Кира Муратова

• 
• Add new коментар

80 години навърши легендарната Кира Муратова - класик на украинското и бившето съветско кино. Нейните филми са смятани за неудобни и дори скандални не само по времето на комунистическия режим в бившия Съветски съюз, но дори и днес в Русия и Украйна. За съжаление, те са почти неизвестни на широката публика у нас.
Родена е на 5 ноември 1934г. в малко бесарабско градче (днес град Сороки в Молдавия) в семeйството на секретар на областния комитет на нелегалната тогава комунистическа партия на Румъния. Отначало следвала във филологическия факултут на МГУ (Московския държавен университет), но после се насочила към киното и завършила ВГИК. Първите си стъпки като режисьор направила в Одеската киностудия. Дебютирала през 1962 г. с късометражен филм, който заснела съвместно с бъдещия си съпруг Александър Муратов. Две години по-късно в резултат на съвместните им усилия се появил пълнометражният филм „Нашият честен хляб” (Наш честный хлеб).
Но трябвало да изминат цели 20 години, за да могат ранните й филми да видят бял свят. За гоненията, на които била подложена, може да се напише цяла „Одисея” или да се заснеме телевизионен сериал (над нея дълго време висяла присъдата за „професионална непригодност”, поради което не й давали да снима), но Муратова винаги се е стремяла да игнорира синдрома на мъченица, който мнозина други биха капитализирали охотно след падането на комунизма.
За Кира Муратова се смята, че прави особено кино, което „не е за всички”. Да, наистина, тя е сред най-ярките представители на сериозното, философско кино. Нейните творби са предназначени за тези, които умеят да мислят и обичат да мислят. Авторският почерк на Кира Муратова се проявява в специфичния й подбор на интересни човешки характери и съдби. Отличителен белег на киноестетиката на Муратова е представянето на "мисълта като страст". Нейните съвременни театрализирани кинофантазии са чувствено-съкровени, смело устремени към опознаване на човека и света.
Първите й самостоятелни филми са прочути днес, но навремето имали трудна съдба, заради сериозния конфрикт на Муратова с цензурата в Москва. 
"Кратки срещи" (Короткие встречи, 1968) си спечелил скандална репутация, макар, че нищо скандално от днешна гледна точка, нямало в него. Но строгите партийни цензори го набедили, че "противопоставя интелигенцията и народа". А това в онези времена е смятано за крайно недопустимо. И само благодарение на застъпничеството на големия режисьор Сергей Герасимов, филмът бил завършен. Но до екраните в бившия Съветски съюз е допуснат много години по-късно - чак в средата на 80-те по време на т.нар. перестройка.
Подобна била й съдбата на следващия й филм „Дълго изпращане” (Долгие проводы), заснет през 1971 година, но излязъл със 17-годишно забавяне, отново заради намесата на идеологическата цензура.
Психологическата искреност в тези два филма дръзко дискредитирала господстващата по онова време социалистическа кинопатетика, което станало причина за низвергването на Муратова като "мелодраматичен" и „чуждопоклоннически” режисьор.
Тя е създала още няколко забележителни творби: „Промяна на участта” (Перемена участи, 1987), отличеният със Специалната награда на журито в Берлинале „Астеничен синдром” (Астенический синдром, 1990), "Три истории" (1997), „Чеховски мотиви” (2002), „Акордьорът” (2005) и през последните години - "Мелодия за шарманка" (Мелодия для шарманки, 2009) и "Вечното завръщане" (Вечное возвращение, 2012).
Филмът "Три истории", например, е доста интересно явление в новото руско кино. В литературата неговият аналог е творчеството на шокиращия и абсурден Даниил Хармс. В този филм на Муратова се говори за злото и за престъплението като за нещо нормално, а защо не и възхитително. Той е своебразно продължение на нейните оригинални търсения в киното. В него тя остава вярна на аскетичния си стил, лишен от каквито и да било опити за кокетничене с елементарния вкус на масовата публика. Сюжетите на трите новели никак не се вписват в канона на приятното филмово "четиво". Но колко болка има в тях и колко много истина за оскотяването на хората в условията на посткомунистическата действителност!
Големият руски и американски изследовател на киното Михаил Ямполски смята за връх в творчеството на Кира Муратова нейния филм "Астеничен синдром", който макар и да излиза по време на Перестройката отново предизвиква скандал, в който е въвлечена и цензурата. Нажежаването на страстите предизвиква малка сцена, в която една жена дълго и отчетливо псува. Този епизод, който след няколко години не би предизвикал и най-малък интерес, в момента на създаването на филма все още е извън широките граници на допустимо. Защо? - пита Ямполски, опитвайки се да обясни значението на въпросния епизод от филма. "Нецензурната реч, – пише той - толкова обичаен елемент от нашето нерадостно ежедневие – напоследък доста широко проникна в печатните медии. Отвоюва си и правото на гражданство в киното. Но именно във филма на Муратова тя предизвиква особено остра реакция на съпротива. Дори известната със своя либерализъм комисия на Съюза на кинодейците отказа да защитава скандалния епизод в „Астеничен синдром”. Нещата явно не са просто в нецензурната реч, а в това как тя е представена във филма. В епизода шокират няколко детайла. На първо място това, че псувните излизат от женска уста. На второ - това, че псуващата жена е обърната с лице към камерата и насочва своя „речеви“ поток директно към зрителя. Такова решение на епизода е особено неприемливо на фона на съществуващите табута. Псувните нямат шокиращ ефект там, където са сякаш непреднамерени и са насочена към героите във филма, а не към публиката. Муратова строи своя скандален епизод така, че да снеме всички психологически амортисьори, в резултат на което получава това, което като че ли е планирала отрано – болезнено неприемане, бурната негативна реакция. [1]
За Кира Муратова киникритиците пишат, че от "Астеничен синдром" до последния си филм виртуозно развива стила на соцарта - като своеобразна пародия на соцреализма.
В нейните филми са дебютирали такива актьорски таланти, като Владимир Висоцки, Зинаида Шарко, Нина Русланова, Рената Литвинова. Въпреки цензурните ограничения, с които се сблъскват не само по времето на комунистическия режим в Съветския съюз, но и впоследствие, те са отличавани с немалко престижни фестивални награди.
В своя най-нов филм "Вечното завръщане", излязъл по екраните миналата есен, Кира Муратова поставя ребром маса безпощадни въпроси. Защо да се канят на снимки прочути актьори, ако на фона на останалите играта им изглежда маниерна и предвзета? Защо да се снима филми за любовта, след като обикновено лелеем само своето его и сме абсолютно глухи за мненията на другите? Защо въобще да се занимава с производство на филми, ако то безвъзвратно е поставено на комерсиални релси? "Вечното завръщане" е безпощадно обвинение към киноизкуството, което напомня за присъдата, издадена от Малевич над живописта, с легендарната му творба "Черният квадрат". [2]
Преди пет години Кира Муратова дава едно от редките си интервюта, в което разяснява някои особености на своите скандални филми. Така например, тя отхвърля категорично широко разпространеното мнение, че провокацията е отличителен белег на нейното творчество. 
По повод нейния полурумънски, полуруски произход известният руски критик Андрей Плахов припомня следния анекдот за човек, който е бил роден някъде между Карпатска Галиция и Буковина. След неговата смърт на гроба му пишело: "Роди се в Румъния, учи в Унгария, ожени се в Чехословакия, работи в Украйна, умря в Русия". Мнозина не сдържали своята възхита от невероятно богатия му живот, наситен с невероятни пътешествия, според тях. Но те не знаели, че този човек всъщност, никога не е напускал родното си село".
Нещо подобно се случило и с Кира Муратова, която почти през целия си живот не е напускала родната си Украйна и до днес продължава да живее и работи в Одеса. И заедно с Роман Балаян е смятана за най-значимият украински кинорежисьор. 
Задълбочен анализ на нейните филми може да прочетете в статията на Михаил Ямполски, включена в излязлата тези дни негова книга на български език "Език- тяло-случай. Киното и търсенето на смисъла".