Джан Мария Волонте

• 
• Add new коментар

Суетата на задъханото фестивално всекидневие ми попречи да отбележа своевременно кончината на един легендарен кинематографист, оставил незаличима следа в историята на италианското и световното кино. Дамяни Дамяни си отиде от този свят на 90-годишна възраст на 7 март - в деня на откриването на 17-ия София Филм Фест.
Повечето наши медии напомниха в тази връзка за режисирания от него сериал "ОКТОПОД" (1984-1999) с Микеле Плачидо, Ремо Джироне, Виторио Медзоджорно, Флоринда Болкан и Стефан Данаилов. Но тв-поредицата за безстрашния комисар Катани не може да се сравнява с шедьоврите на Дамяно Дамяни, заснети за големия екран. Някои от тях бяха разпространявани с успех и у нас още по време на комунистическия режим. Много популярен бе например „ДЕНЯТ НА КУКУМЯВКАТА“ (Il giorno della civetta, 1968), благодарение на който Франко Неро се превърна в любим актьор на много български кинозрители. Но гледайки тогава филмите на Дамяно Дамяни, едва ли някой е допускал, че само след две десетилетия тяхната тематика ще стане особено актуална и в България. Сцените на насилие, мафиотски разчиствания на сметки и покушения се превърнаха в нещо обичайно и за нашата действителност през 90-те години.
Последният си игрален филм „УБИЙСТВО В ДЕНЯ НА ПРАЗНИКА“ (Assassini dei giorni di festa) Дамяно Дамяни снима през 2002 г., след което се отдава на своята съкровена страст — живописта. По образование той е художник – завършил е през 1946 година прочутата Миланска академия. Но впоследствие се насочва към киното и се прославя със заснетия в неореалистичен стил филм „ОСТРОВ АРТУРО“ (L'isola di Arturo, 1962), отличен със „Златна раковина“ от кинофестивала в Сан Себастиан.
Следващият връх в кариерата му на кинорежисьор е превъзходният спагети-уестърн „КОЙ ЗНАЕ?“ (El chuncho, quien sabe? 1966), в който изпълнява една от най-силните си роли Джан Мария Волонте.
А после Дамяно Дамяни създава цяла поредица от ярки социални филми, разобличаващи политическите машинации на управляващите кръгове и разгула на мафията в Италия, с които си спечелва обожанието не само на публиката, но и на повечето кинокритици и левите политици. Самият Пиер Паоло Пазолини го нарича „тъжен моралист, комнеещ по изчезналата чистота“.
„АЗ СЕ СТРАХУВАМ“ (Io ho paura, 1977) е заглавието на един от най-силните филми на Дамяни. Той разказва за полицай (Джан Мария Волонте), мечтаещ да избегне участта на смъртник, която е много вероятна поради естеството на работата му.
Страхът деформира и мисленето на архитекта от „СЛЕДСТВИЕТО ПРИКЛЮЧИ, ЗАБРАВЕТЕ“ (L'istruttoria è chiusa: dimentichi, 1971), превръщайки го в марионетка на невидими, но могъщи сили, които искат да го използват за ликвидиране на важен свидетел на техните престъпления…
Страхът довежда до лудост и дребния собственик на магазинче от филма „ЕДИН МЪЖ НА КОЛЕНЕ“ (Un uomo in ginocchio, 1980), който си внушава, че е осъден от мафията. Сюжетът напомня донякъде за „Процесът“ на Кафка.
Остро разобличителните филми на Дамяно Дамяни ни дават не само усещане за чувството на страх, сковало италианското общество през 70-те години, но съдържат и призив за решителен отпор на престъпността и насилието. Това именно е водещата тема на „ИЗПОВЕДТА НА ПОЛИЦЕЙСКИЯ ИНСПЕКТОР ПРЕД ПРОКУРОРА НА РЕПУБЛИКАТА“ (Confessione di un commissario di polizia al procuratore della repubblica, 1971), отличен с Голямата награда на международния кинофестивал в Москва. В него американският актьор Мартин Болсъм успява да покаже по изключително убедителен начин преображението на комисар Бонавиа в яростен отмъстител за смъртта не само на своя брат, но и за всички ненаказани убийства на мафията.
През 1986 г. Дамяно Дамяни изненадва всички с филма си „РАЗСЛЕДВАНЕТО“ (L'inchiesta), в който представя дори Евангелието като актуален трилър, а Кийт Карадайн и Харви Кайтел са блестящи в главните роли.

Филмите на този безспорен майстор на киното, който е смятан за „най-американския от всички италиански режисьори“, заради неговия перфектен професионализъм, показват по неподражаем начин не само терора, заливащ с кръв италианските улици в онези години, но и паяжината от зависимости от невидими кукловоди, оплела повечето политически и институционални лидери в Италия.
Днес нашата действителност, която в доста отношения прилича на италианската от края на 60-те и началото на 70-те години, просто плаче за кинематографист от ранга на Дамяно Дамяни, който да покаже на екрана нейното истинско лице.