Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

ДРУГАТА ФОРМА НА БИТИЕТО


08.04.2011  Текст:  Владимир Белов Красимир Кастелов

СТАТИИ

   

15-ото юбилейно издание на София Филм Фест ще се запомни с успешното представяне на българското кино. За първи път наш филм („Подслон“) излезе победител в международния конкурс за игрално кино (първи или втори филм на режисьори от цял свят). Дебютната лента на режисьора Драгомир Шолев спечели и наградата на публиката. „Стъпки в пясъка“ на Ивайло Христов пък взе наградата за най-добър балкански филм, а „Правилата на ергенския живот“ на Тонислав Христов победи в конкурса за документално кино.

Разбира се, всяко класиране е нещо условно, особено щом става въпрос за изкуство, но наградите на 15-ия София Филм Фест ще допринесат за укрепване духа на родните кинотворци, в сегашния труден момент на ограничена държавна подкрепа.
От 4 до 13 март в София гостуваха 280 кинематографисти от целия свят, които представиха 205 филма от 53 страни. Италианската звезда Клаудия Кардинале, френският режисьор от грузински произход Отар Йоселиани и големият наш актьор Руси Чанев получиха лично наградите на София на Столичната община за своя принос в киноизкуството. Същото отличие трябваше да бъде връчено лично и на носителя на „Оскар“ Клод Льолуш, но непредвидени обстоятелства му попречиха да пристигне в София.
След церемонията по награждаването на Клаудия Кардинале на 11 март, зрителите в зала 1 на НДК гледаха реставрираната версия на „Гепардът“ с нейно участие в една от главните роли. Действието на филма, който според Мартин Скорсезе е крайъгълен камък в историята на киното, се развива през 60-те години на ХIX век. Дон Фабрицио ди Салина (превъзходно изпълнение на Бърт Ланкастър!) наблюдава с удивително самообладание как порядките на неговото време отстъпват пред настъплението на новото.
„Аз принадлежа към класа, която си отива. Нямам никакви илюзии и не се самозалъгвам — казва той. - Ние сме гепарди. А тези, които идват на наше място – хиени“.
Тенекиеният барабан“ на Фолкер Шльондорф, бе другият филм, който ни припомни за киното на големия стил, което се опитваше да улови духа на времето, разкривайки истината за преломни събития в историята.
77-годишният Отар Йоселиани сподели тревогата си за съвременното кино. Според него, младите хора, които имат глави и сърца, рядко посягат към камерата, защото то се е превърнало в най-лошото робство. А виновникът за това е Холивуд, който унифицира публиката по света, превръщайки я във враг на мислещите и оригинални филми, уточни Йоселиани.
40 години след шедьовъра „Птица безгрижна“, той разказва поредната притча за изкуството и свободата, припомняйки си времето на своята младост. Новият му филм „Шантрапа“ може да се възприеме като горчива равносметка на собствената му кинематографична кариера. Героят Нико също е режисьор, който страда от партийната цензура в родната Грузия. Прави опит да се реализира във Франция, но се сблъсква с още по-неумолимия диктат на парите. Неспособен да прави компромиси, той си остава все същият неприспособенец, който се чувства най-комфортно, когато носи старото сако на дядо си.
Филмът „Поезия“ на южнокорееца Ли Чанг-Донг („Оазис“, „Тайно слънце“ и др.), представен в рубриката „Киното днес – големите майстори“, се открои с необикновената си дълбочина и артистизъм. Неговата героиня е възрастна жена (акт. Юн Джунгий), съхранила своята външна и вътрешна красота, поради което изглежда не на място сред обкръжаващата я сивота.
Тя се грижи всеотдайно за дебилния си внук-тинейджър, припечелвайки допълнително като гледачка на парализиран мъж. Вроденият й копнеж по прекрасното я отвежда на стари години в курс по поетично майсторство. Там тя научава, че поезията не се съчинява, а извира от сърцата, отворени за красотата в света.
Но докато се опитва да изрази напиращия в нея възторг от живота, той внезапно й се разкрива откъм най-нелицеприятната си страна. Болестта на Алцхаймер заплашва да й отнеме думите, а ужасяващото откритие, че внукът ù е замесен в групово изнасилване на съученичка, довело до нейното самоубийство, подкопава вярата й в смисъла да живее.
Но тя намира сили за една на пръв поглед отчаяна постъпка, достигаща измеренията на най-висша поезия, защото запазва човешкото й достойнство.
От всичко видяно на 15-ия София Филм Фест, именно филмът на Ли Чанг Донг разкрива най-ярко трагедията на днешното време, от което си е отишла красотата, а заедно с нея - добротата и състраданието. При това го прави невероятно деликатно, без какъвто и да е патос или нравоучение, изящно и благородно, с характерните за светоусещането на Изтока стоицизъм и мистична вяра в Поезията.
Италианският филм „Четири пъти“ пък ни връща към изконната същност на киното, залагайки на чистото кинематографично наблюдение, лишено от думи и изкуствени драматургични конструкции. Героите му са стар козар, фанатично вярващ в целебната сила на праха от църквата в малко калабрийско село, стадо кози и козленце, чийто кратък живот трогва до сълзи, а също вековно дърво, превръщащо се накрая в дървени въглища, димът от които излиза през комините на къщите.
Това е една прекрасна кинопоема, уловила кръговрата на живота и диханието на земята по начин, който рядко може да се види на днешния екран, преливащ от насилие, секс и думи, думи, думи...
Режисьорът Микеланджело Фрамартино се вписва органично в актуалната вълна на „новото религиозно кино“, което в неговия случай може да бъде наречено като „неоезическо“ или даже „пантеистично“.
Подобно определение може да използваме и за новия филм на тайландския режисьор с трудното име Апичатпонг Верасетакул.
Още преди година и половина експерти от различни страни го наредиха в авангарда на киното на 21 век. Ако не беше това признание, успехът в Кан на новия му филм „Чичо Буунме си спомня своите няколко живота“ щеше да бъде истинска сензация. Все пак за мнозина този тип кино продължава да буди недоумение.
Признавам, че и аз съм един от тях, въпреки неосъзнатата си възхита от филма, чиято своеобразна поетика не разбирам. Но ми се струва, че при повторно гледане става ясно, че това не е толкова сложен език, колкото изглежда на пръв поглед.
Не случайно, мултимедийният проект, по мотиви от който е заснета тази необичайна кинотворба, се нарича „Примитив“.
Може би са прави онези, според които „Чичо Буунме...“ трябва да се възприема като вълшебна приказка за смъртта и преражданията на човешките души или просто като друга форма на битието, по думите на самия режисьор.
Дали обаче точно на този начин на разказване ще заложи киното на бъдещето? Още е рано да прогнозираме. Но без съмнение, вече е видима тенденцията, която  определят освен Апичатпонг Верасетакул и  други кинематографисти от Азия (Цай Мин-лян, Лав Диас, Рая Мартин), от Европа (Гаспар Ное, Педро Коща, Бруно Дюмон, Албер Сера), Латинска Америка (Карлос Рейгадас) и др.               
                                                                                                     Очаквайте продължение...

 

 



Коментари (0)