Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

ЧЕРНИЯТ РИЦАР, ЖОКЕРА И ... ЗАЛПЪТ В АВРОРА


30.07.2012  Текст:  Красимир Кастелов

АКЦЕНТ

   

Публичният разстрел, извършен от 24-годишния Джеймс Холмс срещу първите зрители на „Черният рицар: Възраждането“, предизвика невиждана медийна реакция по целия свят. Вече не можем да си представим, че някой би коментирал този филм, без да припомни за касапницата в Аврора, предградие на големия американски град Денвър. Както и това, че убиецът-маниак е искал да подражава на Жокера - садиста-антигерой от предишната лента за Батман „Черният рицар“.
Но пишещите за филма у нас не би трябвало да пропускат и едно друго съвпадение, пораждащо не по-малко стряскащи асоциации от тези със случилото се в претъпканото кино по време на нощната премиера на „Черният рицар: Възраждането”. Имам предвид румънския филм „Аврора“ (Aurora), излязъл незабележимо в София само седмица преди блокбастъра на Кристофър Нолан и свързал по странно стечение на обстоятелствата ДРУГОТО КИНО с това, за което всички говорят в момента.
Според мен, този филм се нуждае от не по-малко внимание от нашумелия хит на британския майстор на зрелищата. Не само защото е третият пълнометражен авторски филм на КРИСТИ ПУЮ (Cristi Puiu) – създателят на „Смъртта на г-н Лазареску“ (2005), след който фактически се надигна НОВАТА РУМЪНСКА ВЪЛНА, смятана днес за едно от най-значимите явления в европейското кино през първото десетилетие на XXI век. Нито дори и заради това, че се превърна във фестивален хит след представянето в Кан, победата в конкурса за източноевропейско кино в Карлови Вари и включването му в най-авторитетни класации на най-добрите филми за 2010 г. А по-скоро за безпрецедентния опит да изследва по непознат до момента за киното начин някои от най-тъмните и плашещи страни на човешката природа.
Само че злото е показано в румънския филм по възможно най-отстранения и незрелищен начин в сравнение със супер впечатляващото му представяне в трилогията за Батман. За разлика от Кристофър Нолан, проявил дяволска изобретателност, за да отговори на потребността на милионната публика от все по-апокалиптични развлечения, Кристи Пую категорично се е отказал да задоволява чрез филма си нейните садистични (и мазохистични!) очаквания. Обликът на неговия отрицателен персонаж (всъщност положителен липсва в „Аврора“) не се откроява с нищо забележително. 
Но именно това е най-страшното в този филм, който показва, че в сериен убиец може да се превърне едва ли не всеки от анонимната тълпа, с която се разминаваме всекидневно по улиците. С изпълнението на тази роля се е нагърбил самият режисьор, независимо че му липсва какъвто и да било опит като актьор. Обаче фактът, че няма нищо общо със стереотипите при изграждане на познатите ни до болка образи на екранни престъпници, го прави още по-достоверен. А и така изкристализира още по-убедително внушението, че в даден момент към оръжието може да посегне всеки човек, попивал с години в себе си абсурда на реалния живот.
В същото време образи като този на Жокера от „Черният рицар“, притежаващи магнетична привлекателност, дължаща се на актьорски изпълнения като това на Хийт Леджър, се превръщат все по-често в култови фигури за маниаци като този от киното в „Аврора“, щата Колорадо. В първия случай филмовата реалност отблъсква, заради пълното си съответствие с тази, която ни заобикаля, а във втория - нейното зрелищно пресъздаване покорява въображението, независимо от чудовищната й същност.
Оригиналното заглавие на заключителната част от трилогията за Батман на Кристофър Нолан е „The Dark Knight Rises“, което нашите разпространители са превели „Черният рицар: Възраждане“. Все пак е по-добре от „Черният рицар: Възходът“ или от буквалното „Черният рицар: изгревът“. Но във всички случаи става въпрос за заглавие, което недвусмислено говори за онова, което предстои да видим на екрана, а именно възраждането на Черния рицар/Батман за нови подвизи по спасяването на света.
Странното е, че заглавието на филма на Кристи Пую, в който няма и помен от супергерой, също съдържа намек за възраждане. Защото Аврора, според римската митология е богиня на утринната заря. Още едно значение на думата - блясък или сияние – пък води до мистични паралели с кабалистичната книга Зогар (евр. - сияние), за която се смята, че е повлияла върху германския мистик Якоб Бьоме при написването на знаменитата му творба „Аврора или изгряващата утринна заря“.
Още чрез заглавието си румънският филм се опитва да иронизира идеята за възраждане и ново начало. Цялото действие в него протича в сумрака на неугледните крайни квартали на Букурещ и нито веднъж по намръщеното лице на главния персонаж не пробягва нещо, което да наподобява усмивка. Всичко сякаш има за цел да оспори посланието на прочутата мелодрама от 1927 г., озаглавена „Изгрев: Песен за две човешки души“ (Sunrise: A Song of Two Humans). Впрочем този филм на големия германски режисьор Фридрих Вилхелм Мурнау е разпространяван в Италия, Португалия и Бразилия именно под заглавието „Аurorа“ (Аврора), а във Франция e известен като „L'aurore“ (Разсъмване). Онези, които са го гледали, навярно се досещат, че дължи оптимистичното си наименование на внезапното и необосновано решение на киногероя да не убива своята жена. В едно интервю Кристи Пую споделя, че е бил подразнен от неочаквания обрат в този филм, от който се възхищава толкова много Франсоа Трюфо. Защото проблясването на надеждата в неговия финал, според него, е продиктувано от волята на режисьора (Фридрих Мурнау), а не от логиката на разказа и характера на героя.
Но нито основният персонаж във филма на Кристи Пую, а още по-малко пък имитаторът на Жокера от американската Аврора, проявяват каквото и да било колебание при осъществяването на зловещите си намерения, за които самите те нямат смислено обяснение. Неслучайно румънският режисьор заявява, че филмът му е „история за човек, който е достигнал своя предел и следва съдбата си такава, каквато е, без да задава въпроси защо нещата се случват тъкмо по този начин”.

Историята на киното помни немалко значими филми, занимаващи се именно с темата за немотивираните (не само на пръв поглед) убийства, като „Кратък филм за убийство“ на Кшиштоф Кешловски, „Няма място за старите кучета“ на братя Коен, „Товар 200“ на Алексей Балабанов и дори „Имало едно време в Анадола“ на Нури Билге Джейлан, което подсказва, че големите съвременни кинематографисти изпитват сериозно безпокойство от мутирането на злото в посока на все по-тотална социопатия. За разлика от тях, ориентираните към развлечението холивудски филми продължават да го представят като чисто външна заплаха, с която са призвани да се справят само надарени със свръхестествени способности герои. Странно е, че продължава да има толкова много хора, които твърдят, че киното от типа на „Черния рицар: Възраждане“, имало за цел да удовлетворява изконната човешка потребност от вяра в съществуването на супергерои, готови да се жертват за спасението на всички ни.
Може и да са прави, но защо ли си мисля, че едва ли смъртоносната канонада в Аврора е предизвикана от нечие силно желание за възраждане на Черния рицар. А не е ли по-скоро израз на дремещия у мнозина неустоим стремеж към самоидентифициране със злодеи от типа на Жокера, гарантиращо им незабавна медийна популярност?
В такъв случай кое е по-достойно – да се правят филми като „Аврора“, опитващи се да проумеят злото без да го разкрасяват, или пък струващи милиони блокбастъри, които експлоатират огромната му притегателна сила?



Коментари (0)


Коментари

Публикувай нов коментар

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Анти-спам
Image CAPTCHA
Въведете символите (слято), показани на картинката.

     

  

ФИЛМИ НА ФОКУС




 Повече по темата вижте в сп. АРТИЗАНИН .
 

Брошура

Запишете се за нашия ежемесечен Newsletter!

Разпространи съдържание