Вчера "Другото кино" отбеляза 94-та годишнина от рождението на Федерико Фелини. Но колкото и да странно - освен италианския магьосник на 20 януари е роден и един друг велик фантазьор, оставил ярка диря в историята на киното – Дейвид Линч. Слава богу, той е жив и здрав и поне аз силно се надявам, че тепърва ни предстои да видим неговия най-силен филм. 
Засега за такъв се смята (и с право, според мен!) „Мълхоланд драйв” (2001), чрез който Линч се завърна по великолепен начин към своя фирмен стил и напълно заслужено спечели награди за режисура на кинофестивалите в Кан и Торонто. А преди 4 години дори оглави списъка на най-добрите филми през първото десетилетие на XXІ век, съставен от асоциацията на филмовите критици от Лос Анджелис (LAFCA).
Дейвид Кийт Линч се появява на белия свят на 20 януари 1946 г. в малкото американско градче Мисула (щата Монтана) в семейството на учен, работещ за министерството на селското стопанство на САЩ. От малък се увлича от напълно странни неща, които обикновено плашат децата. Живо го интересуват, например, труповете на животни. Много обича да ходи в моргата и да гледа разчленени тела и човешки органи. Освен това много харесва притчи и приказки за паралелни светове, за отвъдния живот на мъртъвци – неща, в които, както личи от филмите му, продължава да вярва и до днес. В детството му, заради работата на бащата, семейство Линч често сменя местожителството си и на Дейвид му се налага да учи в най-различни училища.
Впоследствие завършва три университета – колеж по изкуствата във Вашингтон (живопис), академия за изобразителни изкуства във Филаделфия, а също и кинорежисура в Лос Анджелис. Младият Линч бързо покорява кинематографичния Олимп, като още от края на 70-те се нарежда сред най-задълбочените киноизследователи на ирационалното и необяснимото. 
През 1967 г. заснема 4-минутен анимационен филм „Six Figures Getting Sick”, а на 16-милиметрова лента – полуигралния (полуанимационeн) филм „Алфавит”. През 1970 г. създава още една анимация, посветена на баба си - "The Grandmother". 
През 1972 г. Дейвид Линч пристъпва към реализиране на първата си пълнометражна творба - "Eraserhead" (Гумена глава). Това е сюрреалистична история с елементи на филм на ужасите, заснета с нищожен бюджет от около $20 хиляди. Но приходите от разпространението възлизат на $7 млн. Благодарение на този си филм, излязъл през 1977г., младият режисьор се превръща в култова фигура сред киноавангардистите по цял свят. Любопитно е, че е забелязан от режисьора и актьора Мел Брукс, прославил се със своите кинопародии („История на света, част І”, „Младият Франкенщайн” и др.). 
Именно с неговата финансова подкрепа Линч създава през 1980 година „Човекът – слон” (The Elephant Man) с участието на Антъни Хопкинс, Ан Банкрофт и Джон Гилгуд. Чрез него разбива ширещите се предразсъдъци относно масовото кино и получава номинации за "Оскар" за режисура и най-добър филм, както и главна награда от фестивала на фантастичното кино в Авориаз. Именно в "Човекът-слон" прозвучава програмната за режисьора фраза: "Хората се боят от онова, което не разбират".
Международното признание на Дейвид Линч подтиква продуцента Дино Де Лаурентис да му повери екранизацията на култовия фантастичен роман на Франк Хърбърт „Дюн”. И макар че и зрителите, и критиците посрещат филма доста хладно, той все пак има специално място в историята на фантастичното кино. Именно в него дебютира Кайл Маклоклан, изпълняващ главната роля и в „Синьо кадифе” (1986) – първият сюрреалистичен трилър - шедьовър на Линч. 
Четири години по-късно славата на прочутия вече режисьор достига своя пик, благодарение на шумния международен успех на неговия телевизионен сериал "Туин Пийкс" (Twin Peaks).
През 1990 година филмът на Линч „Диво сърце” пък е отличен със „Златна палма” на кинофестивала в Кан. 
Дейвид Линч заслужено си спечелва име на ненадминат майстор на мрачни, с оттенък на сюрреализъм, фантазии. Някои от неговите видения понякога отблъскват със своята физиологичност (например отрязаното ухо в “Синьо кадифе” или откъснатата ръка, захапана от скитащо куче в “Диво сърце”). 
През 1997г. излиза „Изгубената магистрала” (Lost Highway), който е може би най-загадъчният филм на ексцентричния американец. Заплетеността на сюжетните ходове, виртуозният монтаж и възпламеняващата въображението музика на Анджело Бадаламенти - постоянният композитор на Линч – въздействат магически върху подсъзнанието на зрителя, подтиквайки го да гледа отново и отново хипнотизиращото кинозрелище. 
Любопитно е, че веднага след този труднопонятен филм излиза "Историята на Стрейт" (The Straight Story, 1999) - най-простата и светла творба в творчеството на Линч. Тя разказва за старец, прекосяващ почти цяла Америка на косачка за трева, за да навести своя по-голям брат. В този филм става въпрос за изконни човешки отношения, като дружбата, любовта, омразата, неразбирателството между роднини. Линч показва блестящо, че може, когато поиска да сваля маската на неподражаем мистификатор и да ни предоставя възможността да проникнем в мистерията на живота.
На въпроса защо почти всички филми на този режисьор са толкова странни, интернет-страницата, посветена на режисьора, дава следният отговор: "Те изглеждат странни само на онези, които задават такива въпроси". 
И наистина, ако загърбим догмите на “нормалното” мислене, всеки от нас би намерил "нещо от себе си", както в “странностите” на агент Купър от "Туин Пикс", така и в тези на Сейлър от "Диво сърце". 
Филмите на този необикновен режисьор са едно мистериозно пътуване в полусън из нескончаемите лабиринти на човешкото подсъзнание. Такъв е и последният му (засега!) игрален филм "Вътрешна империя" (Inland Empire, 2006) 
От февруари 2009 година до сега Линч живее с актрисата Емили Стофъл. Преди това се е женил три пъти, но се развежда и с трите си съпруги. Имал е немалко прочути любовници сред актрисите, участвали в неговите филми – например Изабела Роселини, Лора Дърн и др. Баща е на три деца – една дъщеря (Дженифър), която също е кинорежисьор и двама сина (Остин и Райли). 
В последно време Линч силно се увлича от трансцеденталната медитация на родения в Индия Махариши Махеш Йоги, както и от музиката и дори в края на 2011 година издава самостоятелен албум „Crazy Clown Time". Линч сам е написал, изпълнил и продуцирал всички песни в него, а стилът му е определян като електро-поп. Известен принос има и звукорежисьорът Дийн Хърли, който се включва на ударни инструменти и китарен съпровод в някои от парчетата, както и вокалистката на Yeah Yeah Yeah Карен О.

Миналото лято Линч се представи с нов музикален проект. „The Big Dream" излезе официално на 15 юли в Европа и на 16 юли в САЩ.

В края на 2007-а световноизвестният режисьор посети България като част от международна делегация от учени, педагози, бизнесмени, общественици и дейци на културата, имаща за цел да основе у нас филиал на Университет за непобедимост на България, в които наред с изучаване на обичайните профили, предмети и специалности да се прилагат научно и практически доказани техники, които премахват индивидуалния и обществен стрес и развиват пълния умствен и творчески потенциал на студентите. Новият ВУЗ трябваше да почне да функционира от края на януари 2008 г., но тази идея така и не се осъществи на практика. 
По време на срещите си със студенти и дейци на киното в София Дейвид Линч сподели следното: "Живеем в свят на тревоги, затова и филмите ми са такива, но не ме питайте какво съм искал да кажа с тях, аз нищо не искам да казвам, казва го уникалният език на киното”. И още „Не бих създал тези филми обаче, ако от 32 години не се занимавах с трансцедентална медитация. Чрез нея открих себе си, вътрешния си мир, идеите си", уточни легендарният кинематографист.