Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

THE DOORS - ИСТИНАТА!


01.04.2011  Текст:  Красимир Кастелов

Джони Деп

   

От 1 април в столичния Дом на киното може да се види „When You’re Strange: Филм за The Doors“. Филмът, чието оригинално заглавие в превод означава „Когато си чужд" (странен, непознат) е първият пълнометражен документален филм за една от най-загадъчните и влиятелни групи в цялата история на рок музиката, създаден благодарение на невиждани досега архивни материали от периода 1965 – 1971 г.
Филмът е представен за пръв път на 17 януари 2009 г. в рамките на фестивала „Сънданс“, който е най-големият форум на независимото кино в света. Като цяло е приет добре, но част от зрителите са подразнени от дикторския глас зад кадър, принадлежащ на самия режисьор. За щастие, Том ДиЧило се вслушва в критиките и се съгласява да преозвучи наново филма си. За диктор е поканен големият почитател на „Доорс“ Джони Деп, чийто глас придава на филма необходимия тон и мистичност на атмосферата му.
Документалните филми, посветени на музиката, винаги са ми били безкрайно интересни. Този жанр преживява истински разцвет след 1999 година, когато излиза прекрасният филм на Вим Вендерс „Буена виста сошъл клъб”. Сред най-големите майстори на това кино е Тони Палмър, който неотдавна гостува за пореден път на София Филм Фест, за да представи режисьорската версия на филма си за Ленард Коен, създаден още през 1974 г.
В рамките на предишни издания на София Филм Фест сме гледали немалко прекрасни музикални филми, сред които бих отличил „Буена виста сошъл клъб”, „Студио 54“, "Музиката на Бразилия", "Вангелис и завръщането до Итака" и др. Но дори и на техния фон творбата на Том ДиЧило „The Doors. When You're Strange“ се откроява с безспорните си достойнства.
Първото сред тях несъмнено е това, че е базирана на документален материал, въз основа на който е разказана историята за запознанството на двама студенти от кинофакултета в Калифорнийския университет, довело до нейното създаване през 1965 година.
Въпросните студенти са Рей Манзарек и Джим Морисън, които се срещат случайно на плажа. Джим споделя, че мечтае за фантастичен рок-концерт, който просто звучи в главата му и след настойчивото подканяне на своя нов приятел му изпява песента „Moonlight Drive“. Силно впечатленият Рей, който е музикант на клавирни инструменти, заявява, че няма да е зле да се опитат да създадат своя група. И тя наистина става факт, след като към тях се присъединяват китаристът Роби Кригър и барабанистът Джон Денсмор. Останалото е история, както се казва – историята на The Doors.

Изцяло изграден от архивни видеозаписи, сред които има и такива, заснети лично от самия Морисън (HWY: An American Pastoral - експериментален филм, в който той е актьор и режисьор), филмът за „Доорс“ пренася зрителя в 60-те години на миналия век, разказвайки увлекателно и обективно удивителната история на един гениален поет (и певец!) и трима невероятни музиканти - от първите им записи до монументалните концерти, от спокойните импровизации в студио, до скандалните изцепки на Джон на сцената и конфликтите с полицията.
Режисьорът Том ДиЧило първоначално афишира, че работи над филм, който ще е анти-Стоун, визирайки знаменития игрален филм „The Doors“ от 1991 година с Вал Килмър в главната роля. Неговият режисьор Оливър Стоун е упрекван в изкривяване на фактите. В този дух неведнъж се изказват и музикантите от знаменитата група Рей Манзарек и Роби Кригър, които подкрепят ДиЧило в неговия стремеж да покаже истинската история на The Doors.
„Когато гледаш филма на Оливър Стоун, оставаш поразен от играта на Вал Килмър, но разбирате ли, проблемът е в това, че сценарият е твърде тъп. Той не разкрива какъв е бил Джим, съвсем не разкрива това. Докато филмът на ДиЧило показва много по-добре как функционира неговият ум, според мен“ – твърди китаристът Роби Кригър.

Джим Морисън умира на 3 юли 1971г. едва 27-годишен. На практика той не е сред нас с 13 години повече, отколкото въобще е живял. Но музиката му и до днес радва, вълнува, вдъхновява. Джим Морисън е сред най-необикновените хора, живели в една удивителна епоха, която колкото повече се отдалечава от нас, толкова повече носталгия поражда.
Във времето на хипитата и мощните младежки протести срещу войната във Виетнам, The Doors се превръщат в най-радикалната и загадъчна група. Критиците ги наричат „черните изповедници на Великото Общество", техният фронтмен – „Дионис на съвременната култура“, а всичко, което създават – „Арто-рок“, намеквайки за „театъра на жестокостта“ на Антонен Арто, прочул се с крайните си възгледи за необходимостта от шоково въздействие върху зрителите.
Морисън не само „пише така сякаш Едгар Алън По се е пренесъл във времето на хипитата, но и живее като него – неотклонно устремен към преждевременния си печален край“. За Морисън казват още, че пее така, като че ли го екзекутират върху електрическия стол.
When You’re Strange“ проследява в най-големи детайли борбите и крайностите в поведението му, но не пренебрегва и останалите от групата, които са музиканти, чиято артистична свобода вдъхновява вече няколко поколения.
Този филм е не само любопитен, но и достоверен хронологичен поглед към историята на The Doors, от формирането им през 1965-а, първите шоута, първия албум, до смъртта на Moрисън. Всичко това е представено чрез редки архивни кадри, запечатали репетиции, множество лични моменти, а също и скандалния концерт в Маями, довел до ареста на Джим по обвинение в непристойно поведение. Филмът не ни спестява истината за неговата болезнена мания да бъде център на внимание, неговата крайна отдаденост на поезията и непрестанното люшкане в настроенията му, което е резултат не само от алкохолните злоупотреби, но и от объркаността му вследствие на фанатичното обожание на зрителите.
Всичко това е подплатено, разбира се, със звученето на безсмъртната музика на The Doors.

Ето какво разказва самият режисьор Том ДиЧило, който е сред най-талантливите представители на американското независимо кино днес: „Музиката на The Doors е рок-еквивалент на филм. Тя е изпълнена с много драма, секс, поезия и тайнственост. Предназначена е за тези, които поне веднъж в живота си са се чувствали странни и неразбрани, и са усещали студа на изолацията. В крайна сметка всички сме се чувствали така.
The Doors са заобиколени с толкова мистериозност, че предизвикателството беше да открия някаква лична истина и да я поднеса по правилния начин.
Задълбочената работа с оригиналната лента (става въпрос за филма, заснет от самия Джим Морисън, бел. моя) бе сякаш съм попаднал в някакво огледало на Америка преди 40 години. Оригиналният филм е интензивен и непосредствен. Сякаш беше заснет само преди няколко дни. Той носи драмата и интимността на разказ. В резултат на това реших да се отклоня леко от документалната форма и да не използвам интервюта със съвременниците на The Doors, говорещи за някакви събития от миналото. Вместо това бях вдъхновен от възможността да оставя филма да съществува такъв, сякаш се случва в настоящето.
The Doors са настоявали за пълна творческа свобода в музиката си. Те имат особено, напълно характерно звучене и са отдадени на истината такава, каквато я виждат. Това невинаги е било красиво. Дори често е било смущаващо, особено след като ексцесиите на Moрисън стават ежедневие. Но като човек, който прави независимо кино, аз също съм свързан с тази идея и с тази тяхна отдаденост. Те никога не са се продали. За мен беше огромно вдъхновение да ми напомнят, че не всичко е за продан.“



Коментари (1)


     



 

Други



 

Подобни публикации