Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

ДЖОН ХЮСТЪН - БАЩАТА НА "ЧЕРНИЯ" ФИЛМ


28.08.2015  Текст:  Красимир Кастелов

ОБЗОРИ

   

На днешната дата преди 28 години си отиде от този свят основоположникът на "черния филм" (film noir) в американското кино - знаменитият режисьор, сценарист и киноактьор Джон Хюстън. Той е син на Уолтър Хюстън - кинозвезда през 40-те години (удостоен с "Оскар" и още три номинации за престижната награда), който му е помогнал да дебютира в Холивуд като сценарист и актьор.
Майка му се е занимавала с журналистика и се увличала много по хазартните игри. Въобще страстта към комара е характерна черта на много от роднините на бъдещия режисьор. Дядо му дори спечелил на покер дома им в Тексас. 
Преди да се посвети на киното Джон Хюстън е професионален боксьор, служи в мексиканската кавалерия, занимава се и с журналистика. Едва 19-годишен се жени за своята приятелка от училище Дороти Харви, но година по-късно я напуска, за да се впусне  в нови приключения. Написва първата си пиеса "Франки и Джони" през 1928 г. С помощта на баща си постъпва на работа в холивудската студия "Юнивъръл" като сценарист.
На 25 септември 1933 г. прегазва с колата си жена, която умира от получените травми. Босът на "Metro Goldwyn Mayer" Луи Б. Майер плаща около $400 000, за да не се стигне до съд и да бъде потулена историята. Все пак Джон е принуден да замине за Европа, където известно време си изкарва прехраната като уличен певец в Лондон, нощувайки в Хайд парк, а после отива в Париж, за да изучава живопис.
През 1937 г. се жени за Лесли Блек и отново се замисля за кариера в Холивуд. Пише сценарии за редица класически филми, като „Джезабел“ (Jezebel) на Уилям Уайлър и на три пъти в рамките на две години е номиниран за „Оскар“ именно в категорията най-добър сценарист в това число и за своя режисьорски дебют „Малтийският сокол“ (1941). Този филм е оценен много високо и днес е смятан за основоположник на жанра „черен филм“ (film noir). Освен това има и зрителски успех, който не намалява с течение на времето и носи огромна популярност на всички участници в него.
Това е третата екранизация на романа на Дашиъл Хамет, пусната от компанията „Warner“. Сравнението с първата версия от 1931 г. откроява още по-добре приноса на Хюстън и спецификата на неговата интерпретация. Независимо, че това е негов дебют като режисьор, Хюстън дава ясно да се разбере, че има свои виждания за киното и че се интересува много повече от атмосферата, декорациите, персонажите и актьорите, отколкото от механиката на самото действие (което в неговия филм е по-близо до фабулата в книгата на Хамет, в сравнение с първата екранизация от 1931 г.). Тази характерна черта в режисьорския стил на Хюстън се задълбочава все повече в следващите му филми. Но не трябва да изпускаме и още нещо много важно, допринесло за блясъка и силата на неговата версия на „Малтийския сокол“. Това е перфектно подбраният актьорски състав и изобретателната му работа с всеки от тях. Във филма блести не само легендарният Хъмфри Богарт, който изпълнява главната роля, но също Мери Астор, Лий Патрик, Петер Лоре и Сидни Гринстрийт, който е номиниран за "Оскар" за най-добро изпълнение на поддържаща роля. 

След мелодрамата „В това е нашия живот“ (In This Our Life, 1942), Джон Хюстън създава превъзходния трилър „През Тихия океан“ (Across the Pacific, 1942) отново с Хъмфри Богарт в главната роля.
По време на Втората световна война и той като много други американски режисьори се занимава с документално кино.  
След нейния край се жени за трети път – този път за актрисата Евелин Кейс и се завръща към „черния филм“ с шедьовъра си „Съкровището на Сиера Мадре“ (1948). Решението му да го снима в естествени условия паникьосва шефовете на „Warner brothers“. Но Хюстън съумява да се наложи и действително снима в беден, забравен от бога мексикански град. Не забравя да се реваншира и пред баща си, предоставяйки му възможността да участва във филма само година преди да си отиде от този свят. За това си изпълнение Уолтър Хюстън получава „Оскар“ за поддържаща роля, а Джон е удостоен с две статуетки – за най-добър режисьор и най-добър сценарист. „Съкровището на Сиера Мадре“ заедно с „Малтийския сокол“ дълго време е смятан за най-силния филм на Джон Хюстън.
Очевидната прилика в режисьорския подход с „Малтийския сокол“ допринася около името му да се закрепи имиджът на режисьор-автор. Във Франция, където намира най-верни поклонници, особено разпалено е коментирана прокараната от Хюстън тема за поражението. Критиците го хвалят, че дори фокусирайки се върху нещо, което е отбягвано по принцип в Холивуд, той е успял да избегне мрачните краски и като цяло песимизма. Което се дължи на неговото разбиране, че животът е един голям фарс и истински мъдър е този, който умее да се смее над всичко и най-вече над самия себе си.

Впоследствие Джон Хюстън дава възможност и на Мерилин Монро да загатне за своите качества на актриса, снимайки я в епизодична роля в прочутия си филм „Асфалтовата джунгла“ (1950), който остава в историята като един от редките случаи, в които индустрията на развлеченията си позволява да обърне поглед и към проблемите на истинските хора от реалния живот. Филмът е ключов в историята на „черния филм“ и гангстерското кино. Оригиналността му се състои основно в това, че Хюстън проявява подчертан интерес към своите персонажи, които са толкова значими, че всеки от тях поотделно би могъл да се превърне в главен герой. Режисьорът изпитва към тях дълбоко състрадание. По това време е често упрекван, че във филмите си проявява съчувствие към престъпниците. Даже в „МGМ“, които продуцират „Асфалтовата джунгла“, не обичат много този филм и го защитават неохотно.
Антивоенният памфлет на Хюстън „Чeрвеният знак на храбростта“ (The Red Badge of Courage, 1951) пък става жертва на грубата намеса на продуцентите и цензурата. Той е премонтиран без съгласието на режисьора, а оригиналното му копие е унищожено. От този момент нататък Джон Хюстън винаги настоява, подписвайки договор за филм, да има специална клауза, която задължава продуцентите да му предоставят копие от първоначалния режисьорски монтаж.
Скоро след това снима при извънредно трудни условия „Африканската кралица“ (1951) с Катрин Хепбърн и Хъмфри Богарт. Този нетрадиционен приключенски филм е посрещнат с възторг от пресата, която се надпреварва да хвали режисьора за авантюризма и художественото му майсторство. За своето изпълнение в него Хъмфри Богарт печели единствения „Оскар“ в кариерата си.
Много е любопитна предисторията на създаването на "Африканската кралица". Сценарият първоначално е писан за Чарлз Лоутън и Елза Ланчестър, после техните кандидатури са отхвърлени и главните роли е трябвало да изпълняват Джон Милс и Бет Дейвис. Но след като и Милс отпада от проекта, мястото му е заето от Дейвид Нийвън. После отлагат снимките и работата е възобновена едва след няколко години, като този път за партньор на Бет Дейвис избират актьора Джеймс Мейсън. Но отново не се стига до снимки и накрая през 1949-а поверяват главната женска роля на Катрин Хепбърн. 
Междувременно новият сценарист на филма прочутият Джеймс Ейджи умира от сърдечен пристъп без да успее да довърши работата си и окончателният вариант на сценария написва самият Джон Хюстън.
По време на снимките на „Африканската кралица“, продължили от май до август 1951 г., Катрин Хепбърн се проявява като заклет въздържател и пие само вода, за разлика от Хюстън и Богарт, които не престават да се наливат с уиски. В крайна сметка, актрисата заболява от дизентерия.
За снимачния период на „Африканската кралица“ се носят много легенди. Според някои от тях, Джон Хюстън много често не се появявал на снимачната площадка, защото посвещавал времето си на лова на диви слонове. Историята за това как е сниман този забележителен филм е описана подробно от самата Катрин Хепбърн в нейната автобиография. По-късно сценаристът Питър Виртъл (Peter Viertel) я използва като основа за своя роман „Белият ловец, черното сърце“, екранизиран през 1990 г. от Клинт Истууд. Американският филмов институт (AFI) нарежда „Африканската кралица“ на 17-о място в класацията на „100-те най-добри американски филма“.

Хюстън обаче не успява да се радва дълго на заслужения си успех, защото още през 1951 година е принуден пак да напусне САЩ - този път заради разногласия с продуцентите и опасения, че може да бъде преследван от печално известната комисия на сенатора Маккарти за разследване на антиамериканската дейност. Този път се установява в Ирландия и през 1964 г. става официално гражданин на тази държава.
Но преди това прави поредния си превъзходен филм, озаглавен „Мулен руж“ (1952), който  е посветен на живота на знаменития френски художник Тулуз-Лотрек и пресъздава в ярки краски атмосферата на Париж и по-специално на Монмартър от края на 20 век. 
Филмът му „Да победиш дявола“ (1953) с Хъмфри Богарт, Джина Лолобриджида и Дженифър Джоунс пък пародира тънко гангстерското кино, екранните образи на Богарт и други традиционни за Хюстън теми. 
Моби Дик“ (1956) e поредният му класически приключенски филм, който поразява с невероятната си финална сцена, заснета технически виртуозно за онова време.
Сред следващите творби на Хюстън се откроява драмата му „Непригодните“ (The Misfits, 1961), заснета по сценарий на Артър Милър с Мерилин Монро, Кларк Гейбъл и Монтгомери Клифт в главните роли. Последният се превъплъщава в образа на бащата на психоанализата Зигмунд Фройд и в биографичната драма на Хюстън „Фройд“ (Freud: The Secret Passion), излязла по екраните през 1962 г. 
Джон Хюстън опитва силите си и в уестърна, но „Животът и времената на съдията Рой Бийн" (1972) e съвсем необичайна трактовка на този жанр, която се откроява с превъзходната игра на Пол Нюман в главната роля.
Шон Конъри, Майкъл Кейн и Кристъфър Плъмър пък дават най-доброто от себе си в поредния му приключенски филм, озаглавен „Човекът, който искаше да бъде крал“ (The Man Who Would Be King, 1975). Тази чудесна киноадаптация на известния разказ от Ръдиард Киплинг, разказва историята на Даниел Дравот и Пийчи Карнахан, двама бивши войници в Индия, по времето на британското владичество. Те решават, че страната е прекалено малка за тях и се запътват към Кафиристан с цел да станат ... крале.
От всички жанрове, а Хюстън е снимал най-разнородни филми, не му се удават само мюзикълите. Опитът му в тази сфера е скъпоструващата продукция „Ани“ (Annie, 1982), която се проваля и едва възвръща изразходваните $50 млн.

Джон Хюстън изпълнява малки роли в много от своите филми, но също и в още двайсетина филма на други режисьори - има общо 54 участия като актьор в киното. Още приживе се превръща в режисьор, смятан за „жива легенда на Холивуд“ и в истински некоронован крал на „черния филм“. Не случайно Роман Полански му поверява в шедьовъра си „Китайски квартал“ (1974), заснет в стилистиката на "filп noir", ролята на отблъскващия бос на престъпен синдикат, олицетворяващ най-чудовищното зло, което можем да си представим.
През 1975 г. холивудската компания „МGМ“ предлага на Хюстън да възстанови авторския вариант на „Аления знак на доблестта“. А за 200-годишнината на САЩ през 1977 г. именно на него възлагат заснемането на юбилейния документален филм „Независимост“.
И макар някои от последните му работи като режисьор да не са особено сполучливи, големият майстор приключва достойно невероятната си кариера със следните три превъзходни филма: драмата „Под вулкана“ (1984), ганстерската пародия „Честта на фамилията Прици“ (1985) и поетичната екранизация по разкази на Джеймс Джойс „Мъртвите“ (The Dead,1987). 
На кинофестивала в Кан през 1984 г. където е показан премиерно „Под вулкана“, той получава специален приз от журито за изключителния си принос в световното кино. През следващата година на кинофестивала във Венеция Хюстън е удостоен отново с почетна награда за творчеството си. А няколко месеца по-рано дъщеря му Анжелика получава „Оскар“ за най-добро изпълнение на поддържаща роля в "Честта на фамилията Прици". По този начин тя става третата от семейство Хюстън след дядо си и баща си, спечелила най-престижната американска филмова награда.
Преди да си отиде от този свят Джон Хюстън участва като сценарист и изпълнителен продуцент в работата над филма „Мистър Норт“ – екранизация на романа на Торнтън Уайлдър „Теофил Норт“. Филмът е режисиран от по-малкия му син Дани Хюстън и излиза през 1988 г.
Джон Хюстън притежава приживе три къщи — една в САЩ (в околностите на Лос Анджелис), една в Ирландия и още една в Мексико. Жени се пет пъти и пет пъти се развежда, има множество любовни авантюри, увлича се по пиенето, картите, конните състезания, бикоборството, риболова и дори притежавал разрешително за пилот на самолет. Пътешества по целия свят, занимава се сериозно и с коллекциониране на изкуство, което според неговото признание му е било по-интересно от киното. 
Баща е на четири деца: Тони и Анжелика от четвъртата си съпруга Енрика, извънбрачен син (Дани) от Зои Салис и една дъщеря на име Алегра (тя е дете на Енрика от друг мъж, но след нейната смърт в автомобилна катастрофа, Хюстън я признава за своя дъщеря). 

Джон Хюстън умира на 28 август 1987 г. в Мидълтаун, Род Айлънд САЩ.

 



Коментари (0)


     

 

    
    КИНОТО НА ПРЕХОДА – ВЧЕРА И ДНЕС
    (видео подкаст)