Тези дни големият български актьор Джоко Росич (Джордже Мирко Росич) навърши 81 години. Роден е на 29 февруари 1932 г. в Крупан, Кралство Югославия. Майка му е българка, а баща му - сърбин. Въпреки напредналата си възраст продължава да се снима в киното. За последно го гледахме на голям екран в „Пъзел” на Иво Стайков.  Участва и в новия бг сериал „Отплата“.

Джоко Росич е сред малцината актьори в наше време, които могат да се похвалят с успешна кариера в различни национални кинематографии. Този текст е част от разговора ми с него в тази връзка, проведен по време на кинофестивала „Любовта е лудост” във Варна през 2010 г. Тогава той бе удостоен с почетно отличие за цялостното си творчество, а няколко месеца по-рано стана първият чужденец със специална награда за огромния си принос към унгарското кино. 
Успешното участие на Джоко Росич не само в унгарски, но и в немалко югославски, германски и италиански продукции, го превръща в една от рядко срещаните международни кинозвезди, колкото и да не му харесва тази дума. 
Независимо, че все пак се е снимал повече у нас, отколкото в Унгария, Джоко Росич смята, че

В УНГАРСКОТО КИНО ОСТАВЯ ПО-ЗНАЧИМА СЛЕДА

„Там съм изиграл големите си роли, всъщност, – уточнява той. - Нашата публика не ме познава в истинската ми светлина, защото не е гледала много от филмите, в които съм се снимал – най-вече унгарските.” 
Джоко много държи на ролята си в един филм на Дьорд Сьомаш, който се казва „Лоши хора” (Rosszemberek, 1978). За съжаление, не е показван у нас. Както и „Страст” на Дьорд Фехер, за който получава награда за най-добър актьор на 29-ия фестивал на унгарския филм през 1998г. Тогава е представен още един филм с негово участие – „Законът на циганите” (Cigánytörvény, 1997) и в дипломата, която му връчват, изрично е отбелязано, че го награждават за ролите му и в двата филма.
Първият унгарец, под чиято режисура Джоко играе, е Ференц Кардош. Снима се в четири негови филма. Дьорд Сьомаш го кани три пъти – най-напред за режисьорския си дебют в игралното кино - „Под краката им свири вятърът” (Talpuk alatt fütyül a szél, 1976). 
„След края на снимките каза пред всички, сочейки към мен: Ако не беше този човек, едва ли щях да направя този филм”, спомня си Джоко. Тази оценка му вдъхва увереност, че е на мястото си като актьор. 
После участва и в „Унгарска рапсодия” (Magyar rapszódia, 1979) на най-известния унгарски режисьор Миклош Янчо, а също и в два филма на Марта Месарош, която пък е сред най-прочутите жени не само в унгарското, но и в световното кино. Има и малка роля в шедьовъра на Бела Тар „Werckmeister Harmonies“ от 2000 г. 
На въпроса ми какви филми обича и дали не е по-привързан към старото кино, Джоко отговаря просто: „Обичам доброто кино, независимо от това дали е старо или ново. Има великолепни стари филми, както и много добри съвременни. Не може човек просто да отсече – обичам това, а всичко останало не струва. Вярно е, че имам слабост към руското кино, което може би се дължи на факта, че младостта ми е свързана с него. Разбира се, тогава имаше и много лоши съветски филми, които просто са се изличили от паметта ми. Но няма да забравя един страхотен филм, казваше се „Дъга”. Гледал съм го май 7 пъти… 
Започнах да гледам кино съвсем малък - още като дете по времето на монархията в Югославия. Израснах в учителско семейство в град Крупан, намиращ се недалече от река Дрина на границата между Сърбия и Босна. Тогава учителите не се застояваха на едно място. На моите родители им се наложи да работят в едно малко градче близо до унгарската граница, където повечето от местните хора бяха унгарци. Ходил съм на училище с унгарски деца, играли сме заедно и съм попил аромата на унгарското, на тяхната кухня, начина им на обличане и пр. И впоследствие, когато се снимах в унгарски филми, не ми беше чужда тази култура, лесно се потапях в нейната атмосфера и влизах в кожата на героите, които играех.”

КАТО ДЕТЕ ГЛЕДА САМО УЕСТЪРНИ

„Баща ми държеше той да ни купува – на мен и на брат ми - предварително билети за кино. Никога не ни е давал пари на ръка. Впоследствие, когато самият аз станах баща, разбрах защо го е правил. Просто е искал да контролира възпитанието ни, купувайки ни билети предимно за уестърни. Искаше да е спокоен за това, какво ще гледаме. Защото в уестърните доброто и злото са рязко разграничени.Детето не трябва да гадае, а просто се учи да бъде честен, почтен, всеотдаен човек, да държи на приятелите си… 
Може би затова впоследствие толкова много обичах да играя роли на герои от уестърни или най-малкото такива персонажи, които са близки по дух до тях.”

Джоко Росич твърди, че още помни кога е гледал първия филм в живота си: „Трябва да е било през 1936 в моето родно градче, в което още нямаше електричество – споделя той. - Дойде едно пътуващо кино и в местния ресторант с гръмкото име „Европа” бяха опънали едно платно и прожектираха ням филм, който се казваше „Михаил Строгов”. Не си спомням подробности, но сцената на ослепяването с нагорещена сабя просто се е врязала в паметта ми.”  Въпреки страстта си към киното, той обаче не е мечтал да става актьор. 
„Когато идваха гости у дома, най-често ме питаха какъв искам да стана, а аз отговарях - журналист. Такъв и станах след време. Но преди това завърших икономика, след което работих 17 години в Българското радио. Не съм следвал определена стратегия в живота си. Нещата просто ми се случваха. Случи се да започна в радиото, защото имам характерен глас, случи се да попадна и в киното, защото на близък приятел, който беше режисьор, му потрябва човек като мен. 
През първите няколко години се опитвах да съчетавам участията си във филми с работата в редакцията, защото бях убеден, че първо съм журналист.” 
По времето на социализма унгарското кино си бе извоювало повече свобода от нашето, поради което успяваше да каже много неща, което просто бе невъзможно в българските филми. Една от причините за това, според Джоко, е взаимната подкрепа между тамошните кинотворци. 
„Те са много единни, за разлика от нашите – казва той. - Там например по време на снимки идват много приятели на режисьорите, на драматурзите, на актьорите, които наблюдават процеса на работа и след снимачния ден обсъждат надълго и нашироко какво и как е направено. Стига се до остри спорове, в които често изкристализират много нови идеи... Последният унгарски филм, в който участвах е „Прима примавера” (2009) на Янош Еделени с нашата Весела Казакова в главната роля. Снимам се и в дипломния филм на Милен Ангелов, който завършва кинорежисура в Москва. Играя Моканина от „По жицата” на Йовков.”
Според Джоко Росич киното върви с държавата си. Няма как в страна, която е изпаднала в дълбока криза, да се произвеждат перфектни филми. 
„Но в Унгария, дори и в най-тежките за киното им моменти, се правеха по 8-9 филма годишно, а тук производството просто спря за две-три години. Това си е истинска катастрофа, след която е адски трудно да се изправиш. Слава богу, съвземането и у нас е факт. Напоследък излязоха чудесни български филми, което е подвиг за нашите условия. Много ми хареса например филма на Ивайло Христов „Стъпки в пясъка”, който гледах тук във Варна.”

САМОРОДЕН ТАЛАНТ БЕЗ АКТЬОРСКО ОБРАЗОВАНИЕ

Макар и никога да не е изучавал актьорско майсторство, Джоко наблюдавал много внимателно как се справят другите и се опитвал да усвоява онова, което му харесва.„Първият от когото съм се учил бе Коста Цонев – казва той. – Впечатляваше ме например начинът, по който гледа, този особен поглед, който в едър план въздейства много силно. Но най-много неща за актьорската професия съм научил от Омар Шариф. Запознахме се по време на снимките на един френски филм у нас. Останах поразен от огромната му отдаденост на работата. Веднъж ми каза, че е голям егоист. Не разбрах какво има предвид и той обясни, че тъй като е силно заинтересуван винаги да играе в добри филми, просто прави всичко, което е по силите му, за да могат те наистина да станат добри. Това е най-големият урок, който съм научил от него”, споделя Джоко. 
„Никога не съм си поставял за цел да играя точно определени роли – продължава той. – Но в киното е така – поканят ли те, играеш. Разбира се, при едно условие - ролята трябва да ми допада. Случвало се е да отказвам предложения, колкото и примамливи да са били.” Джоко Росич е от актьорите, които обичат да интерпретират по своему образите, в които се превъплъщават, поради което често спори с режисьорите. „Но попадна ли на такива, които са отворени за чуждото мнение, нещата са се получавали. Разбира се, аз също се опитвам да не бъда глух за верните напътствия.” 
Впрочем Джоко, който винаги е бил много самокритичен, почти не си спомня своя роля, от която да е останал напълно удовлетворен. С изключение може би само на една – тази на стария сицилиански аристократ от филма „Мария Венера”, представен на 15-ия фестивал „Любовта е лудост” във Варна през 2007г. В него играе дядото на главната героиня (актрисата Оливия Маняни, която е внучка на легендарната Ана Маняни). Режисьорът е Бепе Чино, който посети отново Варна в качеството на председател на журито на „Любовта е лудост“ преди 4 години. 
„Видяхме се и той ми разказа за два нови проекта, уверявайки ме, че ще има роли за мен и в двата”, споделя с усмивка Джоко.
Източник: Моето интервю с Джоко Росич във в. "ТВ Сага" от 14 октомври 2010 г.