Кешбол

• 
• Add new коментар

Поредната поява на Джони Деп под дебелия слой на грима сякаш започва да дразни. Вече забравяме истинското му лице. В същото време Брад Пит не се страхува да рискува, играейки най-разнообразни роли. Кое е общото и различното между двете икони на съвременното холивудско кино? На този въпрос се опитва да отговори кинокритикът Дейвид Томсън в статията си за американското списание The New Republic.

   Двамата имат много общо. Джони е само няколко месеце по-стар от Брад. Израснали са в провинциални градове в северната част на американския Юг: Деп е роден в Оуенсбъроу, щата Кентъки, а Пит – в Шауни, щата Оклахома. И двамата намекват за това, че в жилите им тече кръв на индианци чероки, и двамата получават по 30 милиона долара за филм, което не е характерно за чероки. Индианският им произход е обвеян със сантименталност и неопределеност, и разговорите за него свидетелстват, че не желаят да ги причисляват към клуба „30 милиона за филм“. И двамата редовно се появяват на кориците на лъскавите таблоиди, а и все още са достатъчно млади, за да привличат женското внимание с външността си. И на двамата вече им е присъждано званието „най-сексуален мъж на съвременността“. Междувременно тази година навършват по 50 години, което означава, че им е време да се замислят докога всичко това може да придължи.
   Бяха времена, когато Джони Деп беше по-популярен от Брад Пит. Създаваше впечатление на кротък мечтател с детското си изражение на лицето, както и на човек с богато въображение и извънредна чувствителност, напомнящ много за Марлон Брандо. Играеше все трудни и нестандартни роли във филми, като „Едуард ножиците“ (Edward Scissorhands), „Защо тъгува Гилбърт Грейп“ (What’s eating Gilbert Grape), „Ед Ууд“ (Ed Wood), „Младият Дон Жуан“ (Don Juan DeMarco), „Дони Браско“ (Donnie Brasco), „Страх и омраза в Лас Вегас“ (Fear and Loathing in Las Vegas), „Шоколад“ (Chocolat), „Дрога“ (Blow) и „Пътят към Невърленд“ (Finding Neverland). Неговите поклонници посрещаха възторжено всичките му превъплъщения. През 2003 година Джак Спароу и „Карибските пирати“ плениха сърцата на зрителите по целия свят.

Повратната точка настъпи, когато Джони се поддаде на наркотика, наречен франчайз, подобно на актрисите, които се съгласяват да приемат инжекциите с колаген. Джак Спароу беше забавен, безцеремонен, сексуален и донякъде женствен, и за него в четвъртия филм от поредицата Деп получи 55 милиона долара. А това означава, че скоро на екраните ще видим и петата част, защото вече само откровен неуспех би могъл да прекъсне епопеята за Джак Спароу. Нима това е целял Джони Деп?
   „Самотният рейнджър“ (Lone Rander) се оказа прекалено скъп и безсмислен филм (чероки едва ли биха го харесали), който най-вероятно ще претърпи касов провал. И като че ли над Деп надвисва своеобразната печал на заблудена душа, озовала се в капана на еднообразни филми, които много бързо губят първоначалната си привлекателност. Няма как да не се сетим за увеличаващите се напоследък подобни заглавия: „Обществени врагове“ (Public Enemies), „Туристът“ (The Tourist), „Дневникът на едно пиянде“ (The Rum Diary) и „Тъмни сенки“ (Dark Shadows). Понякога се заема с крайно ексцентрични роли: изпитващият омраза към самия себе си Суини Тод (Суини Тод: Бръснарят демон от Флийт Стрийт) и Лудия шапкар от „Алиса в страната на чудесата“. Това е бъртъновската част от Деп, на която той остава верен, въпреки всичко (Деп и Бъртън са направили заедно 7 филма).
   Джак Спароу се превърна в безперспективен образ след излизането на „Суини Тод“. Но той намира отклик в душата на детето, обичащо да играе, преобличайки се в различни маскарадни костюми, а и позволява да се разкрива по-меката страна на актьора, стремящ се по всякакъв начин да избягва грубото насилие. Тонто, Лудия шапкар, „Тъмни сенки“, Джак Спароу, „Чарли и шоколадовата фабрика“ – всички тези филми бяха експерименти с преобличания, опити да изглежда съвършено различен от истинския Джони Деп. Не мисля, че целият този маскарад свидетелства за това, че Деп е гей, обаче позволява прокрадването на подобно съмнение и с това отчасти се обяснява неговата неспособност да се заеме с по-мащабна и опасна роля. Той просто се крие зад своите костюми, поради което истинският му аз винаги остава в мъгла. И ако досега сте смятали Деп за смел и изобретателен актьор, то едва ли последните няколко години са допринесли за укрепване на вярата ви в него.

   И работата не е в това, че на Деп не му стигат пари или авторитет, за да се заеме с филми, като „Кешбол“ (Moneyball), „Дървото на живота“ (The Tree of Life), „Гадни копилета“ (Inglorious Basterds), „Изгори след прочитане“ (Burn After Reading) или „Убийството на Джеси Джеймс от мерзавеца Робърт Форд“ (The assassination of Jesse James by the Coward Robert Ford). Не е задължително да обичате тези филми, възможно е дори да не си ги спомняте. Но те доказват, че Брад Пит е по-често готов да рискува. „Кешбол“ се оказа донякъде надценен, освен това е малко трудно да приемем за достоверна историята за „Оклънд Атлетикс“. (При Били Бийн (Billy Beane) те играеха отлично най-вече благодарение на майсторството на питчърите, за които във филма почти не се споменава.) Обаче „Кешбол“ се оказа един от малкото добри филми за бейзбола: в който много правдиво е разкрит както самият бизнес, така и особеностите на неговото управление, а Пит играе суров и самотен човек, който не позволява на чувствата си да попречат на отбора му да върви към успеха. Вижте отново сцената, в която Пит дава наставления на своя тим, (доста живописно сборище от оклюмали ветерани), и ще видите един актьор, който се старае да бъде перфектен във всеки детайл от своето изпълнение. Мислех си, че „Дървото на живота“ е само красива измишльотина, обаче сцените от семейния живот в този филм се оказаха невероятно въздействащи и трогателни, и то благодарение на Пит в ролята на бащата, който се старае да направи за своето семейство всичко възможно. А и в „Изгори след прочитане“ – този недооценен филм на братя Коен, той изизгра блестящо ролята на леконравен учител по физкултура, чието влечение към конспирации го въвлича в сериозни неприятности. „Убийството на Джеси Джеймс от мерзавеца Робърт Форд“ пък е филмът, който едва ли би съществувал без Пит, изпълняваш отново превъзходно своята роля.
   Пит, както и Деп, също се е снимал във франчайз: това бяха филмите за бандата на Оушън, обаче от всички крадци, за които ставаше въпрос в тях, той е най-остроумен и жизнерадостен. Снимал се е и в няколко блокбастъра, като „Мистър и мисис Смит“ (Mr. and Mrs. Smith). Изглеждал е и откровено глупаво в ролята на Ахил от „Троя“ (Тroy). И в „Да срещнеш Джо Блек“ (Meet Jo Black) не бе особено убедителен. Както и в „Странният случай с Бенджамин Бътън“ (The Curious Case of Benjamin Button), но Пит прояви смелост, заемайки се с тази изключително сложна роля, която е невъзможно за изпълнение. Снимал се е и в „Боен клуб“ (Fight Cub), „Седем“ (Se7en) и „Вавилон“ (Babel) – все филми, в които изпълненията му са абсолютно разтърсващи.
   По екраните скоро се появи „Z-та световна война“ (World War Z) и отначало очаквахме, че и този проект ще влезе в списъка на скъпоструващите еднодневки. Обаче Брад безстрашно се хвърли в това предизвикателство и благодарение на него филмът ще се запомни. Защото докато неговият персонаж се бори с хаоса, опитвайки се да защити своето семейство, зрителите си спомнят фотографиите на Пит в обкръжението на собствените му деца.
   До края на тази година ще го видим в  „Съветникът“ (Counselor) - трилър, режисиран от Ридли Скот по романа на Кормак МакКарти (Cormac McCarthy). Както и в малка роля от новия филм на Стив Маккуин „12 години в робство“ (12 Years a Slave), разказващ историята на един свободен човек, продаден в робство в навечерието на Гражданската война в Америка. Брад Пит е продуцент на този и много други филми, в това число и на „Могъщо сърце“ (Mighty Heart) с Анджелина Джоли. Някои холивудски бракове изглеждат безупречни, докато внезапно не се разпаднат, обаче у мнозина се създава впечатлението, че върху своя брак Пит и Джоли работят много отдадено. През тази година, например, тя се подложи на сериозна хирургическа операция, което натоварва със сериозни задължения нейния мъж.
   В сравнение с всичко това опърленото и разкрасено лице на Тонто изглежда някак жалко и неуместно. Едва ли има смисъл да вземаме нечия страна, обаче, докато Джони Деп постепенно затъва в собственото си объркване, Брад Пит демонстрира ентусиазъм, който вдъхновява. Не знам дали ще се удаде на някого от двамата да остарее подобаващо и да се превърне в корав и надежден възрастен герой, подобен на Томи Лий Джоунс, например. Въпреки това, в момента Пит се залавя със хъс за всяка роля, която срещне по пътя си. И когато излезе поредният му филм, не би ми се искало да го пропусна. А що се касае до Деп, просто ми е интересно дали ще му се удаде за пореден път толкова ловко да избяга от самия себе си.
Източник: The New Republic