РЕЦЕНЗИИ

• 
• Add new коментар

Една от тези вдъхновяващи рецензии публикува Framespotting – сайтът, който обединява българските блогове за кино.

                                                         THE TREE OF LIFE (2011)
                                                                      от Нели
Никога не съм приемала Терънс Малик за велик творец. С пет филма за близо 40 години ми е трудно дори да го нарека велик режисьор. Въпреки че познавам творчеството му, никога не успях да опозная личността зад него. Смислени и визуално красиви, филмите му често будят възхищение, но никой от тях не успя да се свърже с мен на едно по-дълбоко емоционално ниво. Ето защо приех със смесени чувства трейлъра на новия му филм. Кадрите предвещаваха нещо епично, но същевременно подсказваха за нещо изкуствено и далеч не толкова лично и откровено. Грешах. В Дървото на живота Терънс Малик разголва всяко кътче от личността си. Нещо повече. Това е филм, който отразява душевността на своя създател и едновременно с това – душевността на всеки свой зрител. Личен филм, в който всеки вижда себе си.

Вероятно се намираш на стотици километри от мястото, където се развива действието. Израснал си в друго семейство, възпитан си иначе. Но гледайки това малко момче Джак, ти не спираш да виждаш себе си. Спомняш си детството си и виждаш настоящето си. Осмисляш връзката с родителите си, осмисляш живота си. Дървото на живота е филм за сътворението, съществуването, еволюцията, смъртта и вечноста. Но дълбоко под повърхността, това е филм за теб. За всеки един от нас. Филм, който отразява не живота, а зрителя.

В началото на лентата главната героиня прошепва : Има два пътя през живота – този на природата и този на милосърдието.

Пътят на природата е всичко това, което ни заобикаля – почвата под краката ни, небето над главите ни, слънцето, луната, океаните, растенията и животните. Той е див, суров, първичен. Не може да бъде обуздан и подчинен. Чрез редица експресивни образи Терънс Малик ни припомня, че пътят на природата е вечен – той започва дълго преди появата на човечеството и ще продължи след изчезването му. В красиви кадри виждаме образуването на небесните тела, зараждането на живота и еволюцията му. Виждаме всичко онова, което е извън нас. Всичко това, което през вековете сме си обяснили чрез науката и чрез нея се опитваме да подчиним. Ние също сме част от пътят на природата. Всеки път, когато се поддадем на първичните чувства и инстинкта за самосъхранение, предпочетем егоизма и жестокостта, ние избираме пътят на природата.

Пътят на милосърдието е път на нематериалното. Това са добротата, състраданието, нежността вътре в нас. Това е вярата и доверието. Близостта и любовта, себеотрицанието. Това е душата. Всеки път, когато изберем да загърбим нуждите си и физическите потребности, всеки път, когато се откажем от себе си в името на нещо друго или някого, ние следваме пътя на милосърдието. Това е път на примирението – да приемеш да бъдеш наранен, да преглътнеш обида, да загърбиш гордостта си.

Има два пътя през живота – този на природата и този на милосърдието, казва героинята, и ти трябва да избереш кой ще следваш.

Но тя греши. Не избираме един от двата пътя, по който да тръгнем. Те и двата са вътре в нас. Съществуват един през друг и един в друг, преплитат се и вечно се борят помежду си. Вървейки по пътя на милосърдието, чувстваш природата вътре в себе си и обратно – намираш милосърдие, дори когато си поел по пътя на природата. Можеш да опиташ да се бориш, както го прави майката на Джак. Можеш да потиснеш пътя на природата, но винаги ще се появява нещо, което ще те връща пак там. Неконтролируемото желание за разрушение, инстинкта да нараняваш по-слабите от теб, завистта към онези, които са по-добри от теб, съмнението в това, което вярваш, омразата към тези, които не се държат добре с теб. Тази непрестанна борба ще те наранява и ще ти носи огромна болка. Никога няма да бъдеш напълно щастлив. Можеш да спреш да се бориш и да приемеш природата си, както го прави бащата на Джак. Да бъдеш силен, да бъдеш егоист, да се погрижиш за себе си независимо всичко друго. Но ще дойде момент, в който ще се съжаляваш всичко, което си направил. По този път също никога няма да бъдеш щастлив. Отричайки едно от двете начала вътре в теб, никога няма да достигнеш вътрешен покой.

Да осъзнаеш, че има два пътя е като да откъснеш плод от Дървото на познанието. Ще разбереш, че на света има добро и зло и ще загубиш невинността си. Ще скъсаш с божественото и ще се намериш изхвърлен насред безмилостния живот. Ще се намериш изправен и пред най-красивото и пред най-грозното и всеки ден ще правиш избор, всеки ден ще се бориш със своята същност.

Да приемеш, че в теб лежат двата пътя – пътят на природата и пътят на милосърдието, да признаеш недостатъците и слабостите си, да се научиш да прощаваш, да осъзнаеш, че в теб живеят дете и възрастен, майка и баща, слаб и силен, човек и дух, това означава най-после да докоснеш Дървото на живота. Да се слееш с миналото, настоящето и бъдещето – това означава да се доближиш съвършенството, да застанеш на брега на необозримия океан на живота и да погледнеш във вечността.

Има филми, които се гледат. Има филми, които се чувстват. Има филми, които се осмислят. Дървото на живота е филм, който се изживява. Чрез съзнанието и чрез душата. Филм – фантазия. Визуална поезия. Дихание и пламък.
Източник: Framespotting