Днес българските филмови дейци отбелязват своя професионален празник. 13 януари беше обявен за Ден на българското кино, защото на тази дата през 1915-а в столичното кино „Модерен театър“ се е състояла публичната премиера на първия български игрален филм – „Българан е галант“ на легендарния сценарист, режисьор и изпълнител Васил Гендов.
Но на днешния 13-и януари не само, че няма премиера на нов български филм, но дори и никъде в големите киносалони не се прожектира българско заглавие. Единствено филмотечното кино „Одеон“ напомня за празника с прожекции на родни документални филми и на „Козият рог“ на Методи Андонов.
Едва ли е толкова чудно, че в Деня на българското кино няма къде да се види български филм, след като през цялата 2010-а - обявена за Година на българското кино - имаше само няколко български премиери, които не бяха последвани от реално разпространение.
Изключение прави „Мисия Лондон“, който буквално разби родния боксофис, реализирайки приходи от 2 625 000 лева. Гледали са го 375 000 зрители! Затова Годината на българското кино на практика се превърна в година на „Мисия Лондон“. Но нима може с един-единствен филм да кажеш, че имаш киноиндустрия и че тя се е отчела пред публиката?
Иначе като цяло 2010-а е била по успешна за киноразпространителите от предишните две, защото излезлите у нас около 120 нови филма са били гледани от почти 3,7 млн. зрители, което е ръст на посещаемостта с 27 на сто спрямо 2009-а. Приходите възлизат на 34 млн. лева - близо 10 млн. повече в сравнение с 2009-а.
За съжаление, този резултат не се дължи нито на увеличен брой разпространени заглавия, нито на разнообразяване на репертоара. Напротив – дължи се основно на зрителския успех на 4-5 филма - „Аватар" (5 346 851 лв.), „Мисия Лондон" (2 624 689 лв.), “ „Принцът на Персия: Пясъците на времето“ (1 336 419 лв.), „Алиса в страната на чудесата" (1 263 863 лв.) и „Сблъсъкът на титаните“ (1 230 527 лв.).
И ако това не е индикация за настъплението на един нов, културен тоталитаризъм, здраве му кажи. Защото там, където мнозинството гледа едно и също - било поради липсата на избор, било поради неравностойното разпространие на премиерните заглавия – има много малко място за истинска свобода на избора и съответно за реална демокрация.
А уж идеята бе, обявайки 2010-а за Година на българското кино да се върне родното филмопроизводство в центъра на общественото внимание, както и зрителите в залите, където се прожектират български филми.
Далеч съм от мисълта да оневинявам кинотворците, но нима може да бъдат упреквани за това, че филмите им въобще не стигат до българските екрани. Ако поне половината от анонсираните в началото на 2010-а нови заглавия се бяха появили в киномрежата, ситуацията би била по-различна. Тогава можеше да направим реална равносметка и да кажем: има или няма българско кино.

За зла ирония именно в годината на българското кино, толкова гръмко провъзгласена на миналогодишния 13-и януари от скоропостижно уволнения шеф на Националния филмов център (НФЦ) Александър Донев, бе направен опит за убийство на българското кино.
Наглед дребната поправка в §.82 на Закона за филмовата индустрия, в резултат на която се създаде законова предпоставка българското кино да се финансира само „при възможност“ и „до 7 филма“, не само звучи абсурдно, но красноречиво крещи за циничното абдикиране на държавата от задължението й да финансира българската култура и българското кино в частност.
Защото освен индустрия, киното е и култура, което не се схваща от управляващите. Доказателството е, че на състоялата се вчера среща на министър-председателя Бойко Борисов и вицепремиера Симеон Дянков с представители на българската култура, не са дадени някакви надежди за скорошна отмяна на скандалната законова поправка.
Според Росица Вълканова (продуцент), участвала във въпросната среща в Министерския съвет, на нея е била заявена категорично "политическа воля да се решат натрупаните проблеми на филмопроизводството“ и най-важното - най-после било взето решение да се създаде Фонд „Българско кино“. И това е нещо, разбира се. Но както каза известният наш оператор Емил Христов по БНТ днес – сега всичко зависи от благоволението (а не от задължението!) на НФЦ да отпусне средствата, полагащи се за финансирането на проекти със сключени договори и онези, които са минали на бюджетна комисия. Само в такъв случай ще може да се реализира и отложеният, поради липса на средства, проект за игрален филм, озаглавен „Цинкограф“.
На вчерашната среща в Министерския съвет е било демонстрирано категоричното намерение на управляващите за „смяна на социалистическия десен с по-пазарен“. Както и да се разбира това – то означава стремеж към недопустима намеса на държавата при определяне на това - кое е пазарно и кое не е в сферата на културата и по-специално в киното.
Нещо подобно направиха в Русия, определяйки „отгоре“ осемте пазарно ориентирани производители на филми. Повериха им почти целия размер на годишните държавни субсидии за кино, очаквайки възвръщане на вложените средства. Резултатите са плачевни - на фона на увеличените приходи от киноразпространение като цяло в Русия, приходите от руско кино чувствително са намалели през измината година.
У нас подобни експерименти също едва ли ще доведат до нещо добро.
Опитът за убийство на българското кино от страна на българската държава и то именно във времето на неговия възход бе събитието, с което ще запомним 2010-а.
Сега се задават няколко премиери на нови български филми, като „Стъпки в пясъка“, „Тилт“, „Love.net“, „Подслон“, които трябваше да излязат през миналата година. А след тях какво? Само трохи... Защото няма да имаме в скоро време завършени нови български заглавия.
Тъжното е, че отнемайки ни възможността да гледаме родни филми, управляващите активно допринасят за подронването на българската идентичност. Защото какво е съвременното общество без национално кино? Нещо като семейство без фотоалбум, както се изрази Емил Христов в предаването по случай Деня на българското кино по БНТ.