Мълхоланд драйв

• 
• Add new коментар

65-годишнината на Дейвид Линч е добър повод да се опитаме да вникнем по-надълбоко в неговите хипнотизиращи филми. Австралиецът Томас Колдуел (Thomas Caldwell) е написал любопитна статия по темата, публикувана от сайта sensesofcinema.com. „Другото кино“ има удоволствието да ви предложи превод на този текст, който надяваме се, ще бъде посрещнат с интерес от българските почитатели на Дейвид Линч.

                                                Злото, което вършат хората

През 1988г. Дейвид Линч рисува „Сянка на сгърчена ръка през къщата ми” (“Shadow of a Twisted Hand Across My House”), а през 1990-а - „Внезапно къщата ми стана дърво на болката” (“Suddenly My House Became a Tree of Sores”). Рисунките са семпли, детински изображения нарисувани на тъмен фон, отразяващи тъмнината и страхът, които едно дете може да изпита в рамките на своя дом. Попитан за повтарящата се тема на къщата в своите картини и филми, Линч отговаря, че вместо да се тревожи за глобалните проблеми, той повече се интересува от случващото се в заобикалящата ни среда. Той изобразява къщите толкова заплашително, защото „домът е място, където нещата може да се объркат”. (1) Линч използва сюреалистичен, нетрадиционен наратив и символизъм, за да изобрази общности, които представляват нефункционално общество като цяло.
След едно щастливо детство, въпреки честото местене, Линч е на 19 години, когато се записва в Пенсилванската Академия за изящни изкуства (Pennsylvania Academy of Fine Art ) във Филаделфия, за да учи изкуство. Един от проектите му е да комбинира визуални изкуства и кино създавайки Six Figures Getting Sick (1966), looped animation (извиваща се анимация) прожектирана върху една от неговите скулптури.

На основа на тази „ движеща се картина” Линч успява да си осигури финансиране, за да направи първите си два кратки филма The Alphabet (1968) и The Grandmother (1970. Критическият успех на филмите, последван от преместване в Лос Анджилис с новата му съпруга и дете, вдъхновява Линч да прекара следващите 6 години, правейки своя първи игрален филм, несравнимият Eraserhead (1976). Отчасти вдъхновен от отвращението му от индустриалната и пълна с насилие Филаделфия, а също и изразявайки много от неговите лични тревоги, свързани превръщането му в баща, Eraserhead остава най-личният филм на Линч.
Eraserhead е кошмарно видение за един свят, където хората (мъжете) контролират всички аспекти на размножаването, превръщайки секса в механичен процес. Резултатът е свят на индустриална разруха, където животът е по-ужасен от самата смърт. Скандалното бебе в Eraserhead не е заченато по естествен път, а е създадено от Човекът (Мъжът) на планетата (Jack Fisk), деформирано чудовище, който създава изкуствено живот, дърпайки ръчки. Без любов животът е изкуствено създадена гадост.
В центъра на този механичен свят е Хенри (Jack Nance), един от многото близки приятели на Линч, който е смес на невинност и тъмни желания. Хенри е принуден да се грижи за своето деформирано дете, което постоянно го поробва в автоматизирания свят, подобно на смъртта. В този свят бебето, представляващо голям пенис, символизира едновременно мъжката сексуалност и тази на самия Хенри. Подобно на неконтролируемите сексуални желания, бебето-пенис постоянно изисква вниманието на Хенри, който се превръща в негов роб. Хенри разбира, че трябва да убие бебето и в своебразен акт на самокастрация да захвърли омразната си сексуалност. Бебето-пенис е центърът на света, създаден от неестествена сексуалност, следователно неговото унищожение заличава и света на Eraserhead. (2).
Един от най-големите фенове на Eraserhead е бил комедийният сценарист и режисьор Мел Брукс, който отлично е описал Линч като “Jimmy Stewart от Mars”. Брукс представя Линч на Холивуд, като му дава да режисира филма The Elephant Man (Човекът-слон, 1980), красиво тъжната, истинска история на гротескно деформирания John Merrick (John Hurt). The Elephant Man е първият филм на Линч, който комбинира уникалните индустриални и органични визуални сцени с една истински трогателна история за вътрешната красота и семейната любов. Номинирана е за няколко академични награди включително за най-добър филм и най-добър режисьор.
Вторият холивудски филм на Линч, обаче, е и последен. Адаптацията на култовия научно фантастичен роман на Франк Хърбърт, „Дюн“ (1984) е търговски и критически провал. Въпреки че има сцени, които показват очарованието, което Линч изпитва към тялото и неговата променливост, на режисьора му е отказан финалния монтаж и в крайна сметка това не е негов филм, а филм на студиото.
Част от уговорката, която Линч има с продуцента Дино де Лаурентис, когато прави „Дюн“ е прочутият продуцент да финансира следващия му филм и да му гарантира пълен контрол над него. В резултат се е получил един film noir класика, който привлича вниманието на критиците. Историята за насилие, породено от омраза към жените, скрито под фасадата на идиличен малък град насред Америка, носи на Линч втората му академична номинация за най-добър режисьор.
Blue Velvet (Синьо кадифе, 1986) е хиперболизирано описание на патриархалното общество и притча за домашното насилие. Филмът представя едно метафорично семейство - Jeffrey Beaumont (Kайл Маклохлан), „детето“, и неговите „родители“ Frank Booth (Денис Хопър) и Dorothy Vallens (Изабела Роселини)- чрез нарочна връзка с film noir и неговата основна едипова тема.(3) Произтичащото насилие може да бъде разглеждано като символ на домашното насилие в „истинските“ семейства. Насилието проявено от Франк отразява различните типове злоупотреба в семейството, а контролът, който той има върху Дороти представя влиянието, което има един малтретиращ съпруг над жена си. Джефри е невинен младеж, който е едновременно ужасен от насилието причинено от Франк, но и изкушен от него като средство за заграбване на Дороти за себе си. (4)
Търговският успех на Синьо кадифе, който също е начало на сътрудничеството на Линч с композитора Анджело Бадаламенти, после позволява да обедини силите си и с известния телевизионен сценарист Марк Фрост, за да създаде телевизионния сериал Туин Пийкс (1990-91). Продължавайки темите въведени в Синьо кадифе, Туин Пийкс е изследване на един малък град, чиито мрачни тайни се разкриват по време на разследването за убийство на гимназистка, кралицата на бала Лора Палмър (Sheryl Lee). Комбинирайки герои и сюжет, директно извадени от сапунените опери, сит-ком, детективски истории, научната фантастика и ужасите, Туин Пийкс е става огромен хит със своята интертекстуалност, пост-модернистичен хумор и свръхестествени теми.
По време на втората част на Туин Пийкс, Линч успява да Wild At Heart (създаде Диво Сърце, 1990), адаптация по романа на Barry Gifford, който му носи „Златна Палма“ в Кан. Този ултра-стилизиран филм разказва историята на двама влюбени бегълци, чиито надежди за романтичен съюз постоянно са възпрепятствани от насилието около и в тях. Подобно на Blue Velvet, внезапно идеалистичния край на пълно щастие е толкова наситен с ирония, че всъщност Линч изглежда намеква, че хората, които имат потенциала да вършат насилие не могат да намерят истинско щастие.
Когато Линч се връща към работата си над Туин Пийкс, той открива, че не само е било обявено, че няма да има трети сезон насериала, а че много от идеите му са били загубени или подменени с по-шаблонни наративи. Първоначално свръхестествените герои са метафора за насилието в града. Но през втория сезон тези същества от други светове стават буквални герои, които обсебват хората и са отговорни за извършените престъпления на сексуално насилие. Насочва се към опасната идея, според която хората не могат да бъдат държани отговорни за техните насилствени действия. Другото аз на Линч, специалният агент Дейл Купър (Кайл Маклохлан) също е по-малко одухотворения и интуитивен детектив и повече романтичният главен герой. Линч написва и режисира последния епизод като „наказва“ шоуто, убивайки любими герои или поставяйки в личен ад.
Въпреки, че сериалът свършва, Линч не е готов да напусне Туин Пийкс. Той се връща отново към темата, правейки филм предистория, с продуцентската компания CIBY-2000, за последните седем дни от живота на Лора Палмър в Туин Пийкс: Fire Walk With Me (1992). Филмът е търговски и критически провал намразен от феновете, на които им липсва хумора от сериала и очакват обяснения на неразрешените мистерии, непонятни на зрителите.
Целта на Линч не е да изясни нишките на сюжета, а да разкрие истинския характер на темите за домашното насилие и сексуалното насилие над децата, които не са на преден план във втората част на сериала. Когато не разглеждаме филма просто като телевизионен сериал, Twin Peaks: Fire Walk With Me е брилянтно изследване на грозотата и ужасните последствия от домашното насилие.
Избягвайки напълно реализма в Twin Peaks: Fire Walk With Me , Линч успява да покаже това, което сериалът може само да намекне, поради форматните ограничения и правилата на цензура на програмите в най-гледаното време. Ужасите на домашното насилие са подсилени от историята за кръвосмешение и описвайки преживяванията през очита на жертвата, Лора Палмър. Животът на Лора е кошмар, нейният психологически защитен механизъм е да проецира насилника си като демоничната фигура Боб (Франк Силва), отколкото да приеме реалността, че баща й, Лиланд Палмър (Рей Уайс) е престъпникът. Линч умишлено прави гледането на филма по-трудно за зрителя, за да изпитат същото объркване, ужас и чувство за предателство, което тормози Лора. Линч създава усещания, които не могат лесно да бъдат забравени, така че насилието не може да бъде наблюдавано от безопасно разстояние.
След различни други мимолетни телевизионни проекти, следващият проект на Линч е филм в сътрудничество с Бари Гифърд. Резултатът е „Noir“ филм на ужасите от 21 век”, Lost Highway (Изгубена магистрала, 1997). Също както в Eraserhead и Twin Peaks: Fire Walk With Me, Lost Highway е сюреалистичен кошмар през погледа на главния герой Фред Медисън (Бил Пулман). За разлика от предишната творба на Линч, този път действието се развива в Лос Анджелис и главният герой Фред е всичко друго, но не и симпатичен. За пръв път Линч показва картина на света, не през очите на един невинен човек, а през очите на един насилник.
Фред е параноичен женомразец, който преживявава пълен срив на реалността, отричайки факта, че е убил жена си в изблик на ревност.
Първата част на Lost Highway ни показва връзката на Фред и жена му Рене (Патриша Аркет). По-късно във филма Фред внезапно се превръща в младия Pete Dayton (Balthazar Getty), който може да бъде разглеждан като негово идеализирано копие, невинен, отклонен от фаталната жена Alice Wakefield (also Patricia Arquette). Уейкфийлд олицетворява цялата развтратност и опасност, в които Фреди обвинява преди това Рене. Линч намеква, че традиционният образ на утвърждаващите се жени като опасни фатални жени, които заплашват обществото, е патриархална конструкция. Всъщност точно женомразци като Фред, които разглеждат жените по този начин, са заплаха за цивилизацията.
Филмът завършва, показвайки Фред физически в своята килия, но ментално блъскайки се по мрачния път на изгубената си идентичност.(5)
С подкрепата на френските компании Canal+ и Les Films Alain Sarde, Линч снима The Straight Story („Историята на Стрейт, 1999).
Този филм озадачава много фенове с носталгичната си история за Алвин Стрейт (Ричард Фарнсуърт), който пътува из Америка на косачка, за да се помири с брат си Лайл (Хари Дийн Стентън). Темите за семейството и традициите винаги са присъствали във филмите на Линч и чувствата са имали важно значение, особено в епизодите от Туин Пийкс.
The Straight Story е най-оптимистичния филм, в който главният герой активно работи в посока запазване на светостта на връзката между членовете на семейството.
Линч опитва да се върне към телевизията със серия за изкуствеността и насилието в Холивуд и връзките му с организирана престъпност. Нервни телевизионни шефове обаче захвърлят проекта след престрелките в Колорадо, които редефинират позволеното в телевизията.
Загубата за малкия екран става печалба за големия екран, след като Линч преработва материала, заснема допълнителни сцени и пуска изумителния Mulholland Drive (Мълхоланд драйв, 2001), печелейки наградата за най-добър режисьор в Кан и още една академична номинация за най-добър режисьор.
Както и в Lost Highway, нелинейният наратив на Mulholland Drive комбинира истински събития, които се случват на борещата се актриса Даян (Naomi Watts) и нейната въображаема идеализирана интерпретация на събитията. За първи път Линч показва насилието като нещо, което не се случва само на хетеросексуални герои, но също и между хомосексуални.
Mulholland Drive е също и атака, насочена срещу фалша на доминирания от мъже Холивуд, където всеки има скрита цел, хората биват използвани и захвърляни и всичко, което изглежда красиво или истинско е просто илюзия, която в крайна сметка ще бъде разрушена.
Филмите на Линч са трагедии за непреодолимата склонност на хората да обричат себе си на свят на мрак и обърканост, отдавайки се на насилие и на желанието да контролират другите. Героите в Lost Highway и Mulholland Drive създават крехки илюзии, за да избягат от действителността, намират щастие само чрез смъртта в Eraserhead, The Elephant Man и Twin Peaks: Fire Walk With Me; или са цинично изобразени, като намерили измислено щастие в Blue Velvet и Wild At Heart.
Все пак, търсенето на истинска любов и красота е доминираща тема в творчеството на Линч, а The Straight Story намеква, че е възможно хората да поправят грешките от миналото и да намерят покой. Моментите на хумор и радост присъстват във филмите на Линч и той искрено вярва в силната връзка, която създават приятелството и семейството. Отказвайки се от обективния реализъм и правейки картината и музиката да доминира над разказа, Линч създава творби, които улавят уникална емоциална действителност, отразявайки страх, мъка, и понякога, надежда.

Thomas Caldwell
Превод от английски Калин Кастелов