След превъзходния филм на Коста Гаврас за банковия апокалипсис („Капитал“), който е надвиснал над света като дамоклев меч, 17-ият София Филм Фест ни предложи още една плашеща приказка за абсурда на глобалния капитализъм. Филмът „КОСМОПОЛИС“ бе прожектиран премиерно в кино „Люмиер“ само два дни след като неговият режисьор Дейвид Кроненбърг навърши 70 години.
Знаменитият канадец е роден на 15 март 1943 г. в Торонто, където завършва университета със специализация по естествени науки. Това, без съмнение, повлиява върху особената „физиологичност“ на неговото творчество – най-вече на ранните му филми. Още по време на следването си създава експерименталните научно-фантастични творби: „Стерео“ (1969) и „Престъпления на бъдещето“ (1970), в които подхваща темата, към която впоследствие ще се завръща многократно – деформациите и парадоксите на човешката психика.
А в първия си пълнометражен филм „Тръпки“ (Shivers, 1975) разказва за паразити, проникнали в тяло на човека, които предизвикват у него непреодолима тяга към секса. Още тук може се забелязват характерните за Кроненбърг ирония и налудничавост, които впоследствие ще се превърнат в отличителна черта на повечето му филми.
Сред най-знаковите за този режисьор заглавия са „Скенери“ (Scanners, 1981) и особено „Видеодром“ (Videodrome, 1983), за в пророческа сила можем да се убедим днес. Първият е посветен на нова раса хора-телепати, появили се в резултат на неуспешен фармацевтичен експеримент, а вторият предупреждава за ужасяващото въздействие на телевизията върху човека.
През 1986 г. излиза и филмът, с който навярно повечето киномани свързват името на Кроненбърг. Това е научно-фантастичният кошмар, озаглавен „Мухата“ (The Fly).
Историята за млад физик, който в резултат на неуспешен експеримент започва да се превръща в муха се нарежда сред най-добрите образци на биологичния хорор – жанрът, чийто крал несъмнено е Дейвид Кроненбърг.
Няколко години след първия си опит и в екранизацията с филма „Мъртвата зона“ (The Dead Zone, 1983) по едноименния роман на Стивън Кинг, той пренася на екрана култовата сюрреалистична антиутопия „Голият обяд“ (Naked Lunch, 1991) на Уилям Бъроуз. В своя безупречен филм Кроненбърг съвместява мотиви от неговите литературни произведения с факти от реалната му биография. Този експеримент е оценен високо както от поклонниците на писателя, така и от самия Бъроуз.
90-те години са особено успешни за Кроненбърг. През 1993 г. той създава един от най-добрите си филми „М. Бътърфлай“ (M. Butterfly) с Джеръми Айрънс в eдна от главните роли. С големия британски актьор той работи за втори път след успешното им сътрудничество във филма „Dead Ringers“ (1988), в който Айрънс се превъплъщава гениално в ролите на близнаци.
За скандалния си филм „Катастрофа“ (Crash, 1996) Кроненбърг получава Специалната награда на журито на кинофестивала в Кан, което се обосновава с „художествената смелост“ на режисьора. Впоследствие Дейвид Кроненбърг доказва многократно, че действително е сред най-последователните и безкомпромисни майстори на модерното кино, които не се колебаят да отправят шокиращи предизвикателства дори и с риска да не бъдат разбрани правилно.
През 1999 г. Дейвид Кроненбърг отново разбунва духовете с две неща – със своя нов, изключително актуален фантастичен филм „Екзистенц“ (eXistenZ) и с подкрепата си като председател на международното жури на кинофестивалала в Кан за новаторския филм „Розета“. Изисквала се е немалка смелост и далновидност, за да отличиш със „Златна палма“ неизвестните тогава белгийски братя Дарден, когато в конкурсната програма се открояват със своите творби доказани майстори като Джим Джармуш, Дейвид Линч, Педро Алмодомар, Такеши Китано, Мануел де Оливейра, Раул Руис и др. Но бъдещето показа, че изборът на Кроненбърг, възприет през 1999 година като скандален, е бил правилен. Чест прави и на ръководството на фестивала в Кан, че не се отдръпва от режисьора и през 2002 година включва в основната конкурсна програма поредната му радикална авторска творба „Спайдър“ (Spider).
През 2005 г. пак в Кан режисьорът представя и „История на насилието“ (A History of Violence), номиниран впоследствие за две награди „Оскар“ за сценарий и най-добър актьор в поддържаща роля (Уилям Хърт). В него Кроненбърг разказва в далеч по-конвенционален стил този, с който сме свикнали да го идентифицираме, историята на бивш убиец, опитващ се да загърби тъмното си минало и да се посвети на своето семейство. Последвалите два филма – „Източни обещания“ (Eastern Promises, 2007) и „Опасен метод“ (A Dangerous Method, 2011) накараха мнозина да обявят малко прибързано, че Дейвид Кроненбърг се е отказал напълно от фирмения си авторски стил, чрез който изследваше по неподражаем начин различни форми на мутации и уродства и вече се е влял в мейнстрийм-киното, насочвайки се към класически теми, герои и истории.
Но с най-новия си филм „Космополис“ канадецът доказва, че има с какво още да ни изненада, демонстрирайки изключителното си режисьорско майсторство в своята почти буквална екранизация на пророческия едноименен роман на Дон ДеЛило, основателно смятан за един от най-големите представители на постмодернизма в съвременната американска литература.
Очаквайте специална рецензия за „Коспомолис“ след втората прожекция на филма – в Дома на киното на 24 март от 21.15 ч.
.png)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
