Днес всички наши медии разпространиха новината, че честваме 100-годишнината на българското кино. А БНБ дори пусна монета „100 години българско кино" и бе издадена пощенска марка и печат.
Но така ли е наистина? Ако се вгледаме по-внимателно във фактите, няма как да не стигнем до извода, че всъщност отбелязваме 100 години от излизането на първия български игрален филм "Българан е галант", а не от началото на българското кино, което се е появило най-малко с 6 години по-рано. Защото и децата навярно знаят, че историята на киното не започва със създаването на игралните филми. Ако беше така, светът не би отпразнувал едновековния юбилей на киното на 28-и декември 1995-а, когато се навършиха 100 години от първата платена публична прожекция на братя Люмиер, състояла се в Гранд кафе на Булеварда на капуцините в Париж. Тогава те показали няколко кратки серии от своите „движещи се фотографии”, включително и първия си късометражен филм „Работници излизат от фабриката Люмиер в Лион” (La sortie des usines Lumière) с продължителност... 1 минута!
По същата логика би трябвало и ние да свързваме раждането на българското кино с датата на първата платена прожекция на наш филм, независимо какъв (късометражен, документален, игрален), който е бил заснет изцяло тук. Но в България нещата следват своя изкривена логика, по силата на която преди десет години с Държавен указ бе провъзгласена датата 13 януари за Ден на българското кино. Аргументите за това решение се съдържат и в следното съобщение на Националния филмов център до медиите, разпространено в навечерието на поредното честване на празника преди година.
Само че в свое писмо до Националния филмов център Петър Кърджилов, който е сред най-уважаваните български историци на киното, оспорва тази дата, твърдейки следното: „Премиерата на първия български игрален филм "Българан е галант" се е състояла на 12 януари 1915 (понеделник). Което ще рече, че тъкмо на тази дата би трябвало да се чества и Денят на българското кино (ако между двата дена има някаква връзка)“.
И до днес не е категорично уточнено не само кой точно е бил денят на премиерата на първия български игрален филм (12, 13 или 14 януари), но дори и коя е била годината, през която, това се е случило (1910-а или 1915-а?).
Спори се също за заслугите на изпълнителя на главната роля Васил Гендов, който също е сочен за режисьор и сценарист на немия черно-бял филм. Това е странно, след като няма съхранено негово копие до наши дни. В първия том на своята книга „Киното в България“ Александър Грозев отхвърля като „наивно и несъстоятелно упорството, с което някои автори приписват на младия актьор Васил Гендов всичката отговорност (и историческа слава, разбира се!) по създаването на филма“. [1]
Неизброими са белите полета в историята на българското кино от неговия пионерски период, които никога няма да бъдат попълнени, пише Петър Кърджилов в увода към филмографията „Български игрални филми“ (1915-1948), издадена от БНФ през 1987г. Основните причини са свързани с печалния факт, че до нас не е достигнала голяма част от българските филми, снимани преди Втората световна война, както и с това, че пресата от онова време невинаги е смятала за необходимо да отбележи един или друг факт от кинематографичния живот на България, мемоарите на кинодейците често са неточни, сведенията от тях – противоречиви.
И все пак, през лятото на 1909 г. две кратки вестникарски обяви, поместени в „Софийски новини“ и „Вечерна поща“ съобщават, че в столичния театър „Аполо“, собственост на чеха И. Гайдушек, са прожектирани филми с „картини из нашия живот“ (тържествата на 2 май във Военното училище в София).
Няколко оскъдни реда, оказали се безценни за изследователите на родното кино. Защото от тях узнаваме за картина, която е „снета и приготвена от съдържателя на Аполо Театър г-н Гайдушек”. Което означава, че се изправяме пред първия филм, “произведен” изцяло в България! [2]
Но поради това, че той не е запазен, е много трудно да се отговори категорично на важни въпроси, свързани не само със съдържанието и националността му, но и с имената на неговия продуцент, режисьор, оператор...
Въпреки оскъдната вестникарска информация за собственика на театър „Аполо“, поръчал и заплатил за заснемането на въпросната документална хроника, Петър Кърджилов прави извода, че г-н Гайдушек, навярно без дори да го е съзнавал, се е превърнал в продуцент (поръчител, вдъхновител), а и разпространител (човек, който извлича печалба, облага от показването на филмите или покрай тяхното показване)...
Но на въпроса: кой все пак е заснел споменатите „картини из нашия живот”, нямаме отговор. Едва ли е самият Гайдушек – смята Кърджилов и подхвърля, че един от правдоподобните отговори може да е: прожекционистът на „Аполо”. Такъв без съмнение е имало, макар че днес не знаем нищо за него! В ранните години на кинематографа е било практика прожекционистите на кината (наричани оператори) да изпълняват и функциите на снимачи. [3]
Известният киноисторик допуска, че авторът на филма (операторът, монтажистът и навярно режисьорът му) е бил свързан по някакъв начин с нашата страна, живеел е в България (постоянно или за по-продължителен период от време), бил е „под ръка”, разполагал е с кинокамера, която е можел незабавно да грабне, щом е станело нужда... Много вероятно е той да е бил чужденец, пребивавал у нас (такива са операторите на поне половината български филми чак до Втората световна война). Което не променя както тяхната принадлежност към родната „национална продукция“, така и тази на показаните в „Аполо“ заглавия. Тогава? Тогава излиза, че точно преди един век (публикацията на Петър Кърджилов е от 2009 г. – бел.моя) е бил заснет първият български филм! [4]
Ако отделям толкова място на това, то е защото бих искал да акцентирам върху симптоматичния факт, че може би не осъзнаваме, че на практика сами омаловажаваме историята на българското кино, обявявайки за нейно начало създаването на първия игрален филм в България.
Тази снизходителност към постигнатото от нашите предци, според мен не е случайна. Тя е резултат от това, че превръщайки се в предпочитано забавление за значителна част от тогавашното общество, киното у нас така и не успява да си издейства статута на важен сегмент от националната ни култура. Най-жалкото е, че и досега то продължава да играе неблаговидната роля на придатък към нея. А опитите му да подражава на популярни чуждестранни образци водят до чувствителното му изоставане дори и в сравнение с киното в държави, сравними по мащабите си с България.
За съжаление, симптомите на нова криза в нашето игрално кино, появили се още към края на 2011-а година, се задълбочиха през последните две години и то навлезе трайно в зоната на здрача, което е видно от сриналия се до 0,9 на сто пазарен дял на родните филми за 2013-а, след като бе достигнал до 11,2 и 14,2 на сто през 2010-а и 2011 г. (Данните са взети от сайта на Cinema d’Europa media salles, достъпен на следния уеб адрес - http://bit.ly/17DSXoJ ). България (заедно с Кипър) поставя антирекорд в цяла Европа по най-малък пазарен дял на националното си филмопроизводство. За миналата година още няма обобщени статистически данни, но те със сигурност не са по-добри.
Колкото и да са критикувани за неумението им да правят зрителско кино, родните кинотворци едва ли имат вина за допуснатото отстъпление. Защото продължаващото орязване на субсидиите за кино от страна на държавата (в нарушение на Закона за филмовата индустрия) е сред основните причини да липсват нови творби от обнадеждаващото поколение български режисьори, заявило за себе си със силните си дебюти в края на първото десетилетие на XXI век. От друга страна са непосилни и спънките, които срещат българските филми при разпространението си във веригите киносалони, използващи монополното си положение на пазара. А до него се стигна, както е известно, след приватизирането на киномрежата у нас по начин, който доведе до закриване на повечето кина в София и страната.
Основанията за нови надежди са свързани с появата на няколко силни късометражни творби, представени за пръв път пред публиката на 31-ия фестивал на българския игрален филм през 2012 г. За разлика от пълнометражните филми, чийто социален аутизъм често поражда сериозно безпокойство, те не бягат от наболелите проблеми на обществото. Тревогата им за моралното състояние на младите хора е изразена с най-голяма сила и острота в наградения със „Златна роза“ късометражен филм „Парафиненият принц“ (2012) на младия режисьор Павел Веснаков, който декларира, че за него реализмът е най-важното нещо в киното. Още един филм от представените в късометражната програма на фестивала във Варна през 2012-а заслужава специално внимание именно за своите социални проекции, изведени с кинематографично майсторство и реализъм. Това бе „Скок“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов, който впоследствие бе номиниран за 38-ите Европейски филмови награди, след като спечели награда за най-добър сценарий на един от най-реномираните световни фестивали за късометражно кино в Клермон-Феран (Франция). В условията на сериозни бюджетни ограничения късометражните филми се оказват ефикасно средство за изява и на други талантливи кинотворци като Надежда Косева, Димитър Коцев-Шошо, Александър Етимов, Ани Китанова и др.
Едва в последно време държавата в лицето на НФЦ се ангажира с финансовата подкрепа и на късометражните проекти. Може би, ако го бе правила още в първите години след промяната на модела на филмопроизводство, щяха да се появят много повече нови имена, които днес вече навярно биха били утвърдени режисьори.
.png)
Възходящата линия на късометражното ни кино, достигна своя пик през 2014-а, когато 30-минутният „Чест“ на Павел Веснаков победи в международния конкурс на 36-ото издание на фестивала за късометражно кино в Клермон-Феран и бе номиниран за Европейските филмови награди. Премиерата му е на международния кинофестивал в Локарно през 2013 г. И с този свой филм обещаващият млад режисьор продължава неистово да дълбае в толкова болезнената днес социална проблематика. Именно от хора като него може да се очаква поредното съживяване на българското кино, а не от дебютанти, които се ориентират към все по-комерсиални теми и сюжети, загърбвайки в името на зрителския успех злободневните, съвременни теми.
На последния фестивал на българския игрален филм през есента на 2014-а, освен „Чест“ видяхме и два дебютни пълнометражни филма („Урок“ и „Отчуждение“), в които се оглеждат перспективите за успешно бъдещо развитие на игралното ни кино. Единият сочи посоката на обновление на т.нар. арт линия, а другият - на реалистично-критичната, но и двата са актуално социално кино, което се занимава със злободневни, съвременни проблеми, осъществявайки връзка с конкретна среда, събития, реалии, за да достигне до сурови, но верни обобщения за процесите на личностна деградация в нашето общество.
--------------------------------------------------
Цитирани източници:
[1] Грозев, Александър. Киното в България. T. 1. (1897-1956). ВТ, Фабер, 2011, стр. 83
[2] Петър Кърджилов. 100 години от заснемането на първия български филм! Тогава защо не празнуваме? (http://bit.ly/QWdPHN)
[3] Петър Кърджилов. 100 години от заснемането на първия български филм! Тогава защо не празнуваме? (http://bit.ly/QWdPHN)
[4] Пак там.
[5] Сп. Нашето кино, бр. 109, 1929, стр. 3
.png)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
