните достойнства на този филм е превъзходната игра на Пол Нюман.
Шон Конъри, Майкъл Кейн и Кристъфър Плъмър пък дават най-доброто от себе си в поредния приключенски филм на Хюстън  „Човекът, който искаше да бъде крал“ (The Man Who Would Be King, 1975). Тази чудесна адаптация на известния разказ от Ръдиард Киплинг, разказва историята на Даниел Дравот и Пийчи Карнахан, двама бивши войници в Индия, по времето на британското владичество. Те решават, че страната е прекалено малка за тях и се запътват към Кафиристан с цел да станат Крале...
От всички жанрове, а Хюстън снима най-разнородни в жанрове филмии, не му се удават само мюзикълите. Опитът му в тази сфера е скъпоструващата продукция „Ани“ (Annie, 1982), която се проваля и едва възвръща изразходваните $50 млн.

Джон Хюстън изпълнява малки роли в много от своите филми, но също и в още двайсетина филма на други режисьори.
Още приживе той се превръща в „жива легенда на Холивуд“ и в истински некоронован крал на „черния филм“. Не случайно Роман Полански му поверява в „Китайския квартал“ (1974) ролята на бос на престъпен синдикат, олицетворяващ най-чудовищното зло, което можем да си представим.
През 1975 г. компания „МGМ“ му предлага да възстанови авторския вариант на „Аления знак на доблестта“. А за 200-годишнината на САЩ през 1977 г. именно на него възлагат юбилейния документален филм „Независимост“.
И макар някои от последните филми на Хюстън да не са особено сполучливи, той достойно приключва своята невероятна кариера с драмата „Под вулкана“ (1984), ганстерската пародия „Честта на фамилията Прици“ (1985) и прекрасната поетична екранизация по разкази на Джеймс Джойс „Мъртвите“ (The Dead,1987).
На кинофестивала в Кан през 1984 г. където е показан „Под вулкана“, Хюстън получава специален приз от журито за изключителен принос в световното киноизкуство.
През следващата година на кинофестивала във Венеция, където пък представят „Честта на Прици“, Хюстън е удостоен отново със специална награда за творчеството си. А няколко месеца по-рано дъщеря му Анжелика получава „Оскар“ за най-добро изпълнение на поддържаща роля. По този начин тя става третата в семейство Хюстън след дядо си и баща си, спечелила най-престижната американска филмова награда.
Преди да си отиде от този свят Джон Хюстън участва като сценарист и изпълнителен продуцент в работа над филма „Мистър Норт“ – екранизация на романа на Торнтън Уайлдър „Теофил Норт“. Но поради смъртта му, филмът е режисиран от по-малкия му син Дани Хюстън и излиза през 1988 г.
Джон Хюстън приживе притежава три къщи — една в САЩ (в околностите на Лос Анджелис), една в Ирландия и още една в Мексико. Жени общо пет пъти и пет пъти се развежда, има множество любовни авантюри, увлича се по пиенето, картите, конните състезания, бикоборството, риболова и дори има разрешително за пилот на самолет. Пътешества по целия свят, занимава се сериозно и с коллекциониране на изкуство. И дори по собственото му признание – това му е било по-интересно от киното.
Има и четири деца: Тони и Анжелика от четвъртата си съпруга Енрика Соня Сома, извънбрачен син (Дани) от Зои Салис и една дъщеря на име Алегра (тя е дете на Енрика от друг мъж, но след нейната смърт в автомобилна катастрофа, Хюстън признава Алегра за своя дъщеря).
Джон Хюстън умира на 28 август 1987 г. в Мидълтаун, Род Айлънд САЩ.



Коментари (0)


     



 

Други



 

Подобни публикации

  

ФИЛМИ НА ФОКУС



АНАЛИЗ – ТУК


 

 

 

 

ТОП ЕКРАНИЗАЦИИ

 
АНАЛИЗ – ТУК