фаворитите в конкурсната програма

• 
• Add new коментар

Ден преди връчването на наградите на 61-ия Берлински кинофестивал, някои от критиците вече не крият своите предпочитания. Според Андрей Плахов например, два филма са с най-големи шансове – иранският „Надер и Симин, развод“ ( Nader And Simin, A Separation) и унгарският „Торинският кон“ (The Turin Horse).
Създателят на първия от тях Ашгар Фархади, спечели по-миналата година на Берлинале „Сребърна мечка“ за режисура с филма си „Историята на Ели“, който гледахме в рамките на проведения от 20 януари до 17 февруари Трети фестивал „Цветята на Корана“.
В своята кореспонденция за руското издание „Коммерсантъ“ Андрей Плахов анализира задълбочено новата творба на Фархади, намомняща му със своето морално безпокойство за „великите традиции на европейското кино — притчите на Бресон и Кешловски (а със съспенса си и за Хичкок), но без да се откъсва нито за миг от иранската почва“.
Ашгар Фархади - смята той - е успял да покаже великолепно атмосферата в учрежденията на иранската юриспруденция, където бюрократичната казуистика е доведена до абсурд и всеки член на обществото, управлявано по законите на Шериата, може да бъде застигнат от сурово наказание в името на Аллах.
„Това не е вече доброто старо хуманистично иранско кино, което знаем от ранните филми на Аббас Киаростами, Мохсен Махмалбаф, Джафар Панахи – пише Плахов.
Картината на иранското общество съвсем не е идилична, а вместо митологията, на преден план е изведена жестоката реалност. Хуманистичният патос обаче, не само че не е изчезнал, а е издигнат на по-високо интелектуално равнище, сливайки се със социалната критика.
Според Плахов, не е изключено именно на сегашното Берлинале, където се води активна кампания в подкрепа на репресирания в Иран режисьор Джафар Панахи, от чиито филми тръгва процесът на демитологизация в иранското кино, именно ирански филм да спечели „Златна мечка“.
Неговият основен съперник е друг емблематичен филм, създаден от Бела Тар, смятан за гуру на съвременното авторско кино. Той сам определя филма си „Торинският кон“ като „последен“, каквото и да означава това. За изходна точка на тази апокалиптична творба е послужила историята за полудяването на великия германски философ Фридрих Ницше. Тя се разиграва в Торино, където Ницше бил силно потресен от сцена, на която става неволен свидетел. Той вижда как един кочияш пребива жестоко своя болен кон. Бела Тар разказва тази история в текст зад кадър още в самото начало на своя изключително потискащ черно-бял филм, продължаващ два часа и половина.
Не само Плахов, но и други критици са стъписани от мрачната визия на 55-годишния унгарски режисьор, която може да бъде тълкувана по всякакви начини. Но няма съмнение, че принадлежи към малкото кинематографични бисери, които всички очакват от големите фестивали, защото не само шокират, но и убеждават в мистичната сила на седмото изкуство.
Източник: сайтът на в. "Коммерсантъ".