Фанфан Лалето

• 
• Add new коментар

Бъдещата кинозвезда се появява на белия свят в семейството на беден дърводелец от Субиако, малко градче на 80 км от Рим. Мизерията на предвоенните години и разрухата след тях оставя неизгладим отпечатък върху характера на Луиджина (нейното истинско име!), която от бедна и неизвестна девойка само за няколко години става световно известна. Неслучайно след време озаглавява автобиографичната си книга „Моето чудесно приключение“. Историята на киното помни, естествено, и много други бедни момичета, сравнявани с Пепеляшка, заради вълшебното им преобразяване в истински кралици на екрана. Но те обикновено дължат това на Негово величество случая или на нечия височайша мъжка протекция. При Лолобриджида има по малко и от тези неща, но възходът й е преди всичко съпътстван от безспорен талант.
Надарена с артистични заложби, Джина от малка мечтае да стане скулптор или оперна певица. Спестява си пари за Академията по изкуствата, рисувайки карикатури и портрети, които продава направо на улицата или на различни издания. По същото време трите й сестри припечелват като статистки в киното. Но Джина, която се възприема като човек на изкуството, гледа отвисоко на това. Едва склонява да се запише за конкурса „Мис Рим“, в който се класира втора, осигурявайки си участие и в надпреварата за „Мис Италия“, в която заема третото място.

Продуцентите я забелязват и започва да се появява в епизодични филмови роли. Попада и в полезрението на ексцентричния американски милиардер Хауърд Хюз, който е сред най-влиятелните холивудски магнати по онова време. Опитвайки се да я спечели за себе си, той й предлага 7-годишен контракт. Но неизвестната италианка устоява на изкушението и се прибира в Италия, шокирайки не само Холивуд, но и своите сънародници, които не могат да си обяснят постъпката й.
„В киното трябва да показваш сърцето, а не бюста си“, - отговаря тя на журналистическите въпроси.
И макар че много от филмите й все пак залагат на външните й данни, тя винаги се опитва да вдъхне на персонажите си нещо от своята дълбоко чувствена природа.
В края на 40-те малцина биха могли да предположат, че много скоро своенравната италианка ще се завърне триумфално в Холивуд, за да се снима с великия Хъмфри Богарт под режисурата на Джон Хюстън в „Да победиш дявола“, (1953).

Междувременно в своята родина Джина се запознава със словенския доктор Милко Скофич и през 1949 г. двамата сключват брак. През следващите две-три години успява да се снима в над десет филма, превръщайки се много бързо в любимка на италианската публика. Първата й запомняща се главна роля е във филма на Карло Лидзани „Внимание, бандити!“ (1951).
Но нейната звездна година е 1952-а, когато излизат „Красавиците на нощта“ и „Фанфан Лалето“, в които партнира на Жерар Филип. Удивително е, че младата актриса не позволява на тогавашния идол на европейското кино да я засенчи. Във „Фанфан Лалето“ тя проявява огромния си темперамент на характерна актриса, чието непокорство и остър език прилягат чудесно за роли на момичета от народа.
Именно чрез образите на обикновени италианки във филми като „Провинциалистката“ (1953) и „Римлянката“ (1954), Джина Лолобриджида разкрива най-пълно артичния си талант. Благодарение на тези два филма, а също и на „Хляб, любов и фантазия“ (1953) и „Хляб, любов и ревност“ (1954), в които отново е селска девойка от италианския Юг, тя се превръща в една от най-полулярните световни кинозвезди. За участието си в дилогията на Луиджи Коменчини получава наградата „Сребърна лента“, но най-изненадващо отказва да се снима в подготвяното ново продължение. „Тарзан, синът на Тарзан, бабата на Тарзан — това може да продължава до безкрайност“, заявява саркастично тя.
Но нейният основателен бунт не е съобразен с възможностите на киното от средата на миналия век, което не може да й предложи кой знае колко възможности за пълноценна изява.
Филми като „Парижката света Богородица“ и „Красива, но опасна“ само укрепват амплоато й на фатална красавица. Не само в родната Италия, но и в чужбина (основно във Франция и САЩ) Джина е принудена да се снима предимно в комерсиални, псевдоисторически продукции, експлоатиращи звездния й имидж, като „Соломон и Савската царица“ (1959), „Имперската Венера“ (1962) и др.
Единственото изключение е филмът на Ренато Кастелани „Бурно море“ (1963), разказващ за трудния живот на моряците, в който Лолобриджида изпълнява отрицателна роля на безскрупулна съдържателка на малък малък моряшки хотел.

Звездното господство на италианката продължава по-малко от две десетилетия. Още към края на 60-те години тя практически спира да се снима, отвратена от стандартните сценарии, които й предлагат. „Бих предпочела филмите на неизвестни режисьори, които се стремят да казват от екрана истината“, заявява тя.

В средата на 70-те години Джина Лолобриджида се отдава на новата си страст фотографията, успявайки да направи фотосесии със знаменитости като Пол Нюман, Салвадор Дали, Ела Фицджералд и др. Истинска фурор предизвиква ексклузивният й репортаж с Фидел Кастро от документалния филм за Куба, режисиран от самата нея през 1975 г. Параллелно реализира и своята отдавнашна мечта – да вае скулптури. Изявява се още като консултант в голяма козметична компания и дори опитва да влезе в политиката, кандидатирайки се за депутат в Европейския парламент.
Междувременно се развежда със съпруга си, който загива няколко години по-късно в автомобилна катастрофа.

От началото на 70-те години до днес Лолобриджида повече никога не се разделя със свободата си. Наплашена от съдбата на Мерилин Монро, тя не позволява на нито един мъж да завладее напълно сърцето й. Но има и нещо друго, което научаваме от нея самата: „Сред многото знаменити мъже, които са ме обичали, нито един не пожела да се ожени за мен. Защото мъжете ценят най-много в жените не красотата, а покорността и смирението – нещо, което аз не бих им предложила“, заявява Лолобриджида.
От брака си с Милко Скофич има само един син, роден през 1957 г., който впоследствие става икономист. „Майка ми винаги се е отличавала със суровия си характер“, - спомня си той с горчивина за детските си години, през които прочутата актриса няма много време за него.

Джина Лолобриджида е на 84 години, но възрастта не е успяла да заличи необикновената й красота. Бившата звезда продължава да живее в разкошната си вила край Рим, отдадена на любимите си занимания с фотография, скулптура и музика.
„Хората се състаряват, когато не знаят на какво да се посветят“, – убедена е тя. И макар че от доста време и официално е баба (през 1992 г. се ражда внукът й Димитри), тя се надява на още дълъг и пълноценен живот. Вероятно с пълно основание, защото нейната леля е най-старата италианка, починала на 113 години.

Източник: моята статия за Джина Лолобриджида във в. "ТВ Сага" от 07.07.2011