Непреклонните

• 
• Add new коментар

БРАТЯ КОЕН: КАРТОГРАФИТЕ НА КИНОТО

От Тексас до Ню Йорк и Минесота, а сега с „Непреклонните“ (True Grit) - до Дивия запад – кариерата на братя Коен преминава, сякаш картографирайки историята и географията на Америка. Том Шоун разговаря с тях.

                           
В позлатеното фоайе за гости на нюйоркския "Риц-Карлтън", братя Коен размишляват за своя успех. „Ние сме част от системата, повече отколкото предполагате”, казва Итън, по-младият, по-войнственият (и, предполага се, по-емоционалният) от двамата братя. „Ние сме като вътрешни хора в Холивуд сега. Много е странно”.
Джоел, по-възрастният и по-лаконичният от двамата, кимва. „Един ден се събуждаш и разбираш, че се е случило и това е шок”, казва той. „Намираш се на академичните награди, или където и по дяволите да е, и изведнъж познаваш всички тези хора. И си мислиш: „Как по дяволите се озовах тук?”
Итън довършва: „И Мат Деймън ти е най-добър приятел. Което е хубаво. Той е добър човек. Но също е и странно”.
Всъщност, Мат Деймън – който е добър човек, но може би някак странен в ролята на най-добър приятел – е съвсем наблизо, дава интервюта, рекламирайки „Непреклонните“ (True Grit), новия филм на братя Коен, който те биха искали да възприемете повече като адаптация на оригиналния роман на Чарлз Портис, отколкото като римейк на спечелилия „Оскар“ филм от 1969г. с Джон Уейн.
„В началото, когато за първи път отидохме при тях, студиото ни попита: „Може ли да го завършите за Коледа?” казва Джоел. „Мислехме, че това е нещо съвсем разумно. Амбицията ни беше да се харесва на широка зрителска аудитория. Това беше едно от нещата, което най-много ни привлече в правенето му. Това е история, разказана от 14 годишно момиче, която може да се хареса на 14 годишните момичета”.
Какво? Братя Коен правят коледен филм? За 14 годишни момичета?
В края на краищата, представата на братя Коен за коледен филм и представата на всички останали, не съвпадат съвсем. Премествайки вниманието от ролята на Рустър Когбърн, играна в техния филм от Джеф Бриджис, отново върху разказвача в книгата, 14 годишната Мати Рос, смела презвитерианка (играна от Хейли Стейнфелд (Hailee Steinfield), филмът е сурово и мрачно произведение, придържащо се към визията на Портис за Дивия запад и е много далеч от лириката на Джон Форд. Както казват самите Коен, техният филм може би дори не е точно уестърн.
„Целта, когато се прави филм за дадена епоха, не е да се изглади миналото”, казва Джоел. „В умовете си, никога не сме мислели за филма като за уестърн. Не си мислехме: хайде да го заснемем на голям екран като Серджо Леоне”.
„При Серджо Леоне има това странно съчетание на уестърн и опера”, намесва се Итън. „И определено не е опера. Определено го няма и трагичното от Джон Форд. Нашето усещане няма нищо общо с това”.
„Може да се каже” - продължава Джоел - че филмът е замислен повече като Алиса във Вълшебния свят. Тя минава през реката и отива на място, където вижда всички тези странни неща, странни пейзажи – „Да - казва Итън, кимайки - и после става все по-странно, превръщайки се по-скоро в приказка или в „Нощта на ловеца”, в смисъл, че пейзажът става съзнателно поетичен. Това е възможно най-далеч от Форд.”
С други думи: пак филм на братя Коен. Този е 14-ият и е най-новото попълнение в усилията им да покрият територията на Америка надлъж и нашир с филмите си. Може би защото техните занимания изглеждат толкова решително антигероични, или защото амбициите им прилягат така добре на любовта им към жанра, че мащабът на този проект в началото беше трудно да бъде забелязан. Докато всички останали бяха загубени в хиперпространството, братя Коен тихичко картографираха родината си.
Били са в Ню Йорк от 50-те („Генерално пълномощно“ - The Hudsucker Proxy), в Лос Анджелис от 40-те („Бартън Финк" - Barton Fink), в Мисисипи от 30-те („О братко, къде си?“ - Oh Brother, Where Art Thou?) и от 90-те („Убийците на старата дама“ - The Ladykillers), в Тексас през 80-те на два пъти („Проста кръв“ - Blood Simple и „Няма място за старите кучета“ - No Country for Old Men), в Минесота от 60-те („Сериозен човек“ - A Serious Man) и от 90-те („Фарго“),а също и в Аризона, Уошингтън, Северна Дакота, Санта Роза и сега в Арканзас от 80-те години на 19 век. Още няколко филма като този - например, показващ Охайо от 70-те, или Уайоминг от началото на 20 век и тяхната работа ще е завършена: една мозайка на Америка.
„Истина е”, казва Итън. „Но ние не зачеркваме по списък”.
Джоел уточнява: „От време на време ти хрумва идея за история и се сещаш, че мястото на тази история е специфичен период и това е нещо, което още не си направил и решаваш, че ще е забавно”.
„Не сме правили филм, развиващ се през 70-те”, казва Итън.”
„Имаме сценарий за филм в Ню Йорк от 60-те”, добавя Джоел.
Съществува и техен сценарий за Студената война, наречен „62 Skidoo“. „Искахме да участва Хенри Кисинджър, но той е вече твърде стар”, казва Джоел. „Какво друго?” „Чакай да си помисля...”
Чудят се.
Липсващото парче от пъзела, разбира се, е филмът, с който всеки автор дава тласък на кариерата си, този автобиографичен първи филм като „Зли улици“ (Mean Streets) или „Пи“ (Pi), в който амбициозният режисьор дефинира себе си и лично обявява: ето, вижте, това съм аз, опитайте ме. Но братя Коен никога не са били най-вероятните кандидати за гости в шоуто на Опра. С общи сили те избягват личните въпроси, все едно са лилипутски стрели. „Понякога наистина се съюзяваме срещу някого”, признава Джоел. „Ние сме двама, а ти си сам”, отбелязва Итън.
Поразително е, че преди филма „Сериозен човек“, те дори не се доближават до темата за младежките си години в предградията на Минеаполис от 60-те и дори тогава, с типично своенравие, заемат гледната точка на родителите си.
„Поглеждайки назад, изглежда много странно, че тази процъфтяваща еврейска общност е съществувала в равнините на Средния запад”, казва Джоел.
Нещо от това чувство на противоречие и изместване присъства във всичките им филми - от Бартън Финк и визията за нюйоркски интелектуалец в безизходица, който си проправя път сред холивудските акули; до убийците от Фарго, издухани в снежните полета на Средния запад; до мексиканската сделка с наркотици в Тексас от „Няма място за старите кучета“; а сега и 14- годишното момиче, което търси убиеца на баща си в земята на индианците в „Непреклонните“ (True Grit).
В една страна, известна със сменянето на населението и заграбването на земя, братя Коен проследяват американската диаспора чрез изненадващо приложим парадокс, правейки филм след филм, в които хората се опитват да работят на едно място, където нямат работа.
„Да, това е добър начин да се каже. Хора, опитващи се да работят на място, където нямат работа”, казва Джоел. „Има връзка с това как се привличаме от историите: има много директна връзка между герой, място и среда. Трудно можем да измислим нещо без предварително да сме създали тази връзка. Трудно можем да напишем история, която би могла да се случи тук или там. Трябва да е конкретна. „Тук“ е мястото, където започваш.”
Напоследък големият въпрос свързан с братя Коен е: Къде ще свършат? Щастливи ли са да заемат ниша във филмовата история като тази на Престън Стърджис или са устремили поглед към нещо по-велико. Ако изкривената им визия се основава на статута им на аутсайдери, какво ще се случи сега, когато всеки добър актьор в Холивуд иска да работи за тях? Тези въпроси изглежда ги безпокояха, когато взеха „Оскар“-ите за „Няма място за старите кучета“ през 2007 г. Тогава на лицата им беше изписано смесено чувство на радост и объркване на палавници, които току-що са били изкарани пред класа и избрани за негов председател.
„Прекарахме доста време на открито, първоначално по необходимост, - казва Джоел - и това става част от твоята идентичност, във връзка с това как мислиш за себе си. Така че, когато системата се промени и те приеме, това преобръща цялата ти представа за себе си.”
„Част от това е искреното чувство, че на някакво ниво, това, което правиш не е много по-различно от това, което си правил, когато просто си играл с камерата в задния двор на къщата си. Все още е просто игра. Да се опиташ да покажеш човека без да трепери камерата. Това е всичко.”
„Изведнъж великата ръка се протяга и те поставя на връчването на академичните награди” - казва Итън. „Това плаши и смущава. Чудиш се какво лошо си направил”.
Това, че литературните адаптации им дават възможност за излизане от задънената улица, не трябва да ни учудва, защото братя Коен са най-сред големите познавачи на литературата в Холивуд.
Вижте последните им филми – „Няма място за старите кучета“, „Сериозен човек“, „Непреклонните“ – и ще усетите появата на нов тон в работата им, по-чист, по-пестелив, напомнящ за това какви класически режисьори могат да бъдат. Някои критици дори се оплакват, че новият им филм не е съвсем в стила Коен.
„Това всъщност ме учуди”, казва Итън, раздразнен. „Ние винаги се опитваме да направим всеки нов филм, колкото може по-малко в стила Коен, каквото и да значи това. Хората искат да се подпишеш под филма. Никой не искаше да подпише проклетия филм. Знаеш какво имам предвид? Опитваме се просто да бъдем коректни към историята, а не да се изпикаем върху нея.”
Иронията е, че това може да се окаже най-характерният филм за братя Коен. Следващите няколко години ще са интересни за тях. Те се появиха на сцената напълно завършени: може би чак сега ни показват, кои са в действителност.

                         Том Шоун (Tom Shone), guardian.co.uk, 27 януари, 2011; превод от английски: Калин Кастелов