Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

ДЖИНА ЛОЛОБРИДЖИДА - ИТАЛИАНСКАТА ПЕПЕЛЯШКА


15.07.2017  Текст:  Красимир Кастелов

портрет

   

 

Бъдещата кинозвезда се появява на белия свят в семейството на беден дърводелец от Субиако, малко градче на 80 км от Рим. Мизерията на предвоенните години и разрухата след тях оставя неизгладим отпечатък върху характера на Луиджина (нейното истинско име!), която от бедна и неизвестна девойка само за няколко години става световно известна. Неслучайно след време озаглавява автобиографичната си книга „Моето чудесно приключение“. Историята на киното помни, естествено, и много други бедни момичета, сравнявани с Пепеляшка, заради вълшебното им преобразяване в истински кралици на екрана. Но те обикновено дължат това на Негово величество случая или на нечия височайша мъжка протекция. При Лолобриджида има по малко и от тези неща, но възходът й е преди всичко съпътстван от безспорен талант.
Надарена с артистични заложби, Джина от малка мечтае да стане скулптор или оперна певица. Спестява си пари за Академията по изкуствата, рисувайки карикатури и портрети, които продава направо на улицата или на различни издания. По същото време трите ѝ сестри припечелват като статистки в киното. Но Джина, която се възприема като човек на изкуството, гледа отвисоко на това. Едва склонява да се запише за конкурса „Мис Рим“, в който се класира втора, осигурявайки си участие и в надпреварата за „Мис Италия“, в която заема третото място.

Продуцентите я забелязват и започва да се появява в епизодични филмови роли. Попада и в полезрението на ексцентричния американски милиардер Хауърд Хюз, който е сред най-влиятелните холивудски магнати по онова време. Опитвайки се да я спечели за себе си, той й предлага 7-годишен контракт. Но неизвестната италианка устоява на изкушението и се прибира в Италия, шокирайки не само Холивуд, но и своите сънародници, които не могат да си обяснят постъпката й. 
В киното трябва да показваш сърцето, а не бюста си“, - отговаря тя на журналистическите въпроси. 
И макар че много от филмите й все пак залагат на външните й данни, тя винаги се опитва да вдъхне на персонажите си нещо от своята дълбоко чувствена природа.
В края на 40-те малцина биха могли да предположат, че много скоро своенравната италианка ще се завърне триумфално в Холивуд, за да се снима с великия Хъмфри Богарт под режисурата на Джон Хюстън в „Да победиш дявола“, (1953).

Междувременно в своята родина Джина се запознава със словенския доктор Милко Скофич и през 1949 г. двамата сключват брак. През следващите две-три години успява да се снима в над десет филма, превръщайки се много бързо в любимка на италианската публика. Първата й запомняща се главна роля е във филма на Карло Лидзани „Внимание, бандити!“ (1951). 
Но нейната звездна година е 1952-а, когато излизат „Красавиците на нощта“ и „Фанфан Лалето“, в които партнира на Жерар Филип. Удивително е, че младата актриса не позволява на тогавашния идол на европейското кино да я засенчи. Във „Фанфан Лалето“ тя проявява огромния си темперамент на характерна актриса, чието непокорство и остър език прилягат чудесно за роли на момичета от народа. 
Именно чрез образите на обикновени италианки във филми като „Провинциалистката“ (1953) и „Римлянката“ (1954), Джина Лолобриджида разкрива най-пълно артистичния си талант. Благодарение на тези два филма, а също и на „Хляб, любов и фантазия“ (1953) и „Хляб, любов и ревност“ (1954), в които отново играе селска девойка от италианския Юг, тя се превръща в една от най-полулярните световни кинозвезди. За участието си в тази дилогия на Луиджи Коменчини получава наградата „Сребърна лента“, но най-изненадващо отказва да се снима в подготвяното ново продължение. „Тарзан, синът на Тарзан, бабата на Тарзан — това може да продължава до безкрайност“, заявява саркастично тя.
Но нейният основателен бунт не е съобразен с възможностите на киното от средата на миналия век, което не може да ѝ предложи кой знае колко възможности за пълноценна изява. 
Филми като „Парижката света Богородица“ (Notre-Damе de Paris, 1956) и „Красотата на Иполита“ (La bellezza d'Ippolita, 1962) само укрепват амплоато ѝ на фатална красавица. Не само в родната Италия, но и в чужбина (основно във Франция и САЩ) Джина е принудена да се снима предимно в комерсиални, псевдоисторически продукции, експлоатиращи звездния й имидж, като „Соломон и Савската царица“ (1959), „Имперската Венера“ (1962) и др. 
Единственото изключение е филмът на Ренато Кастелани „Бурно море“ (1963), разказващ за трудния живот на моряците, в който Лолобриджида изпълнява отрицателна роля на безскрупулна съдържателка на малък малък моряшки хотел.

Звездното господство на италианката продължава по-малко от две десетилетия. Още към края на 60-те години тя практически спира да се снима, отвратена от стандартните сценарии, които ѝ предлагат. „Бих предпочела филмите на неизвестни режисьори, които се стремят да казват