Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

ДЖАФАР ПАНАХИ НАНАСЯ ОТВЕТЕН УДАР


15.02.2015  Текст:  Антон Долин

РЕЦЕНЗИЯ

   

Поредното признание за киното на големия ирански режисьор Джафар Панахи е повод да поговорим не само за новия му филм, заснет въпреки съдебната забрана да упражнява професията си в своята родина, но и за цялото му досегашно творчество, което е пример не само за гражданска смелост, но и за рядка изобретателност и новаторство, разширяващи до безкрайност хоризонтите на съвременното киноизкуство.
За целта „Другото кино“ предлага в превод текста на известния руски кинокритик Антон Долин, публикуван на сайта
vozduh.afisha.ru веднага след премиерната прожекция на „Такси“, отличен впоследствие със „Златна мечка“ - най-голямото отличие на 65-ия Берлински кинофестивал.

Филмът, отличен с най-голямото фестивално отличие, се казва „Такси“ и цялото му действие протича именно в едно техеранско такси. Заснет е с няколко непрофесионални камери. И когато на седмата минута от прожекцията се появява в едър план лицето на таксиметровия шофьор, във фестивалната зала в Берлин се чуват одобрителен смях и аплодисменти. „Аз Ви познах, Вие сте Джафар Панахи!“, — казва на шофьора неговият клиент. Повечето присъстващи на прожекцията от конкурсната програма на Берлинале също го разпознават, което е и причина за спонтанните им реакции. А и едва ли би могло да бъде иначе, след като най-политизираният кинофестивал на света вече е награждавал знаменития ирански режисьор за неговия филм „Засада“. А и като се почне от 2010 година до днес организаторите на Берлинале не спират да пишат петиции и да канят Панахи в журито, оставяйки ежегодно за него празен стол в знак на протест срещу политическото съдебно дело, на което той става жертва в родината си.
Както е известно, присъдата от 6 години затвор бе заменена с домашен арест при сравнително либерални условия, но със забраната да снима кино, да пише сценарии и да дава интервюта в продължение на цели 20 години.
Панахи обаче намира начини да работи дори и при тези обстоятелства: „Такси“ е третият му филм след „Това не е филм“ (изнесен тайно на флашка от Иран и представен в Кан през 2011 г.) и „Спуснати завеси“ (спечелил награда за най-добър сценарий на Берлинале през 2013 г.). Първата от тези забранени кинотворби е заснета изцяло в дома на режисьора, втората – в неговата вила на брега но морето, което може да се види през прозорците й. 
Но този път Панахи си е позволил нещо още по-дръзко - да излезе на улиците на Техеран и да седне зад волана на лека кола, превъплъщавайки се в таксиметров шофьор. Няма съмнение, че режисьорът и властите в Иран си играят опасна — впрочем, само за едната страна — игра: ще ме затворят или не, ще ме амнистират или ще ме накажат още по-жестоко? Но може би никой в Иран не желае повторение на международния скандал със съдебното дело срещу Панахи и затова засега няма ответни реакции на поведението на непокорния дисидент. А може би и защото неговите камерни и напълно разговорни филми, заснети практически без никакъв бюджет, освен показването им на някои фестивали, едва ли ще стигнат до широката публика по света и в никакъв случай, разбира се, няма да бъдат допуснати в родината на режисьора.
Уви, сметките на иранските власти навярно са верни, защото предубеждението към киното на тази страна сред масовата публика си остава, независимо от многобройните му фестивални отличия през последните две десетилетия и независимо дори от неанглоезичния „Оскар“, спечелен от превъзходния филм „Раздяла“ на Асгар Фархади, смятащ себе си за ученик на Панахи.
И дори днес, когато името на този режисьор и историята с неговото репресиране в Иран са вече известни на мнозина, филмите му, за огромно съжаление, си остават на практика непознати на широката аудитория.
„Такси“ е осмият му пълнометражен филм, но и той най-вероятно ще бъде гледан от малцина. Не е толкова просто да се обясни на хората, че заслугите на Панахи не са свързани само с неговото безстрашно противопоставяне на политическата система в неговата родина, с борбата, която води срещу лицемерието, репресивното законодателство, бедността и несправедливостта. Нужно е да се разбере и още нещо – а именно, че всеки филм на Джафар Панахи е може би малка, но все пак революция в областта на киноизкуството.
В дебютния си филм „Белият балон“ (1995, „Златна камера“ в Кан) и в следващия „Огледало“ (1997, „Златен леопард“ в Локарно) под формата на детско кино за приключенията на малки момичета в мегаполиса той изследва границите на етически допустимото в киното, разрушавайки четвъртата стена, въвличайки в интерактивна игра зрителите.
В „Кръгът“ (2000, „Златен лъв“ във Венеция), който формално е нещо като алманах за правата на жените в днешен Иран, експериментира с наративните структури, превключвайки вниманието от един сюжет на друг толкова виртуозно, както не е и сънувал дори Тарантино.
В „Алено злато“ (2003, награда на журито на програма „Особен поглед“ в Кан) превръща жанровата рамка на „филм за грабеж“ в социална парабола.
В „Засада“ (2006, „Сребърна мечка“ в Берлин) не по-малко изобретателно трансформира един спортен по същество филм, извеждайки неговите герои — по-точно, героини, които се опитват преоблечени като момчета да проникнат на футболен мач - нещо, което в Иран е забранено за жени. Но полицията ги залавя буквално извън игралното поле, т.е. „в засада“.
Накратко, Панахи е един от главните кинорежисьори на XXI век. Обезоръжаващата простота и откровенност на неговите последни филми, които по понятни причини не са толкова съвършени, прави още по-очевидни базисните компоненти, превърнали го в играч от първа режисьорска лига: откровеност на границата на изповедалността, безпрецедентна смелост, чувство за хумор и в най-критичните моменти и още — болка за смачканите съдби на онези, които не са имали възможността да работят в публичната сфера. Апогеят на всички тези фирмени качества на филмите с марка „Панахи“ е достигнат в „Такси“, който ни подтиква да си спомним за това как критиците отначало малко непохватно наричаха Панахи неонеореалист.
И така, режисьорът-шофьор, поел мним обет за пълна ненамеса в действието: на практика наблюдава внимателно случващото се около него и само се прави на безпристрастен. Той се опитва да пази мълчание, докато слуша диалога на двама клиенти – „временно безработен“ мъж, който не спира да повтаря, че дори и дребните крадци трябва да бъдат публично екзекутирани за назидание, а жената - учителка, е поразена от лекотата, с която човек е готов да подпише макар и въображаеми, но все пак смъртни присъди. Впоследствие теоретичната дискусия е изместена от малки, но истински драми, в които самият Панахи е въвлечен, въпреки волята му. Например, в таксито довличат тежко пострадал в катастрофа, а до него сяда ридаещата му съпруга. Раненият с последни сили записва на мобилния си телефон завещание, за да може домът и парите им да останат на нея, а не на двамата му братя. А след малко настъпва истинска комедия на абсурда — на задната седалка се настаняват две жени, които носят аквариум, в който се мятат две златни рибки. Жените се притесняват, че ако не успеят да ги пуснат точно по пладне в някакъв свещен извор,самите те може да се простят с живота си.
Панахи взима от училище малката си племенница — уверена в себе си и непоносимо приказлива, която напомня на героините от първите му два „киноромана на възпитанието“. А после среща свой бивш съсед и действието внезапно превключва на криминална вълна. Защото този представителен мъж в костюм и вратовръзка, който кара хубава чуждестранна кола, разказва как не му стигнала смелост да издаде крадците, които го ограбили: той ги разпознал, но след като видял по новините поредната публична екзекуция, решил да им подари откраднатото.
И от социалното — към чисто политическото: качвайки в таксито своя отдавнашна позната - известен адвокат-правозащитник, Панахи научава, че нейните колеги от адвокатската колегия на Иран са я лишили от правото й на юридическа практика за три години.
В този лек, въздушен, ненатрапчив, безкрайно прост филм се съдържа потенциал за най-малко още десет филма. Мъчително е да усещаш как на Панахи не му достигат възможности да снима пълноценно кино, привличайки в опасното си начинание своите постоянни съратници: впрочем „Такси“ завършва без финални титри — режисьорът специално уточнява, че не би искал да навреди на хората, които са рискували да участват в снимките на филма. Любовта към киноизкуството на този режисьор е онази ирационална, зареждаща творбите му съзидателна сила, която го заставя да нарушава присъдата си  за домашен арест. Тя извира от всяка сцена, като се почне от комичния сюжет с джудже, търгуващо с пиратски DVD-та („Г-н Панахи, аз Ви познах, Вие си купихте от мен веднъж „Имало едно време в Анадола“ и „Полунощ в Париж! Хайде да работим заедно!“) и се стигне до епизода с репетициите за сватба пред камерата на нает оператор. Както във филмите на модния жанр foundfootage, който, съзнателно или не, имитира Панахи, — целият свят се е превърнал в снимачна площадка, на която всеки сам си е и актьор и режисьор. В тях всяка честна реплика и всеки правдив кадър тежат повече от злато. Впрочем, други във филмите на Панахи няма.
Племенницата на режисьора му разказва, че има за домашно да заснеме собствен филм, с който може да участва в училищен конкурс. Но е длъжна да съблюдава следните правила: само ислямски имена, никакво насилие, хепи енд, да избягва всякаква „чернуха“… „Чичо, а какво е това чернуха?“ — пита момичето. И той се мъчи да й отговори: това е както в живота, но трябва задължително да завърши благополучно. „Но нали тогава няма да се получи както в живота?“ — резонно отговаря начинаещата режисьорка.
Да, ако за европейските зрители „Такси“ е типична фестивална екзотика, то със сигурност за нас това кино е почти документално, узнаваемо в повечето от най-специфичните си детайли. Въпреки че, дори и да му дадат главната награда, руските разпространители пак няма да го купят. Впрочем, може да се утешим с това, че и в Иран също няма да го покажат. А и можем да кажем, че вече сме настигнали Иран поне в едно нещо: ние също си имаме свой режисьор-политически затворник - Олег Сенцов. А дори и в нещо май сме ги надминали, защото е трудно да си представим, че той би могъл да заснеме в Лефортово (където е затворен - бел. моя) собствен филм и да успее да го предаде за участие в Берлинале.
 

 

 



Коментари (0)


Коментари

Публикувай нов коментар

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Анти-спам
Image CAPTCHA
Въведете символите (слято), показани на картинката.

     



 

Други



 

Подобни публикации

  

ФИЛМ НА ФОКУС


    

Брошура

Запишете се за нашия ежемесечен Newsletter!

Разпространи съдържание