НОВИНИ

• 
• Add new коментар

За втора поредна година ще предложа три класации, опитвайки се да направя разграничение между филмите (от репертоара на кината и различните фестивали), гледани на голям екран и онези, с които съм се запознал, благодарение на Интернет. Признавам, че отново ми бе най-лесно да си припомня най-добрите заглавия, разпространявани в киномрежата, поради простата причина, че те пак бяха твърде малко и лесно се открояваха на еднообразния фон от инфантилни холивудски блокбъстъри. 

1. „ЛЮБОВ“ (Amour) – реж. Михаел Ханеке – 1877 зрители.

Макар и преминал почти незабележимо в кината – само с няколко прожекции в столичния Дом на киното - този филм, според мен, бе перлата в иначе твърде бедния и еднообразен кинорепертоар у нас през 2013 г. Съгласен съм напълно с Янко Терзиев, акцентирал върху потресението и пречистването, изпитани след „опуса на Ханеке за силата на любовта пред прага на неотвратимото“.
Но мисля, че, все пак, това не би бил филм на Михаел Ханеке, ако не подлагаше на изпитание някои от изконните ни представи за най-важното и необяснимо човешко чувство, единствено способно да победи смъртта.

2. „ЦВЕТЪТ НА ХАМЕЛЕОНА“ – реж. Емил Христов - 11210 зрители.

Още самото заглавие намеква за абсурда, на който ще станем свидетели, защото е оксиморон - стилистично средство, което е съчетание на привидно несъчетаеми, противоположни понятия.
Въвличайки ни в една par excellence постмодернистична игра на конспирация, филмът разкрива трагикомичното в напъните на цяла галерия болни от амбиция персонажи да се сдобият с престижна самоличност, възползвайки се от вълната на трансформация, надигнала се в една преломна епоха.
В него комунизмът, а и онова с което бе заменен през последните две десетилетия у нас, са представени като време, в което самата реалност е подложена на цинкографиране, т.е. мултиплициране чрез клиширане. Повсеместното разяждане на личностното начало, съпровождащо този процес, неминуемо формира хомункулуси – изкуствени същества, които са двойници на самите себе си и не познават друг начин на съществуване, освен конспиративния, нито пък други средства за успех, освен лъжата и доносничеството.
Възприет от подобна перспектива, майсторският режисьорски дебют на известния оператор Емил Христов, прозвучава като диагноза на поредното изгубено поколение български интелектуалци, страдащо от липса на идентичност. Парадоксалната конспиративна теория за прехода, представена на екрана, е всъщност сполучлива метафора на неавтономното, клиширано и в крайна сметка абсурдно съществуване на повечето българи дори и след края на соца у нас.

3. „ДЖАНГО БЕЗ ОКОВИ“ (Django Unchained) – реж. Куентин Тарантино -
43611 зрители.

Тази последна (засега!) творба на знаменития мистификатор и реаниматор на позабравени филмови сюжети е блестящо отдаване на почит към най-американския киножанр, чиито граници бяха разширени гениално от легендарния Серджо Леоне чрез т.нар. спагети-уестърни.
От друга страна това е един от най-антиамериканските филми в историята на Холивуд (вижте класацията на К. Бонев) и при това значително превъзхожда тазгодишния фаворит за наградите „Оскар“ („12 години в робство“).

4. „НАЙ-ДОБРАТА ОФЕРТА“ (La migliore offerta) – реж. Джузепе Торнаторе -
9225 зрители.

С този изтънчен трилър големият италиански режисьор напомня за своята класа, демонстрирайки своето преклонение пред най-големите майстори в жанра.
Естествено, това не е убягнало от погледите на кинокритиците, според които филмът на Торнаторе освежава великолепно знаменити архетипи на този жанр, на първо място сред които, безпорно,  е „Шемет“ (Vertigo) на Хичкок.
 

5. „НАРЪЧНИК НА ОПТИМИСТА“ (The Silver Linings Playbook) – реж. Дейвид О. Ръсел - 25 345 зрители.

Ето един филм, който може да служи за образец на стойностно развлекателно кино.
Неговият създател Дейвид О. Ръсел доказва че и чрез средствата на мелодрамата или романтичната комедия, както е наричана напоследък в Холивуд, може да се проникне надълбоко в човешките отношения. При това в него има по нещо за всички, защото успява да ни накара да съчувстваме и да се смеем едновременно, а накрая дори да се просълзим – нещо, което е индикатор за успеха на всяка мелодрама.

6. „КУПОНДЖИЙКИ“ (Spring Breakers) – реж. Хармъни Корийн - 10103 зрители.

Някои смятат, че петият пълнометражен филм на Хармони Корин не е нищо повече от добре направено трашкино, а други го възприемат като образец на политическа критика към съвременното екранно изображение, направена според логиката на профанацията, влагана от италианския философ Джорджо Агамбен.
И действително, задействайки в своя филм някои от най-популярните щампи на масовото експлоатационно кино, Хармъни Корин подлага на унищожителна критика съвременното консумативно общество. Руският критик Антон Долин много находчиво, според мен, го сравнява с пънк-молебен, правейки основателна асоциация с акцията на „Пуси Райът“ в православния храм „Христос Спасител“ в Москва.

7. „КОСМОПОЛИС“ (Cosmopolis) – реж. Дейвид Кроненбърг –
няма данни за посещаемостта в кината.

Лично за мен едно от най-големите достойнства на този филм е умелото съчетаване на апокалиптичните картини с философските им коментари по време на блестящите диалози на Ерик Пакър с начетената Виа Кински (още в началото на филма) и с отчаяния Ричард Шитс - Бено Левин (в неговия финал). Сред техните прозрения за природата на капитализма ме порази абсурдното предсказание за края на глобализма, който щял да настъпи, едва когато огромните лимузини изчезнат от улиците на Манхатън.
Чрез самото си заглавие „Космополис“ подсеща за легендарния „Метрополис“ (1926) на Фриц Ланг. И двата филма засягат темата за неразрешимия конфликт между труда и капитала, който е представен метафорично чрез въздействащи образи, демонстриращи непримиримото разделение между „върхове“ и „низини“ в емблематичен „град на бъдещето“ като Ню Йорк.

8. „КЛЕТНИЦИТЕ“ (Les Miserables) – реж. Том Хупър - 13784 зрители.

Ето един от малкото филми, които отвреме-навреме се появяват, за да припомнят позабравената истина, че мюзикълът може да бъде истинско кино. Но въпреки големия му успех по света, у нас той нямаше много публика – малко повече от 10 хиляди зрители. Факт, който подтиква към размисъл върху причините, поради които този изконен филмов жанр губи своята популярност сред масовата публика в родните киносалони.

9. „ТРАНС“ (Trance) – реж. Дани Бойл - 9076 зрители. 

Всеки опит да споделя дори и в най-общи линии усещанията, предизвикани от този филм, е обречен. Защото е все едно да се напъвам да преразкажа сън, който няма как да видя повторно.
Мисля, че чрез това свое уникално упражнение по стил, Дани Бойл доказва, че е голям майстор, дори и когато си почива. А и успява да ни убеди, че не са нужни кой знае колко много пари, за да се снима стойностно жанрово кино.

10. „ГРАВИТАЦИЯ“ (Gravity) - 50061 зрители.

Безспорно една от сензациите в световното кино напоследък. На първо място, поради факта, че Алфонсо Куарон изненадващо успява с един почти минималистичен експеримент да си извоюва водеща позиция на територията на блокбъстърното кино. Неговият филм впечатлява основно с техническото си съвършенство (въплътено най-ярко в операторската работа на Еманюел Любецки!), на което би завидял дори Стенли Кубрик - създателят на „2001: Космическа одисея“.