Миналата година "Другото кино" отбеляза 95-ата годишнина от рождението на Федерико Фелини. Но колкото и да странно - освен италианския магьосник на 20 януари е роден и един друг велик фантазьор, оставил ярка диря в историята на киното – Дейвид Линч, който сега навърши 70 години. 

Слава богу, той е жив и здрав и тепърва ни предстоят още вълнуващи срещи с неподражаемия му талант. Вече е заснел повечето от епизодите на продължението на култовия си сериал "Туин пийкс". След толкова години знаменитият режисьор се завърна отново в зловещото градче, за да довърши окончателно сериите, които бяха спрени внезапно през 1991 г. след края на втория сезон на легендарната телевизионна поредица. Както се знае, той се е съгласил да режисира и деветте епизода, които предстои да бъдат излъчени догодина!
 
Знаменитият кинорежисьор, музикант, сценарист Дейвид Киит Линч (англ. David Keith Lynch) е един от най-ярките представители на американското независимо кино. Печелил е "Златна палма" (1990) и награда за режисура (2001) от кинофестивала в Кан, а също и "Златен лъв" (2006) от фестивала във Венеция. За неговия уникален кинематографичен стил са типични ярките детайли от сюрреалистичен, психоделичен и мистичен характер. Според предположението на известния изследовател на американския киноавангард Дж. Хоберман, тази линия в неговото творчество е продължение на експериментаторските късометражки на Майя Дерен (Meshes of the Afternoon, 1946 и др.). Самият Линч отбягва да дава каквито и да е тълкувания на своите филми, повтаряйки непрестанно, че киното е особен опит, който трябва да бъде преживяван самостоятелно и за предпочитане пред големия екран, но който не подлежи на преразказване с думи. Независимо от безкрайната му отдалеченост от холивудския мейнстрим, все пак, е номиниран - при това трикратно за "Оскар" за най-добър режисьор (1981 - "Човекът-слон", 1987 - "Синьо кадифе", 2002 - "Мълхоланд Драйв"). 
По мое мнение „Мълхоланд драйв” (2001), чрез който Линч се завърна по великолепен начин към своя фирмен стил и напълно заслужено спечели награди за режисура от кинофестивалите в Кан и Торонто, е неговата най-ярка кинотворба до момента.

Не случайно преди 5 години тя бе поставена начело на класация на най-добрите филми за първото десетилетие на XXІ век, съставена от асоциацията на филмовите критици от Лос Анджелис (LAFCA).

Дейвид Линч се появява на белия свят на 20 януари 1946 г. в малкото американско градче Мисула (щата Монтана) в семейството на учен, работещ за министерството на селското стопанство на САЩ. От малък се увлича от напълно странни неща, които обикновено плашат децата. Живо го интересували, например, труповете на животни. Много обичал да ходи в моргата и да гледа разчленени тела и човешки органи. Освен това много харесвал притчи и приказки за паралелни светове, за отвъдния живот на мъртъвци – неща, в които, както личи от филмите му, продължава да вярва и до днес. В детството му, заради работата на бащата, семейство Линч често сменя местожителството си и на Дейвид му се налага да учи в най-различни училища.

Впоследствие завършва три университета – колеж по изкуствата във Вашингтон (живопис), Пенсилванската академия за изобразителни изкуства във Филаделфия, а също и кинорежисура в Лос Анджелис.

Младият Линч бързо покорява кинематографичния Олимп, като още от края на 70-те се нарежда сред най-задълбочените киноизследователи на ирационалното и необяснимото. 

На курсовете по експериментално изкуство през 1966 година се увлича от анимацията и прави 4-минутен анимационен филм „Six Figures Getting Sick”. През 1967 г. си купува кинокамера, с която заснема на 16-милиметрова лента полуигралния (полуанимационeн) филм „Алфавит”, основан върху кошмарен сън на племенницата на неговата първа съпруга Пеги. От своя седемгодишен брак с нея има една дъщеря - Дженифър, която днес също е кинорежисьор. Впоследствие още два брака на Дейвид Линч завършват с разводи. От втората си съпруга Мери Фиск има син на име Остин, роден през 1982 г., а синът му Райли, който е роден през 1992 г. е от третата му съпруга Мери Суини.  От 2009-а до днес живее с актрисата Емили Стоуфл (Emily Stofle), от която има дъщеря на име Лула Богиня (Lula Boginia), която е родена на 28 август 2012 г.  Любопитно е, че след втория си развод през 1987 г. Линч има връзка с актрисата Изабела Роселини, продължила малко повече от три години. 

Но да се върнем към ранното творчество на режисьора. След като създава създава още една анимация, посветена на баба си, която е озаглавена "The Grandmother" (1970), през 1972 г. Дейвид Линч пристъпва към реализиране на първата си пълнометражна творба - "Eraserhead" (Гумена глава). Това е сюрреалистична история с елементи на филм на ужасите, заснета с нищожен бюджет от около $20 хиляди. Но приходите от разпространението са $7 млн. Благодарение на този си филм, излязъл през 1977 година, младият режисьор се превръща в култова фигура сред киноавангардистите по цял свят. Веднага след като Джордж Лукас видял за пръв път "Гумена глава", предложил на Линч възможност да стане режисьор на "Междузвездни войни: Епизод VI - Завръщането на джедаите (1983), но той отказал. По това време е забелязан от режисьора и актьора Мел Брукс, прославил се със своите кинопародии („История на света, част І”, „Младият Франкенщайн” и др.). 

Именно с неговата финансова подкрепа Линч създава през 1980 година „Човекът – слон” (The Elephant Man) с участието на Антъни Хопкинс, Ан Банкрофт и Джон Гилгуд, с който разбива ширещите се предразсъдъци относно масовото кино и получава номинации за "Оскар" за режисура и най-добър филм, както и главна награда от фестивала на фантастичното кино в Авориаз.
Именно в "Човекът-слон" прозвучава програмната за режисьора фраза: "Хората се боят от онова, което не разбират".

Международното признание на Дейвид Линч подтиква продуцента Дино Де Лаурентис да му повери екранизацията на култовия фантастичен роман на Франк Хърбърт „Дюн”, който въпреки невероятния си бюджет за онези години от $40 млн., нямал очаквания успех. И макар че и зрителите, и критиците го посрещат доста хладно, той все пак има специално място в историята на фантастичното кино. Именно в него дебютира Кайл Маклоклан, изпълняващ главната роля и в „Синьо кадифе” (1986) – първият сюрреалистичен шедьовър на Линч.  
Четири години по-късно славата на прочутия вече режисьор достига своя пик, благодарение на шумния международен успех на "Туин Пийкс" (Twin Peaks). Повече за знаменития телевизионен сериал, в който нищо не е такова, каквото изглежда, може да прочетете тук.
През 1990 година излиза филмът „Диво сърце”, който независимо от противоречивите реакции на критиката е отличен със „Златна палма” на кинофестивала в Кан от международно жури, председателствано от Бернардо Бертолучи.

Дейвид Линч си спечелва име на ненадминат майстор на мрачни, с оттенък на сюрреализъм, фантазии. Някои от неговите видения понякога отблъскват със своята физиологичност (например отрязаното ухо в “Синьо кадифе” или откъснатата ръка, захапана от скитащо куче в “Диво сърце”). 

„Изгубената магистрала” (Lost Highway, 1997) е може би най-загадъчният филм на ексцентричния американец. Заплетеността на сюжетните ходове, виртуозният монтаж и възпламеняващата въображението музика на Анджело Бадаламенти - постоянният композитор на Линч – въздействат магически върху подсъзнанието на зрителя, подтиквайки го да гледа отново и отново хипнотизиращото визуално зрелище. 

Любопитно е, че веднага след този труднопонятен филм Личн прави "Историята на Стрейт" (The Straight Story, 1999) - най-простата и светла творба в неговото творчество. Тя разказва за старец, прекосяващ почти цяла Америка на косачка за трева, за да навести своя по-голям брат. В този филм става въпрос за такива изконни човешки отношения като дружбата, любовта, омразата и неразбирателството между най-близки роднини. Линч показва блестящо, че може, когато поиска, да сваля маската на неподражаем мистификатор и да ни предоставя възможността да проникнем в мистерията на живота.

На въпроса защо почти всички филми на този режисьор са толкова странни, интернет-страницата, посветена на режисьора, дава следният отговор: "Те изглеждат странни само на онези, които задават такива въпроси". 

И наистина, ако загърбим догмите на “нормалното” мислене, всеки от нас би намерил "нещо от себе си", както в “странностите” на агент Купър от "Туин Пикс", така и в тези на Сейлър от "Диво сърце". 
Филмите на този необикновен режисьор са едно мистериозно пътуване в полусън из нескончаемите лабиринти на човешкото подсъзнание. Такъв е и последният му (засега!) игрален филм "Вътрешна империя" (Inland Empire, 2006). Тази енигматична история, продължаваща три часа, е заснета  на ръчна цифрова камера. Снимките са осъществени без сценарий, предимно в Полша, където Линч често ходи на кинофестивала в Лодз. След официалната премиера на филма през септември 2006 година, състояла се в рамките на Венецианския кинофестивал, знаменитият режисьор е удостоен с почетен "Златен лъв" за своя принос в световното киноизкуство. В последния си засега пълнометражен филм той окончателно скъсва с традиционната повествователност, продължавайки да развива своите уникални символики и митологии, условно свързани с вътрешния живот на главния женски персонаж.
Дейвид Линч е силно завладян от трансцеденталната медитация на родения в Индия Махариши Махеш Йоги, която практикува редовно и твърди, че тя му помага много в работата. Освен това е и голям  меломан и дори в края на 2011 година издаде самостоятелен музикален албум, озаглавен „Crazy Clown Time". Линч е автор, изпълнител и продуцент на всички песни в него, а стилът му е определян като електро-поп. Известен принос има и звукорежисьорът Дийн Хърли, който се включва на ударни инструменти и китарен съпровод в някои от парчетата, както и вокалистката на Yeah Yeah Yeah Карен О.

По-миналото лято Линч се представи с нов музикален проект - „The Big Dream".

В края на 2007-а световноизвестният режисьор посети и България заедно с международна делегация от учени, педагози, бизнесмени, общественици и дейци на културата, имаща за цел да основе у нас филиал на Университет за непобедимост на България, в които наред с изучаване на обичайните профили, предмети и специалности да се прилагат научно и практически доказани техники, премахващи индивидуалния и обществен стрес и развиващи пълния умствен и творчески потенциал на студентите. Новото висше училище трябваше да започне да функционира от началото на 2008 година, но тази идея така и не се осъществи. 
По време на срещите си със студенти и дейци на киното в София Дейвид Линч сподели следното: "Живеем в свят на тревоги, затова и филмите ми са такива, но не ме питайте какво съм искал да кажа с тях, аз нищо не искам да казвам, казва го уникалният език на киното”.  И още: „Не бих създал тези филми обаче, ако от 32 години не се занимавах с трансцедентална медитация. Чрез нея открих себе си, вътрешния си мир, идеите си".